Кап се приближи и го вдигна. Анди грабна другия.
— Къде ти е колата?
— Отвън. Чака ни.
— Някой ще ни проверява ли? — Всъщност въпросът му беше: „Ще се опита ли някой да ни спре?“
— Защо да ни проверява? — попита Кап, искрено учуден. — Аз съм шефът.
Анди трябваше да се задоволи с това.
— Излизаме — започна той, — слагаме тези куфари в багажника…
— Багажникът е в ред — прекъсна го Кап. — Тази сутрин го проверих.
— … и отиваме до конюшнята да вземем дъщеря ми. Някакви въпроси?
— Не — отговори Кап.
— Добре. Да вървим.
Те излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Из коридора сновяха няколко души по своите си работи. Те предпазливо поглеждаха към Кап и извръщаха погледи. Асансьорът ги качи до балната зала и Кап поведе по дългия коридор към изхода.
Джоузи, червенокосото момиче, дежурило при вратата в деня, в който Кап бе изпратил Ал Стайнович в Хейстингс Глен, се беше издигнало на по-добра служба. Сега там седеше млад, преждевременно оплешивяващ мъж и се мръщеше над ръководство по компютърно програмиране, стиснал жълт флумастер в ръка. Той вдигна поглед, щом доближиха.
— Здравей, Ричард — поздрави Кап. — Преборваш ли се с книгите?
Ричард се засмя.
— По-скоро те ме преборват. — Той погледна любопитно към Анди, който го изгледа безучастно.
Кап си пъхна палеца в един процеп и нещо издумка. На пулта пред Ричард грейна зелена светлина.
— Направление? — попита Ричард, сменил флумастера си с химикалка. Тя застина във въздуха над малка подвързана книга.
— Конюшнята — отвърна веднага Кап. — Ще вземем на Анди щерката и те ще избягат.
— Военновъздушна база Андрюс — парира Анди и тласна. Болката моментално се вряза в главата му като тъп сатър.
— ВВБ Андрюс — съгласи се Ричард и го нанесе в книгата заедно с часа. — Приятно прекарване, господа.
Те излязоха в жизнерадостния октомврийски слънчев ден. Вегата на Кап беше спряна върху чистите бели чакълени камъчета на обходната алея.
— Дай ми ключовете — заповяда Анди. Кап му ги подаде, той натовари куфарите в багажника и ги върна. — Да тръгваме.
Кап подкара покрай езерцето с патиците към конюшнята. Анди забеляза един мъж с бейзболно яке да тича към къщата, която току-що бяха напуснали, и усети тръпка на безпокойство. Спряха пред отворените врати на конюшнята.
Кап посегна към ключовете и Анди леко му плесна ръката.
— Не. Остави я запалена. Хайде.
Той излезе от колата. Главата му туптеше и с ритмични тласъци изпращаше болката дълбоко в мозъка му, но все още се търпеше. Все още.
Кап излезе, но се спря нерешително.
— Не искам да влизам там — очите му бясно се въртяха в орбитите си. — Прекалено тъмно е. Те обичат тъмнината. Крият се. Хапят.
— Няма никакви змии — леко тласна Анди. Достатъчно, за да накара Кап да се размърда, но без да изглежда особено убеден. Влязоха в конюшнята.
В един ужасен момент на отчаяние Анди помисли, че Чарли я няма. Преходът от светло на тъмно за миг направи очите му безпомощни. Вътре беше горещо и задушно и нещо бе изплашило конете: те цвилеха и се блъскаха из клетките си. Анди не виждаше нищо.
— Чарли? — извика той с пресеклив и настойчив глас. — Чарли?
— Татко! — отвърна тя и в гърдите му се надигна радост… радост, която се превърна в ужас, когато долови писъка на страха в гласа й. — Татко, не влизай! Не вли…
— Мисля, че е малко късно вече — обади се нечий глас над главите им.
10
— Чарли — бе призовал нежно гласът. Идваше отнякъде над главата й, но откъде? Изглеждаше, че идва отвсякъде.
Гневът избухна в нея — гняв, раздухван от тази отвратителна несправедливост, която се повтаря до безкрайност — при всяко обръщане те бяха там и препречваха всички пролуки за бягство. И почти веднага нещото се прокрадна в нея. То вече чакаше много по-близо до повърхността… много по-нетърпеливо да изскочи навън, за да руши. Както стана с мъжа, който я доведе. Когато извади пистолета си, тя просто го нагря, за да го изпусне. Той извади късмет, че куршумите не избухнаха.
Вече можеше да усети как горещината се събира в нея и започва да се излъчва навън, сякаш беше включена в някакъв извънземен източник на ток. Тя огледа тъмните плевници отгоре, но не можа да го забележи. Твърде много бали имаше. Твърде много сенки.
— Аз не бих го направил, Чарли.
Гласът му сега звучеше малко по-силно, но все още бе тих. Той се врязваше в облака от ярост и объркване.
— Слез долу! — кресна Чарли. Тя трепереше. — Трябва да слезеш, преди да съм решила да подпаля всичко! Мога да го направя!
— Зная, че можеш — откликна тихия глас. Той долиташе отникъде, отвсякъде. — Но ако го направиш, ще изгориш и много коне, Чарли. Не ги ли чуваш?
Тя ги чу. След като й обърна внимание, тя ги чу. Бяха почти обезумели от страх, цвилеха и се блъскаха в затворените врати. В една от тези клетки беше Некромант.
Дъхът секна в гърлото й. Тя отново видя браздата от огън, побягнала през двора на Мандърс, и експлодиращите пиленца.
Обърна се пак към кофата с вода и този път бе силно изплашена. Силата трептеше върху ръба на способността й да я контролира и още един миг…
(прибери се!)
и тя щеше да избухне свободна
(ПРИБЕРИ СЕ!)
и да стигне чак до небето.
(!!ПРИБЕРИ СЕ, ПРИБЕРИ СЕ, ЧУВАШ ЛИ МЕ, ПРИБЕРИ СЕ!!)
Този път от наполовина пълната кофа не само се издигна пара, а водата мигновено, бясно завря. Миг по-късно хромираната канелка точно над кофата се нави два пъти, завъртя се като пропелер и откъсна щръкналата от стената тръба. Скобата прелетя като ракета по дължината на конюшнята и се удари в отсрещната стена. От тръбата бликна вода. Студена вода: можеше да усети студенината й. Но мигове след като избликнеше навън, тя се превръщаше в пара и коридорът се изпълни с влажна мъгла. Пластмасовите извивки на закачения до тръбата зелен маркуч се сляха.
(ПРИБЕРИ СЕ!)
Чарли започна да го овладява и да го тегли надолу. Преди година не би могла да го стори: нещото щеше да побегне по своя собствен разрушителен път. Сега успяваше да го задържа по-добре… но то беше толкова голямо!
Тя стоеше там, трепереща.
— Какво искаш още? — прошепна тя. — Защо не ни оставиш просто да си отидем?
Изцвили кон, високо и изплашено. Чарли добре разбираше как трябва да се чувства той.
— Никой не смята, че може да ви остави просто да си отидете — отговори тихият глас на Рейнбърд. — Аз съм сигурен, че дори баща ти не си го мисли. Ти си опасна, Чарли. И го знаеш. Ние може и да те оставим да си отидеш, но следващите, които те спипат… Възможно е да си мислиш, че се шегувам, но не е така.
