Проклятието

ми — добави и се засмя.

Гласът повтори поръчката му и завърши:

— Сметката ви е шест и деветдесет, сър. Моля, преминете по-нататък.

— Така ще е — каза си Били. — Но нали това е целта? Да преминеш по-нататък и да си вземеш поръчката. — Отново се засмя. Чувствуваше се едновременно много добре и като че ли щеше да повърне.

Момичето му подаде два топли бели плика от гишето. Били й плати, получи рестото си и потегли. Спря в края на сградата и вдигна старата пътна карта заедно с ръката. Подгъна долните краища на картата, протегна се и я пусна в кофа за смет. Върху кофата анимационните герои Роналд Макдоналд и Гримас, изработени от пластмаса, танцуваха. На вратичката бе написано: ОСТАВЯЙ БОКЛУКА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО.

— Това също е целта — измърмори Били. Триеше ръка в панталона си и се смееше. — Просто се опитвам да оставя боклука, където му е мястото… и да си остане там.

Този път зави на изток по Юниън стрийт в посока към Бар Харбър. Продължаваше да се смее. Помисли си, че никога няма да може да спре — че ще продължи да се смее до смъртта си.

Тъй като някой би могъл да го забележи, като обработва Нивата с онова, което един колега адвокат веднъж бе нарекъл „процедура за отпечатъците“, ако избереше сравнително многолюдно място — например паркинга на бархърбърския мотел, Били отби в изоставено крайпътно място за отдих на шейсетина километра източно от Бангор, за да свърши работата. Нямаше намерение, ако това е възможно, връзката му с тази кола да бъде установена. Излезе, свали си спортното сако, нави ръкавите си и внимателно избърса всяка повърхност, която си спомняше да е докосвал, и всяка, до която би могъл да се е докоснал.

Пред приемната на мотела беше запален знакът „няма свободни места“ и на паркинга Били видя само едно свободно място. То се намираше пред неосветен прозорец и Били почти не се съмняваше, че вижда стаята, в която Джинели бе отсядал като Джон Трий.

Намести Нивата там, извади носната си кърпа и избърса кормилото и скоростния лост. Взе пая. Отвори по-широко вратата и избърса дръжката за отваряне отвътре. Прибра кърпата си, излезе от колата и блъсна вратата с крак. После се огледа. Една уморена на вид майка се разправяше с детето си, което изглеждаше по-уморено и от нея; двама старци стояха пред приемната и си говореха. Не видя другиго, не усети и някой да го гледа. Чу телевизори от мотелските стаи и салонния рокендрол, който придружаваше приготовленията на бархарбърските летовници за поредното тържество.

Били пресече двора, тръгна към центъра и се насочи към най-силно ехтящия рок-оркестър. Барът се наричаше „Соленото куче“, а пред него, както Били се бе надявал, имаше таксита — три коли, които очакваха куците, сакатите и пияните. Били заговори един от шофьорите и срещу петнайсет долара той с радост се съгласи да го откара до Нортийст Харбър.

— Виждам, че си носите хапване — забеляза шофьорът, щом Били влезе.

— Или го нося за някого — отвърна Били и се засмя. — Защото това наистина е целта, нали? Просто някой да занесе на другия хапването.

Шофьорът го изгледа със съмнение в огледалцето, после сви рамене.

— Както кажете, приятелю — вие плащате таксито.

След половин час вече говореше по телефона с Хайди.

Сега лежеше и слушаше как нещо диша в тъмното — нещо, което приличаше на пай, но което бе всъщност дете, създадено от него и от стареца.

Джина, помисли си той, почти наслуки. Къде е тя? „Не я наранявай“, така бе казал на Джинели. Но мисля, че ако аз можех да я спипам, аз самият бих я наранил… много бих я наранил заради онова, което направи на Ричард. Ръката ли? Бих оставил на стареца главата й… бих и натъпкал устата с метални топчета и бих му оставил главата. Ето защо е добре, че не знам къде мога да я спипам, защото никой не разбира как точно започват тия неща; хората се карат и накрая пренебрегват изцяло истината, ако не им изнася, но всеки знае, че трябва да се продължава — те вземат едно, ние вземаме едно, после те вземат две, ние вземаме три… те стрелят на летището, ние вдигаме във въздуха училшце… а кръвта струи в канавките. Защото това наистина е целта, нали? Кръвта в канавките. Кръв…

Били заспа, без да го усети; мислите му просто се примесиха с поредица от противни, изкривени сънища. В някои от тях убиваше, в други го убиваха, но във всички нещо дишаше и пулсираше, а той не можеше да го види, защото самият беше вътре в него.

Глава 2657

Загадъчен смъртен случай — може би разчистване на сметки между банди

Застреляният човек, открит снощи в подземния етаж на жилищен блок на Юниън стрийт, е разпознат като бандит от Ню Йорк Сити. Ричард Джинели, известен като „Ричи Чука“ в подземния свят, е привлечен три пъти под отговорност от нюйоркските и федералните власти — за изнудване, контрабанда и незаконна продажба на наркотици. Комбинираното щатско и федерално разследване на делата на Джинели бе прекратено през 1981 г. след насилствената смърт на няколко от свидетелите на обвинението.

Източник, близък до службата на главния прокурор в щата Мейн, каза снощи, че мисълта за така нареченото „бандитско убийство“ се е появила още преди установяване на самоличността на жертвата — заради особените обстоятелства около смъртта. Според източника, едната ръка на Джинели била отрязана, а думата „свиня“ била написана на челото му с кръв.

Джинели очевидно е застрелян с едрокалибрено оръжие, но специалистите по балистика досега не са пожелали да разкрият обстоятелствата, които един служител от щатската полиция определи като „също малко необикновени“…

Тази статия беше на първата страница на бангорския „Дейли нюз“, който Били Халек си купи сутринта. Той я препрочете, хвърли поглед на снимката от жилищния блок, където приятелят му е бил намерен, и пусна вестника в кошче за смет с герба на щата Кънетикът отстрани и надпис ОСТАВЯЙ БОКЛУКА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО на металната вратичка.

— Това наистина е целта — промърмори той.

— Какво, господине? — Беше момиченце на около шест годинки с панделки в косата и петно от засъхнал шоколад на бузата. Разхождаше кучето си.

— Нищо — усмихна й се Били.

— Марси! — тревожно викна майката на момиченцето. — Ела, насам!

— Ами довиждане — кимна му Марси.

— Довиждане, сладурче.

Били я гледаше как се връща към майка си — бялото пуделче опъваше каишката пред нея, а ноктите на лапата му потрепваха. Момиченцето едва достигна майка си, когато караницата започна — Били съжаляваше детето, което му напомняше за Линда, когато беше на шест годинки, но беше и окуражен. Едно беше кантарчето да му казва, че е наддал четири килограма, съвсем друго — и по-хубаво — бе някой да се държи с него отново като с нормален човек, дори това да беше шестгодишно момиченце, което разхожда домашното куче из паркинга край пътя… момиченце, което навярно си мислеше, че по света има много хора, които приличат на подвижни железопътни стрелки.

Беше прекарал вчерашния ден в Нортийст Харбър не толкова, за да си почине, колкото да възстанови чувството си за реалност.

Усещаше го, че се връща… а после поглеждаше към пая, който стоеше върху телевизора върху алуминиевата си табличка, и чувството пак се загубваше.