— Уилям, да не ти е лошо?

— Не знам — отвърна, но размисли. — Не.

— Пак сърцето ли е?

— Да. — Спомни си нещо, което среднощният лекар на Джинели му беше казал — калий, електролити… нещо за смъртта на Карън Карпентър. — Трябва да ям нещо, в което има калий. Ананасов сок. Банани. Или портокали. — Сърцето му изведнъж запрепуска неравномерно. Били се облегна и затвори очи, като чакаше да види дали ще умре. Накрая шумотевицата стихна. — Цяла торба портокали.

Пред тях имаше голям магазин. Джинели отби.

— Сега се връщам, Уилям. Почакай.

— Разбира се — неопределено отвърна Били и веднага щом Джинели излезе от колата, задряма.

Присъни му се къщата във Феървю. Лешояд със скапан клюн долетя до перваза на прозореца и надникна вътре. Из стаите някой закрещя.

После някой друг го разтърси грубо. Били се сепна:

— Ъх!

Джинели се изправи и шумно въздъхна:

— Господи, Уилям, не ме плаши така!

— За какво говориш?

— Ами помислих, че се умрял. Ето.

Сложи в скута на Били кесия с портокали без семки. Били дръпна телчето с тънките си пръсти — те сега приличаха на бели паешки крака — и не можа да го отвори. Джинели разряза кесията с джобното си ножче, после раздели и един портокал на четвъртинки. Били започна да яде бавно в началото, като по задължение, след това се нахвърли, като изглежда преоткри апетита си за първи път от седмица и повече. А разтуптяното му се сърце сякаш се поуспокои и възстанови част от предишния си постоянен ритъм… макар че това би могло да бъде само игра на съзнанието му.

Изяде първия портокал и поиска ножчето на Джинели, за да разреже и втория.

— По-добре ли се чувствуваш? — попита Джинели.

— Да. Много по-добре. Кога ще стигнем до парка?

Джинели изтегли до бордюра и Били видя на уличния знак, че се намират на ъгъла на Юниън стрийт и Уест Бродуей — раззеленените летни дървета потрепваха от лекия бриз. По улицата мързеливо пълзяха сенки и светли петна.

— Пристигнахме — съобщи Джинели, а Били усети, че студена тръпка преминава през гръбнака му. — Аз не смятам да се приближавам повече. Би трябвало да те оставя още в центъра, но би привлякъл ужасно много внимание по пътя си насам.

— Да — съгласи се Били. — Някои деца например можеха да припаднат, а бременните жени да пометнат.

— Нямаше да успееш да стигнеш така или иначе — внимателно обясни Джинели. — Няма значение. Паркът е точно в подножието на този хълм. Половин километър. Избери си сенчеста пейка и чакай.

— Ти къде ще бъдеш?

— Наблизо — усмихна се Джинели. — Ще наблюдавам тебе и ще се пазя от момичето. Ако тя успее да ме види преди да я забележа, Уилям, вече няма нужда да си сменям ризата. Разбираш ли ме?

— Да.

— Няма да те изпускам от поглед.

— Благодаря — отговори Били, но не беше сигурен точно колко и каква благодарност изпитва. Наистина се чувствуваше задължен на Джинели, но чувството беше странно и особено — като омразата, която сега изпитваше към Хюстън и жена си.

— Por nada16 — сви рамене Джинели. Наведе се, прегърна Били и го целуна силно по двете бузи. — Не му се давай на стария мръсник, Уилям.

— Няма — усмихна се Били и излезе от колата. Очуканата Нива потегли. Били я изпрати с поглед, докато зави зад първия ъгъл, после тръгна надолу, като размахваше мрежата с портокали в едната си ръка.

Почти не забеляза момченцето, което рязко зави от средата на улицата към тротоара, погледна близката ограда и се шмугна във вътрешния двор. Тази нощ момченцето щеше да се събуди с писък от кошмара, в който непохватно плашило, с безжизнена развята коса на главата си череп, връхлиташе върху него. Майка му щеше да го чуе как вика по коридора: „Иска да ме накара да ям портокали, докато умра! Да ям портокали, докато умра! Докато умра!“

Паркът беше обширен, прохладен и потънал в зеленина. От едната страна шумна група деца се катереха по уредите за упражнения, люлееха се на люлките или се пускаха по пързалката. Нататък се играеше градински бейзбол — момчета срещу момичета. На останалите места хората се разхождаха, пускаха хвърчила, ядяха бисквити, пиеха кока-кола. Беше типична картина на американско лято през втората половина на двайсетия век и за миг, Били изпита топло чувство към него — към тях.

Липсват само циганите, прошепна вътрешният му глас и студената тръпка се върна — така студена, че кожата по ръцете му настръхна и той трябваше рязко да кръстоса тънките си ръце върху щръкналите остатъци от гръдния си кош. Циганите ни трябват, нали? Старият фургон с лепенки от Националната пътна служба на бронята, микробусите, камионетките с изрисуваните бордове: после Самюъл с неговите фигури за боулинг и Джина с прашката й. Всички тичат, за да ги видят. Винаги тичат. Да видят жонглирането, да опитат как се стреля с прашка, да чуят какво ще им бъде предсказано, да получат мазило или лекарство, да спят с някое момиче или поне да си помечтаят за това, — да видят как кучетата се разкъсват едно друго. Винаги тичат. Само заради необичайността. Наистина имаме нужда от циганите. Всякога е било така. Защото ако нямаш кого да изгонваш от време на време от града, как можеш да си сигурен, че. мястото ти е тук? Е, те скоро ще дойдат, така ли е?

— Така е — дрезгаво си отговори той и седна на пейка, почти прикрита в сянката. Краката му изведнъж се разтрепериха и останаха без сили. Взе си портокал от кесията и с известно усилие успя да го обели. Но апетитът му отново се бе загубил и хапна съвсем малко.

Пейката беше доста отдалечена от останалите, но Били поне не привличаше ненужно внимание — погледнат отдалече, можеше да се приеме за много слаб старец, излязъл следобеда, за да подиша малко въздух.

Седна и докато сянката напредваше по обувките, коленете и накрая по скута му, го обзе почти фантастично чувство на отчаяние — усещане за пропиляване и безсмислие, много по-тъмно от невинните следобедни сенки. Нещата бяха стигнали прекалено далече и нищо не можеше да се върне. Дори Джинели, с безумната си енергия, не можеше да промени тия неща. Можеше само да ги задълбочи.

Никога не трябваше… помисли си Били, но после онова, което никога не би трябвало да направи, се разби и изчезна като лош радиосигнал. Отново задряма. Беше във Феървю, Феървю на живите мъртъвци. Навсякъде имаше трупове — уморени от глад. Нещо остро го клъвна по рамото.

Не.

Клъв!

Не!

Но то продължаваше, клъв, клъв, клъв — беше лешоядът със скапания нос, разбира се, и той не искаше да го погледне от страх, че може да му изкълве очите с черните остатъци от клюн.

Но

(клъв)

той настояваше и Били

(клъв! клъв!)

бавно обърна глава, като едновременно се отърси от съня и

… без истинско учудване, че на пейката до него седеше Тадъз Лемке.

— Събуди се, бели човече от града — подкани го той и отново клъвна силно ръкава на Били с извитите си, жълти от никотина пръсти. Клъв! — Сънищата ти са лоши. Смърдят така, че ги помирисвам от дъха ти.

Вы читаете Проклятието
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату