Петачето, което носи късмет

Точно така! Иначе нямаше да се смее.

Докато буташе количката към следващата стая, й хрумна да даде монетата на седемгодишния си син Пол. Горкичкият Пол — хич не му вървеше. Беше мълчалив и вечно хремав. Понякога Дарлин си мислеше, че в този град посред пустинята, отличаващ се със сухия си, чист въздух, синът й навярно е единственият седемгодишен малчуган, страдащ от астма в начален стадий.

Въздъхна, отключи вратата на стая 323 и си каза, че току-виж тук ще намери петдесетачка… или дори стотачка в плика. Винаги си го мислеше, когато влизаше в стая, току-що освободена от госта. Ала пликът беше до телефона, където го беше оставила; макар да знаеше, че е празен, за всеки случай надникна вътре и се убеди в горчивата истина.

Оказа се, че непознатият от стая 323 все пак й е оставил нещичко, но в тоалетната.

— Виж ти, късметът ми вече проработи — промълви тя, пусна водата и се засмя — такъв й беше характерът.

* * *

Във фоайето на хотел „Ранчо“ имаше само една ротативка и въпреки че през петте години, откакто работеше тук, Дарлин никога не се беше съблазнявала да опита късмета си, този ден, докато отиваше на обяд, пъхна ръка в джоба си, напипа плика с дребната монета и се отправи към никелирания капан за глупаци. Не беше забравила намерението си да даде петачето на Пол, но знаеше, че за съвременните деца двайсет и пет цента не са никакви пари… имаха право, разбира се. Дори бутилка кока-кола струваше повече. Внезапно й се прииска да се отърве от проклетата монета. Кръстът я болеше, имаше киселини от кафето, което беше изпила в десет часа, отгоре на всичко се чувстваше ужасно потисната. Всичко й беше криво, и то заради скапаното петаче, което сякаш й действаше зле.

Герда слезе от асансьора тъкмо когато Дарлин заставаше пред ротативката и извади петачето от плика.

— Ти! — възкликна. — Ти? Не може да бъде… не вярва на очите си!

— Само гледай! — отвърна Дарлин, пъхна монетата в процепа, над който имаше табелка с надпис „Пуснете, или монети“ и подвикна, сякаш се сбогуваше с нея: — Чао, скъпа!

Понечи да се отдалечи, но в последния момент се извърна и дръпна ръчката. Обърна гръб на автомата и не си направи труда да наблюдава въртенето на барабаните, затова не видя как в прозорчетата се появяват камбанките — една, две, три. Вече беше тръгнала към коридора, но спря, като чу, че в жлеба се заизсипваха двайсет и пет центови монети. Облещи се, после присви очи, като че ли се питаше дали това не е поредната лоша шега, някак си устроена от симпатягата от стая.

— Попеди! — извика Герда, от възбуда говореше с прекалено силен акцент. — Ти попеди!

Стрелна се покрай Дарлин, която стоеше като парализирана и слушаше как дъждът от монети барабани в жлеба. Звънтящият звук сякаш продължи безкрайно.

„Каква късметлийка съм — помисли си. — Голяма късметлийка.“

Най-сетне монетите престанаха да падат.

— Господи! — възкликна Герда. — Божке! Скапана машина не ми пуска ни един цент, фъпреки че все я тъпча! Шипаният ми късмет! Сигурно има петнайсет долара, Дар! Ами ако пеше пуснала три монети?

— Толкова много късмет щеше да ми дойде в повече — промърмори Дарлин. Идваше й да се разплаче. Не знаеше защо, но сълзите напираха в очите й и пареха клепачите й като слаб разтвор на киселина. Герда й помогна да събере монетите и да ги натъпче в джобовете на униформата си, които комично увиснаха. Единствената й мисъл беше да купи на Пол нещо хубаво, някаква играчка. Разбира се, петнайсетте долара изобщо нямаше да стигнат за мечтаната игра на „Сега“, но можеше да му купи нещо от магазина за електроника в търговския център, в чиято витрина той винаги се заглеждаше, без, разбира се, да поиска нещо — беше болнав, не и глупав — взираше се във витрината, а вечно възпалените му очи сълзяха.

