Проклятието

да спим по ливадите? Това не е магическо представление, бели човече от града — това е само странствуващ цирк. Работим с хапльовците, които не знаят колко са им парите, после си заминаваме. Махай се сега оттука преди да съм накарал някой от младежите да те изхвърли. Те знаят проклятие — нарича се проклятието на металните кокалчета.“

— Така ли те наричаше наистина? Бял човек от града?

Той й се усмихна.

— Да. Наистина ме наричаше така.

Каза на Хайди, че после се върнал в мотела си и просто е останал в стаята следващите два дни. Бил прекалено потиснат и почти не докосвал храната си. На третия ден — преди три дни — се качил на кантарчето в банята и видял, че е наддал два килограма, въпреки че почти не бил ял.

— Но като размислих, разбрах, че това не е по-чудно, отколкото да изям всичко от масата и после да видя, че съм отслабнал с две кила — добави той. — И тази мисъл накрая ме извади от умствената безизходица, в която се бях озовал. Останах още един ден в мотелската си стая, като размишлявах повече от всякога през живота си, Започнах да разбирам, че в клиниката „Глисман“ все пак може би бяха прави. Дори Майкъл Хюстън сигурно донякъде е имал право, колкото и да не мога да го понасям.

— Били… — Тя докосна ръката му.

— Няма значение — махна с ръка той. — Няма да го напердаша, когато го видя. — Може обаче да му предложа парче от пая, помисли си Били и се засмя.

— Кажи каква е смешката? — Тя озадачено му се усмихна.

— Няма значение. Така или иначе, важното е, че Хюстън, лекарите от „Глисман“, дори и ти, Хайди, се мъчехте да ми го набиете в главата. Искахте насила да ми кажете истината. А аз просто трябваше да я измисля сам за себе си. Проста реакция на вината ми плюс, предполагам, комбинация от параноични измами и съзнателно самозаблуждение. Но все пак, Хайди, и аз имах донякъде право. Може би необосновано, но имах донякъде право — казах, че трябва да го видя пак и тъкмо така стана номерът. Само че не както аз очаквах. Той беше по-дребен, отколкото го помнех, носеше евтин ръчен часовник и говореше с бруклински акцент. Мисля, че това ми помогна най-много да се откъсна от заблудите си — все едно, че Тони Къртис изопачаваше думите си в оня филм за арабската империя. Така че взех телефона и…

В гостната стенният часовник започна музикално да отмерва часа.

— Полунощ е — забеляза той. — Хайде да си лягаме. Ще ти помогна да прибереш чиниите в умивалника.

— Не, сама ще го направя — тръсна глава тя и го прегърна. — Радвам се, че си дойде вкъщи, Били. Качи се горе. Сигурно си капнал.

— Нищо ми няма — каза той. — Само…

Изведнъж щракна с пръсти като човек, който току-що си е спомнил нещо.

— Почти забравих. Оставих нещо в колата.

— Какво е то? Не може ли да почака до сутринта?

— Да, но трябва да го внеса. — Той й се усмихна. — За тебе е.

Излезе, а сърцето силно тупкаше в гърдите му. Изпусна ключовете за колата на алеята, после си удари главата в калника, като бързаше да ги вдигне. Ръцете му трепереха така силно, че отначало не можа да уцели ключалката на багажника.

Ами ако още пулсира нагоре-надолу, взе да се вайка гласът в съзнанието му. Боже Господи, тя ще изпищи и ще избяга, като го види.

Отвори багажника и когато не видя вътре нищо, освен резервната гума и крика, самият той едва не изпищя. После си спомни — беше на седалката отпред. Затвори багажника и забързано заобиколи. Паят беше там, а коричката бе съвършено неподвижна — както той всъщност си знаеше, че ще бъде.

Ръцете му изведнъж се успокоиха.

Хайди отново беше застанала на входната врата и го гледаше. Той се върна при нея и сложи пая в ръцете й. Все още се усмихваше. Доставих стоката, помисли си. А доставянето на стоката беше още едно от многото неща, които бяха целта. Усмихна се още по-широко:

— Voila19.

