Проклятието

рубин. Тънки черни косъмчета растяха между кокалчетата на юмрука на Джинели.

Били преглътна. От гърлото му отекна отчетливо хлъцване.

— Само трябва да обявиш документа за невалиден.

— Добре — бързо се съгласи тя, после маниакално се върна към оправданията — Ние само… аз направих само каквото мислех… Били, ти така слабееше… говореше така шантаво…

— Окей.

— Говориш като че ли ме мразиш. — Тя отново заплака.

— Не се занасяй — намеси се той, а това не беше точно отрицание. Добави по-тихо: — Къде е Линда? Там ли е?

— Не, отиде при Роуда за няколко дни. Тя… е, тя е много разтревожена от всичко това.

Разбира се, помисли си. Беше ходила при Роуда и преди, после се бе върнала. Знаеше, защото бяха говорили по телефона. Сега пак я нямаше, а нещо в тона на Хайди го накара да помисли, че този път Линда сама си е тръгнала. Дали е открила, че ти и добрият стар Майк Хюстън сте направили постъпки да обявите баща й за луд, Хайди? Това ли е станало? Но нямаше особено значение. Важното беше, че Линда я нямаше.

Очите му се стрелнаха към пая, който бе поставил върху телевизора в мотелската си стая в Нортийст Харбър. Коричката все още пулсираше бавно, като някое противно сърце. Важно беше дъщеря му да не се приближава до това нещо. Беше опасно.

— Най-добре за нея ще е да остане там, докато ние двамата се разберем — предложи той.

Хайди избухна в силни ридания. Били я попита какво не е наред.

— Ти не си наред, гласът ти е така студен.

— Ще се затопли — увери я. — Не се тревожи.

Чу я как преглъща риданията си и се опитва да се успокои. Чакаше това да стане с безразличие — всъщност не изпитваше абсолютно нищо. Ужасът, който го бе овладял, когато осъзна, че на седалката лежи ръката на Джинели — това наистина беше последното му силно чувство за тази вечер. Освен, разбира се, неуместния смях, който бе дошъл по-късно.

— В каква форма си? — попита тя накрая.

— Оправил съм се малко. Станал съм петдесет и пет кила.

Тя пое дъх.

— Това е три кила по-малко, отколкото тежеше, като тръгна.

— А също е три кила повече, отколкото тежах вчера сутринта — тихо забеляза той.

— Били… искам да знаеш, че можем да се оправим с всичко това. Наистина можем. Най-важното е ти да оздравееш, а после ще говорим. Ако трябва да приказваме с някой друг… например с брачен консултант… аз съм съгласна, ако ти искаш. Важното е, че ние… ние…

О, Боже, отново ще почне да реве, помисли си той, като едновременно донякъде се изненада и потресе от собствената си коравосърдечност. После тя каза нещо, което му се стори особено трогателно и за миг му възвърна чувството за старата Хайди… а с него и за стария Били Халек.

— Ако искаш, ще се откажа от цигарите — обеща тя. Били погледна към пая върху телевизора. Коричката му бавно пулсираше. Нагоре и надолу, нагоре и надолу. Помисли си колко тъмен стана паят, когато старият циганин го разряза. За показалите се наполовина бучки, които можеха да са всичките физически страдания на човечеството или просто ягоди. Помисли си за кръвта, която капеше от раната му в пая. Помисли си за Джинели. Разнежването му премина.

— По-добре недей — посъветва я. — Ако престанеш да пушиш, ще надебелееш.

По-късно лежеше на леглото, без да се завива, с ръце кръстосани зад главата, и се взираше в тъмнината. Беше един без петнайсет сутринта, но като никога, изобщо не му се спеше, едва сега, в тъмното, разпокъсаните спомени за времето между намирането на ръката на Джинели върху седалката и разговора по телефона с жена му започнаха да се връщат.

Нещо се чуваше в тъмната стая.