„Как не! Ще му купиш обувки, ето какво ще направиш… а може би ще платиш проклетите зъбни шини на Патси. Знаеш, че Пол няма да се разсърди. Което всъщност е най-ужасното“ — помисли си, докато подрънкваше монетите в джобовете си. Известно му беше, че лодките, самолетчетата и количките с дистанционно управление, изложени на витрината на магазина, са непостижими като електронната система на „Сега“; единствената възможност бе да си мечтае, че ги притежава, все едно са картини в галерия или скулптури в музей. За нея обаче…

Каза си, че може би с неочакваната печалба ще му купи нещо глупаво. Нещо глупаво и занимателно. Ще го изненада.

Ще изненада себе си.

* * *

Направи нещо, с което изненада себе си.

И то много.

Вечерта реши да се прибере вкъщи пеша вместо с автобуса. Както си вървеше по Норт Стрийт, видя светещите реклами на казино „Силвър Сити“ и влезе, въпреки че никога досега не беше стъпвала в подобно заведение. На излизане от хотела беше сменила монетите за банкноти — оказа се, че печалбата й възлиза на осемнайсет долара — и сега, обзета от чувството, че в нея се е вселила непозната жена, се приближи до рулетката и подаде банкнотите на крупието, изпитвайки усещането, че наблюдава протягането на чужда ръка. Всъщност не беше само ръката — обхванало я беше вцепенение, сякаш необичайното й поведение беше предизвикало късо съединение в нервната й система.

„Голямо чудо, ако загубя — помисли си, като постави осемнайсетте розови чипове от по един долар на полето с надпис «ТЕК». — Това е същата монета от двадесет и пет цента, подхвърлена от злобен шегобиец на камериерката, която той никога няма да види. Трябва да се отърва от нея, защото продължава да ми действа зле, макар да се е размножила и да е променила формата си.“

— Край на залаганията — напевно произнесе крупието и топчето заподскача върху въртящото се колело. Дарлин стисна клепачи. Като отвори очи, видя, че топчето е спряло на номер 15.

Крупието побутна към нея осемнайсет розови чипове, които й напомниха на ментови бонбони. Тя ги взе и постави всичко на червено. Служителят я погледна и вдигна вежди, сякаш я питаше дали е сигурна. Дарлин кимна, рулетката отново се завъртя. Когато залозите на червено спечелиха, тя премести на черно нарастващата купчинка от чипове.

След това на тек.

След това на чифт.

Вече беше спечелила петстотин седемдесет и шест долара, чувстваше се така, сякаш съзнанието й се е преселило на друга планета. Не виждаше пред себе си черни, зелени и розови чипове, а зъбни шини и подводница, управлявана чрез радиосигнал.

„Каква късметлийка съм — помисли си Дарлин Пулън. — Голяма късметлийка!“

Отново заложи цялата си печалба, а зяпачите, които винаги се струпват около играча, на когото е провървяло, възкликнаха в един глас.

— Госпожо, мога да приема подобен залог само с разрешението на управителя — заяви крупието, което вече не гледаше с отегчение, примесено с презрение жената със синята униформа на бели райета. Тя беше поставила всичките си чипове на второто поле, при което печалбата се утрояваше — числата от 13 до 24.

— Тогава го повикай, миличък, и то веднага — каза Дарлин и зачака, стъпила здраво на земята в Карсън Сити, щата Невада, намиращ се на десетина километра от първата сребърна мина, влязла в експлоатация през 1878 година (съзнанието й се намираше дълбоко в мините на въображението на планетата Фантазия), докато двамата служители се съвещаваха, а зяпачите възхитено я наблюдаваха и възбудено шепнеха помежду си. Управителят се приближи до нея и я помоли да напише върху лист розова хартия името, адреса и телефонния си номер. Дарлин се подчини и с учудване установи, че почеркът сякаш не е нейният. Никога