Стивън Кинг
Петачето, което носи късмет
През есента на 1996 година с моя „Халри Дейвидсън“ прекосих Съединените щати от Мейн до Калифорния, като се отбивах в различни книжарници, за да рекламирам романа си „Безсъние“. Беше страхотно пътуване. Мисля, че най-хубавият момент изживях, когато, седнал на каменната площадка пред някакъв порутен и отдавна изоставен магазин в Канзас, наблюдавах как слънцето залязва на запад, а на изток изгрява пълната луна. Спомних си епизода от „Принцът на приливите“, в който се случва същото, а едно тригодишно момиченце възхитено възкликва: „Мамо, моля те, направи го пак!“ В Невада отседнах във второкласен хотел, в който камериерките, сменящи спалното бельо, оставяха на възглавницата двудоларов жетон за игралните автомати и картичка с приблизително следния текст: „Здрасти, аз съм Мери. Желая ти късмет!“ именно тогава ми хрумна сюжетът за този разказ. Написах го на ръка, като използвах хотелските бланки за писма.
— Ах, ти, долен мръсник! — провикна се тя в празната хотелска стая; възклицанието й беше предизвикано по-скоро от изненада, отколкото от гняв.
После — такъв й беше характерът — Дарлин Пулън избухна в смях. Приседна на стола до разхвърленото легло, като поглеждаше ту монетата от двайсет и пет цента в едната си шепа, ту плика, от който беше изпаднала и който тя стискаше в другата си ръка, и продължаваше да се смее, докато от очите й рукнаха сълзи и потекоха по страните й. На по-голямата й дъщеря Патси спешно трябваше да се поставят шини на зъбите. Дарлин нямаше никаква представа откъде ще намери парите за хонорара на зъболекаря — мисълта не й даваше покой през цялата седмица… и ако това не е последната капка, здраве му кажи. Но ако не можеш да се смееш, какво ти остава? Да вземеш пистолет и да се гръмнеш, а?
Всяка камериерка оставяше на различно място плика, който помежду си момичетата от персонала наричаха „гърнето със злато“. Шведката Герда, която миналото лято по време на евангелската служба в Тахо бе открила Исус Христос, а преди това беше проститутка, подпираше плика на огледалото в банята; Мелиса го оставяше под дистанционното устройство за телевизора. Дарлин пък неизменно оставяше своите пликове до телефона и когато тази сутрин влезе в стая 322 и видя плика върху възглавницата, веднага разбра, че този гост й е оставил бакшиш.
И то какъв! Малка медна монета от двайсет и пет цента, „Уповаваме се на Бога“.
Смехът й, който беше позатихнал, избухна с нова сила.
На плика редом с логото на хотела — силует на ездач на ръба на скала, вградена в ромб — беше отпечатан текст:
Добре дошли в Карсън Сити, известен с най-дружелюбните хора в Невада! Добре дошли в хотел „Ранчо“, известен с най-дружелюбния персонал в Карсън Сити! За вашата стая отговаря Дарлин. Ако имате някакви оплаквания, моля, наберете 0 и ние веднага ще отстраним проблема. В случай, че обслужването задоволи изискванията ви, по желание може да пуснете в плика нещичко за камериерката.
Още веднъж ви приветстваме с „добре дошли“ в Карсън и в хотел „Ранчо“
Много често „гърнето със злато“ беше празно — беше намирала пликовете накъсани на парчета и хвърлени в кошчето за смет, смачкани на топка и запратени в ъгъла на стаята или плуващи в тоалетната чиния (сякаш предложението да оставят бакшиш за камериерката вбесяваше някои гости), ала понякога я очакваше приятна изненада, особено когато гостът бе извадил късмет на игралните автомати или в казиното. Човекът, който бе пренощувал в стая 322, не бе изхвърлил плика и дори беше оставил „нещичко за камериерката“, цели двайсет и пет цента, мамка му! Ще й стигнат за зъбните шини на Патси и за електронната игра на фирмата „Сега“, за която мечтаеше Пол. Няма да е необходимо той да чака до Коледа, ще му я подари по случай… по случай…
— По случай Деня на благодарността — промърмори тя. — Разбира се, защо не? Ще платя и таксата за кабелната телевизия, за да не ни я прекъснат, дори ще се абонираме за канала с филмчета на Дисни, а пък аз най-сетне ще отида на лекар заради болките в кръста… да му се не види, вече съм богата! Ако знаех къде си, господине, щях да те намеря, да падна на колене пред теб и да ти целуна шибаните крака.
Нямаше начин, разбира се — гостът от стая 322 отдавна си беше заминал. Може би хотел „Ранчо“ беше най-хубавият в Карсън Сити, ала клиентелата му се състоеше от хора, които наемаха стаи само за по една нощ. Когато Дарлин идваше на работа в седем сутринта, те тъкмо ставаха от сън, бръснеха се, вземаха душ и понякога хапчета против махмурлук; докато тя пиеше кафе в стаята за персонала заедно с Герда, Мелиса и Джейн (началничката на камериерките — жена с гърди като оръдейни снаряди и широка уста, подчертавана от ярко червило), после подреждаше изпраните чаршафи в количката си, подготвяйки се за началото на работния си ден, шофьорите на камиони, каубоите и пътуващите търговски пътници напускаха хотела, като пускаха нещичко в пликовете или гневно ги хвърляха в тоалетната.
Щедрият джентълмен от стая 322 беше оставил за Дарлин монета от двайсет и пет цента, а може би и нещичко по чаршафите, да не говорим за сувенирите в тоалетната, където дори не е благоволил да пусне водата. Някои хора непрекъснато се раздават. Щедростта е в кръвта им.
Дарлин въздъхна, избърса с престилката сълзите си и отвори плика — гостът в номер 322 си беше направил труда да го залепи, а в бързината си да види какво има вътре тя беше откъснала единия му край. Тъкмо когато се канеше да пусне монетата обратно в плика, видя, че вътре има още нещо — бележка, написана на бланка за писма с логото на хотела. Извади я и се втренчи в нея. Под изображението на ездача и посланието на управителя Ейвъри неизвестният шегаджия беше написал с молив:
— Много благодаря! — промърмори Дарлин. — Имам две деца и съпруг, който преди пет години отиде на работа и още не се е върнал, тъй че малко късмет няма да ми е излишен. Честна дума! — Тя се изкиска и пусна монетата в плика. Отиде в банята и надникна в тоалетната. Вътре не плуваше нищо, водата беше чиста. Което само по себе си също си беше бакшиш.
Тя се залови за работа, която й отне по-малко време от обичайното. Бакшишът от двайсет и пет цента беше гаден номер, но иначе човекът, пренощувал в стая 322, бе проявил елементарна учтивост. Чаршафите бяха чисти, нямаше неприятни изненади (поне четири пъти през петте години, откакто работеше като камериерка, петте години, откакто Дийк я напусна, бе намирала следи от сперма върху екрана на телевизора и воняща локвичка урина в чекмеджето на бюрото), нищо не липсваше. Тя оправи леглото, изми банята, смени хавлиените кърпи. Докато работеше, се опитваше да си представи как изглежда гостът от стая 322 и що за човек е онзи, който оставя бакшиш от двайсет и пет цента на жена, опитваща се да отгледа сама двете си деца. Каза си, че сигурно притежава чувство за хумор, но е и злобен, щом си прави толкова лоши шеги; вероятно ръцете му са покрити с татуировки, а в лицето прилича на актьора, изпълняващ главната роля във филма „Родени убийци“.