— Брей! — Тя се наведе към пая и го помириса. — Ягодов пай… любимият ми!

— Знам. — Били все така се усмихваше.

— И още е топъл! Благодаря!

— Отбих на отклонението при Стратфорд да заредя, а там Женското дружество или нещо подобно беше направило разпродажба на сладкиши в черковния двор — обясни той. — И си помислих… нали… ако вземеш да излезеш на вратата с точилката, да имам подарък за помиряване.

— О, Били…

Тя отново се разплакваше. Прегърна го сърдечно с едната си ръка, като крепеше пая върху опънатите пръсти на другата, както сервитьорите държат подносите си. Докато го целуваше, паят се наклони. Били почувствува как и сърцето му се накланя в гърдите и започва да бие безразборно.

— Внимавай! — изстена той и сграбчи пая, който тъкмо започваше да се изплъзва.

— Боже, толкова съм непохватна — засмя се тя и изтри очи с ъгълчето на престилката, която си бе сложила. — Донесъл си ми любимия пай, а аз почти го изтървах върху обув…

Тя напълно загуби контрол над себе си и захлипа на гърдите му. Той поглади късата й вече коса с едната си ръка, а с дланта на другата благоразумно държеше пая далече от нея — да не направи някое внезапно движение.

— Били, толкова се радвам, че си вкъщи — изхлипа тя. — Обещаваш ли, че няма да ме мразиш за онова, което направих? Обещаваш ли?

— Обещавам — внимателно отвърна той, като гледаше косата й. Права е, помисли си. Още е топъл. — Хайде да си влезем вътре, а?

Като достигнаха кухнята, тя остави пая на бюфета и се върна към умивалника.

— Няма ли да си отрежеш едно парче? — попита Били.

— Като свърша тук може би — отвърна му. — Ти си вземи, ако искаш.

— След цялата огромна вечеря! — засмя се той.

— Известно време ще имаш нужда от всичките калории, които можеш да поемеш.

— Случаят в момента е просто, че няма вече място — обясни той. — Искаш ли да ти подсуша чиниите?

— Искам да се качиш и да си легнеш — настоя тя. — Аз идвам веднага.

— Добре.

Той тръгна нагоре, без да се обръща, защото знаеше, че е по-вероятно тя да си отреже от пая, ако него го няма. Сигурно обаче тази вечер нямаше да го направи. Сега би й се искало да си легне с него — може би дори и да се любят. Помисли си, че знае как да противостои на това. Просто щеше да си легне гол. И когато го видеше…

А колкото за пая…

— „Тра-ла-ла, изтананика Скарлет, ще си изям пая утре. И утре е ден.“

Стана му смешно за мрачния тон на гласа му. Вече беше застанал върху кантарчето в банята. Погледна в огледалото, а оттам го наблюдаваха очите на Джинели.

Кантарчето показа, че отново е наддал, станал беше 59 килограма, но той не се почувствува щастлив. Изобщо нищо не чувствуваше — освен умора. Беше невероятно уморен. Мина по коридора, който сега му изглеждаше така странен и непознат, и влезе в спалнята. В тъмното се препъна в нещо и за малко не падна. Беше сменила местата на някои мебели. Подрязала си косата, купила си нова блуза, променила местата на столовете и на по-малкото от двете бюра в спалнята — но това беше само началото на странностите, които откриваше тук. Бяха се умножили в негово отсъствие, като че ли и Хайди е била прокълната, но много по- неуловимо. Дали това беше толкова глупава мисъл? Били не смяташе така. Линда беше почувстувала странностите и бе избягала от тях.

Започна бавно да се съблича.

Лежеше в леглото и я чакаше да дойде, но вместо това чу шумове, които, макар и слаби, му бяха достатъчно познати, за да разбере какво става. Скърцане на вратичка от бюфета — от шкафчето вляво,