през живота си не се беше чувствала толкова спокойна, ала ръцете й трепереха, като че ли страдаше от Паркинсонова болест.

Управителят се обърна към господин Ролетка и завъртя пръст — „Завърти колелото, момче!“

Този път потракването на топчето се чуваше отчетливо — около рулетката се беше възцарила гробна тишина, единственият залог върху зеленото сукно беше на Дарлин. Това беше Карсън Сити, не Монте Карло, а за градче като Карсън залогът беше чудовищен. Топчето изтрака, попадна в един жлеб, подскочи, падна в друг жлеб, но изскочи и от него. Дарлин затвори очи.

„Дано ми провърви! — помисли си… не, отправи молитва. — Аз съм късметлийка, аз съм щастлива майка, щастливо момиче.“

Зяпачите изстенаха — от ужас или от възторг. Така тя разбра, че рулетката е спряла. Отвори очи, очаквайки да види, че най-сетне се е отървала от проклетата двайсет и пет центова монета.

Само че не беше.

Бялото топче беше в жлеба, означен „13 черно“.

— Господи! — изпъшка жената зад нея. — Миличка, дай да ти пипна ръката.

Дарлин й протегна дланта си, усети, че поемат и другата й ръка. Някъде отдалеч, много далеч от планетата Фантазия, на която се намираше в момента, тя почувства как отначало двама, а после четирима, шестима, осем души търкат дланите си в нейните, опитвайки се да прихванат късмета й като заразна болест.

Господин Рулетка започна да избутва към нея купчинки чипове.

— Колко? — попита тя. — Колко спечелих?

— Хиляда седемстотин двайсет и осем долара. Честито, мадам. Ако бях на ваше място…

— Но не си! — прекъсна го Дарлин. — Искам да заложа всичко на едно число. На онова! — Посочи числото 25. Зад нея някой изстена, сякаш бе изпаднал в сексуален екстаз. — Всичко, чухте ли?

— Не! — отсече управителят.

— Но…

— Не! — повтори той, а Дарлин, която през целия си живот имаше началници-мъже, бе научила кога трябва да отстъпи. — Такива са правилата на казиното, госпожо Пулън.

— Добре — каза тя. — Добре, шубе такова! — Придърпа чиповете към себе си, като събори няколко купчинки. — Колко ще ми разрешиш да заложа?

— Извинете за момент — промърмори той.

Върна се след пет минути. През това време около рулетката отново се възцари гробна тишина. Никой не проговори на Дарлин, но тя чувстваше как непознатите докосват дланите й, дори ги разтриват, като че ли да я свестят. Управителят беше придружен от висок плешив човек със смокинг и очила със златни рамки. Плешивият не погледна Дарлин, а се втренчи през нея, сякаш тя беше от стъкло.

— Осемстотин долара — заяви, — въпреки че ви съветвам да не ги залагате. — Пренебрежително огледа униформената й дреха и добави: — Госпожо, мисля, че е най-добре да осребрите чиповете си.

— А пък аз мисля, че ти не различаваш задника от физиономията си! — сопна се тя и видя как онзи надменно сви устни. Обърна се към крупието и му нареди: — Завърти го!

* * *

Господин Рулетка постави малка плочка с надпис „800 долара“ върху числото 25 и дълго я нагласяше. После завъртя колелото и пусна топчето. Сега всички в казиното бяха притихнали, не се чуваше дори непрекъснатото дрънчене на ротативките. Дарлин вдигна очи, загледа се в телевизионните монитори на помещението и не се изненада, като видя, че вече не предават боксови мачове и конни състезания, а показват рулетката… и нея.

„Станах дори телевизионна звезда. Голяма късметлийка съм. Много, ама много ми върви!“

Топчето се завъртя. Топчето заподскача. Почти спря, после отново се завъртя и като малък бял дервиш върху полираната дървена плоскост на рулетката.

— Какъв е залогът? — внезапно извика Дарлин.

— Трийсет към едно — отговори плешивият. — Ако се падне числото 25, ще спечелиш двайсет и четири хиляди долара, госпожо.

Тя стисна клепачи…

* * *

… а когато отвори очи, се намираше в стая 322. Още седеше на стола, в едната си ръка стискаше плика, петачето почти се беше изплъзнало от другата й длан. Страните й още бяха влажни от сълзите, предизвикани от неудържимия й смях.

— Голяма късметлийке съм — промълви и надникна в плика. Нямаше бележка. Бележката пълна с правописни грешки, също е била плод на въображението й.

Тя въздъхна, пъхна монетата в джоба на униформената си дреха и се зае да почисти стаята.

* * *

Вместо както обикновено след училище да се прибере с Пол право вкъщи, Патси го доведе в хотела.

— Омаза всичко със сополи! — обясни на майка си с презрението, което само едно тринайсетгодишно пубертетче може да изпитва към немощните и болните. — Като нищо ще се задуши. Реших, че може би ще искаш да го заведеш на лекар.

Пол безмълвно и търпеливо втренчи в нея сълзящите си очи. Носът му беше зачервен като домат. Стояха във фоайето, в момента на регистратурата нямаше посетители, а господин Ейвъри (камериерките, които ненавиждаха дребния гадняр, зад гърба му го наричаха господин Ранчо) не беше на обичайното си място. Може би се беше заключил в канцеларията си и лъскаше бастуна. Стига да можеше да го намери.

Дарлин сложи длан на челото на Пол, усети, че гори, и въздъхна:

— Май имаш право. Как си, Пол?

— Добре шъм — отвърна с гъгнив глас.

Дори Патси беше изпаднала в депресия.

— Вероятно той няма да доживее до шестнайсетата си година — промърмори. — Единственият случай в света на самозаразяване със СПИН.

— Затваряй си гадната уста! — сопна се Дарлин, ала вместо да засегне Патси, очевидно засегна сина си — той потръпна и извърна очи.

— Освен това е лигльо — промърмори Патси. — В буквалния смисъл на думата.

— Не е вярно. Просто е прекалено чувствителен. А имунната му система не е укрепнала. — Дарлин бръкна в джоба на униформата си. — Пол, виж какво намерих!

Той я погледна, видя монетата и леко се усмихна. Като я взе, сестра му подигравателно подхвърли:

— За какво ще я похарчиш? Ще заведеш гаджето си на кино ли?

— Все ще ишмишля нещо — отговори момчето.

— Остави го на мира! — озъби се Дарлин. — Възможно ли е поне за малко да не се заяждаш с него?

— Добре, но какво ще получа за награда? Доведох го до тук жив и здрав — както винаги, между другото — затова трябва да ме възнаградиш.

„Ще те възнаградя с шина на зъбите — помисли си Дарлин, — ако отнякъде намеря пари.“ Внезапно се почувства неописуемо нещастна, животът й се струваше като висока планина от студена пръст — шлака от мините на въображението, ако щете — която непрекъснато заплашваше да се стовари върху нея и да я направи на пихтия. Щастието не съществуваше. Дори късметът всъщност беше маскирана неудача.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×