термометър показваше устойчиво двайсет градуса. Луис хвърли поглед през рамо, щом вратата се отвори, и лицето му се напрегна при вида на Рейнбърд.
— Чух, че напускаш града.
— Анулиран съм — обясни Рейнбърд. — А ти изобщо не си ме виждал тази сутрин, Луис.
Луис го погледна със съмнение.
— Изобщо не си ме виждал — повтори Рейнбърд. — След пет часа днес следобед ми е все тая. Но дотогава изобщо не си ме виждал. А ако чуя, че си, смятам да се добера до теб и да си отрежа малко китова мас. Чат ли си?
Луис Трантър видимо побледня. Кексчето, което ядеше, падна от ръката му върху наклоненото стоманено табло, на което се намираха телевизионните монитори и плъзгачите за усилване и намаляване на звука, търкулна се по наклона и тупна незабелязано върху пода, оставяйки следа от трохи. Луис спря да изпитва всякакъв глад. Чувал беше, че този човек е луд, и сега виждаше, че чутото определено е истина.
— Чат съм — прошепна той срещу тази зловеща усмивка и проблясващ едноок поглед.
— Добре.
Рейнбърд тръгна към него. Луис се сви, но той не му обърна никакво внимание и се взря в единия от мониторите. Там се виждаше Чарли, хубава като картинка в синьото си костюмче. С погледа на влюбен Рейнбърд забеляза, че днес не си е сплела косата: тя падаше свободна, нежна и прекрасна по врата и раменете Й. Не правеше нищо, просто седеше на дивана. Без книга. Без телевизор. Приличаше на жена, която чака автобус.
„Чарли — помисли си възхитено той. — Обичам те. Наистина те обичам.“
— Какво има да прави днес? — попита Рейнбърд.
— Нищо особено — с готовност отвърна Луис. Всъщност той почти бръщолевеше. — Само в един без четвърт ще отиде да вчеше коня, който язди. Утре ще получим още един опит от нея.
— Утре, а?
— Аха. — Луис не даваше пукната пара за опитите им, но смяташе, че така ще достави удоволствие на Рейнбърд и той може да си тръгне.
Рейнбърд, изглежда, остана доволен. Усмивката му пак цъфна.
— Отива до конюшнята в един без четвърт, а?
— Да.
— Кой ще я води? След като аз съм на път за Сан Диего?
Луис се изкикоти високо, почит по женски, за да покаже, че духовитостта е била оценена.
— Твоето приятелче там, Дон Джулс.
— Той не ми е никакво приятелче.
— Не, разбира се, че не ти е — бързо се съгласи Луис. — Той… смяташе, че заповедите са малко странни, но тъй като идваха направо от Кап…
— Странни ли? Какво е сметнал за странно в тях?
— Ами наредили му просто да я изведе и да я остави там. Момчетата от конюшнята щели да й хвърлят по едно око. Но те не разбират нищо. Дон мислеше, че ще бъде дяволски…
— Да, но на него не му се плаща, за да мисли. Нали, шишко? — Рейнбърд силно плесна Луис по рамото. Чу се звук като от слаба гръмотевица.
— Да, разбира се — съгласи се бързо Луис. Той вече се потеше.
— Довиждане — Рейнбърд отиде до вратата.
— Тръгваш ли? — Луис не успя да прикрие облекчението си.
Рейнбърд поспря с ръка на бравата и погледна назад.
— Какво искаш да кажеш? Аз изобщо не съм бил тук.
— Да, сър, изобщо — съгласи се веднага Луис.
Рейнбърд кимна, излезе и затвори. Луис гледа няколко секунди към вратата и чак тогава изпусна огромна и бурна въздишка на облекчение. Подмишниците му бяха влажни и бялата риза бе залепнала за гърба му. Няколко мига по-късно той вдигна падналото кексче, духна го и си го дояде. Момиченцето все още седеше кротко, без да прави нищо. Как Рейнбърд — точно Рейнбърд — я бе накарал да го харесва, беше загадка за Луис Трантър.
7
В един без четвърт, цяла вечност след като Чарли се бе събудила, на вратата й кротко се позвъни и Дон Джулс влезе, облечен в бейзболно яке и стари джинси. Той я погледна студено и без особен интерес.
— Хайде.
Чарли тръгна с него.
8
Денят беше студен и красив. В дванайсет и половина Рейнбърд бавно вървеше през все още зелената морава към ниската конюшня с формата на буквата Г, боядисана в тъмночервено — цвят на засъхваща кръв — със свежи бели шарки. Над главата му плавно се носеха огромни безобидни облаци. Ветрецът подръпваше ризата му.
Ако се окаже необходимо да умре, денят бе подходящ.
В конюшнята той намери стаичката на главния коняр и влезе. Показа картата си с печат за категория А.
— Да, сър? — зачака Драбъл.
— Освободете мястото — нареди Рейнбърд. — Всички вън. За пет минути.
Конярят нито спори, нито мрънка и ако леко побледня, то тенът му го прикри.
— И конете ли?
— Само хората. През задния вход.
Рейнбърд се бе облякъл в дрехи на каратека — както понякога наричаха японските стрелци във Виетнам. Джобовете на панталоните бяха широки, дълбоки и свободни. Сега той извади от единия голям пистолет. Главният коняр погледна към него с мъдри, неучудени очи. Рейнбърд го държеше хлабаво, насочен към пода.
— Ще има ли неприятности, сър?
— Може и да има — произнесе тихо Рейнбърд. — Зависи. Давай сега, старче.
— Надявам се нищо да не се случи на конете — рече Драбъл.
Рейнбърд се усмихна, защото си помисли: „Както ще се надява и тя.“ Виждал бе очите й, когато беше при конете. А това място с покритите със сено клетки, плевниците с бали сено и сухото дърво навсякъде наоколо беше като кутия с прахан. Навсякъде бяха разлепени надписи: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.
Опасността беше сериозна.
Но с годините и той ставаше все по-небрежен към живота си и се стремеше към все по-опасното.
Рейнбърд се върна при големите двойни врати и погледна навън. Засега никой не се задаваше. Той се извърна и започна да се разхожда между вратите на клетките, вдишвайки сладкия, остър, предизвикващ носталгия аромат на коне.
Рейнбърд се увери, че всички клетки са затворени и заключени.
Върна се отново при двойните врати. Този път някой идваше. Две фигури. Все още се намираха от другата страна на езерцето с патиците, на пет минути оттук. Не бяха Кап и Анди Макджий. Бяха Дон Джулс и Чарли.
„Ела при мен, Чарли — помисли си нежно той. — Ела при мен сега.“
Огледа за миг сенчестите горни плевници, запъти се към стълбата — прости дървени пречки, заковани върху здрави греди — и започна да се изкачва с гъвкава лекота.
Три минути по-късно Чарли и Дон Джулс пристъпиха в полутъмната празна хладина на конюшнята. Те останаха за миг, докато очите им се приспособят към здрача. „Магнум“-ът 357 в ръката на Рейнбърд беше снабден със заглушител, негова собствена конструкция, свил се върху дулото като странен черен паяк. Той