Не.

Да, ето го. Звук като дишане.

Не, само си въобразяваш.

Но не си въобразяваше, Хайди си падаше по тия неща, но не и Уилям Халек. Не можеше току-така да приписва нещата само на въображението си. По-рано може би, но вече не. Коричката се движеше като бяла кожа върху нещо живо и дори сега, шест часа след като Лемке му бе дал пая, знаеше, че ако докосне алуминиевата табличка, ще види, че е топла.

— Пурпурфаргаде ансиктет — измърмори в тъмното и думите му прозвучаха като припев.

* * *

Когато забеляза ръката, той не реагира. След половин секунда осъзна какво вижда, изпищя и се дръпна от нея. Движението накара ръката да се заклати насам и натам — като че Били я бе попитал как е и тя му отговаряше с жест Comme ci comme ca17. Две от металните топчета излязоха от нея и се превъртяха към пролуката между седалката и облегалката.

Били отново изпищя — дланите му бяха под брадичката, ноктите бяха впити в долната устна, а очите му бяха огромни и влажни. Сърцето запрати в гърдите му голяма слаба тръпка и той усети, че пая се плъзга вдясно от него. За малко щеше да падне и да се разбие в пода на новата.

Улови го и го закрепи. Аритмията в гърдите му попремина, можеше отново да диша. А студенината, която Хайди по-късно щеше да дочуе в гласа му, започна да го обладава. Джинели навярно беше мъртъв — не, като си помислиш, махни „навярно“. Как беше казал? Ако тя успее да ме види преди да я забележа, Уилям, вече няма нужда да си сменям ризата.

Кажи го тогава на глас.

Не, не искаше да го направи. Не искаше да го прави и не искаше вече да поглежда към ръката. Така че направи и двете.

— Джинели е мъртъв. — Замълча и добави, тъй като така изглежда ставаше малко по-добре — Джинели е мъртъв и аз нищо не мога да направя. Така че разкарай се оттука преди някое ченге…

Погледна към кормилото и видя, че ключовете са в контакта. Просташкият медальон със снимката на Оливия Нютън Джон по тениска се поклащаше на каишка. Навярно момичето, Джина, е върнало ключа в контакта, когато е донесло ръката — оправило се е с Джинели, но е решило да не нарушава обещанията, които прадядо й би могъл да даде на приятеля на Джинели, легендарния бял човек от града. Ключовете бяха за него. Изведнъж му хрумна, че Джинели вече беше вземал автомобилни ключове от джоба на мъртвец; момичето после бе направило същото. Но мисълта не го ужаси.

Умът му беше вече много хладен. Това беше добре.

Излезе от новата, закрепи внимателно пая на пода, мина от другата страна и се настани зад кормилото. Като седна, ръката на Джинели отново зловещо му помаха. Били отвори жабката и намери вътре много стара карта на щата Мейн. Разтвори я и покри с нея ръката. После запали новата и подкара по Юниън стрийт.

Беше карал почти пет минути, когато усети, че се движи в погрешна посока — на изток вместо на запад. Но вече виждаше рекламите на закусвалня „Макдоналдс“ в сгъстяващия се мрак отпред. Стомахът му изкъркори. Били зави и спря на временния паркинг.

— Добре дошли в „Макдоналдс“ — приветствува го глас от високоговорителя. — Ще поръчате ли нещо?

— Да, моля — три големи хамбургера, две големи порции пържени картофи и млечен шейк с кафе.

Също като едно време, помисли си и се усмихна. Изплюскай всичко в колата, хвърли боклука и не казвай нищо на Хайди, като се прибереш вкъщи.

— Ще искате ли и десерт?

— Разбира се. Един черешов пай. — Погледна към разгънатата карта до себе си. Сигурен беше, че издутината на запад от Огъста е пръстенът на Джинели. — И кутия сухи сладки „Макдоналдс“ за приятеля