Проклятието

Надвечер го премести в багажника на колата си и нещата се пооправиха.

Когато се мръкна, а чувството му за нормалност и голяма самота изглеждаха най-силни, той откри парцаливото си старо тефтерче и се обади по телефона на Роуда Симънсън в общината Уечестър. След малко вече говореше с Линда, която с бурна радост разбра, че е той. Наистина беше научила за онези resgestae18. Веригата от събития, довели до откритието, доколкото Били можа (или пожела) да разбере, беше колкото гадна, толкова и предсказуема. Майк Хюстън казал на жена си. Жена му казала на най-голямата им дъщеря, навярно докато е била пияна. Линда и Хюстъновото момиче имали някаква детинска разправия миналата зима, така че Саманта Хюстън едва не си строшила краката, за да разкаже на Линда как добрата й майчица се мъчела да вкара добрия й татко в работилница за плетене на кошници.

— А ти какво й каза? — попита Били.

— Казах й да си завре чадър в задника — отвърна Линда, а Били се смя, докато очите му се насълзиха… но с част от себе си изпитваше и тъга. Нямало го беше по-малко от три седмици, а гласът на дъщеря му звучеше като че ли бе остаряла с три години.

Линда се върнала право вкъщи, за да пита Хайди дали Саманта Хюстън й е казала истината.

— И какво стана? — попита Били.

— Скарахме се много лошо, а после аз казах, че искам да отида пак при леля Роуда и тя отговори, че може би идеята не е лоша.

Били замълча за миг, после каза:

— Не знам дали ти е нужно да го чуеш от мене, Линда, но аз не съм луд.

— О, татко, знам го, разбира се — почти укоризнено повиши глас тя.

— И се оправям. Наддавам малко.

Тя писна така силно, че той трябваше да поотдалечи слушалката от ухото си.

— Така ли? Наистина ли?

— Да, наистина.

— О, татко, това е страхотно! Това е… Да не ме лъжеш? Наистина ли?

— Честна дума — усмихна се той.

— И кога си идваш вкъщи?

Тогава Били, който смяташе да си тръгне от Нортийст Харбър на другия ден сутринта и да се прибере вкъщи някъде към десет часа вечерта, отвърна:

— След около седмица, сладурче. Първо искам да наддам още малко. Все още изглеждам доста зле.

— О — въздъхна разочаровано Линда. — Е, добре.

— Но щом се върна, ше ти звънна навреме, за да си там поне шест часа преди мене. Може да направиш пак лазаня, като онази, когато се върнахме от Моухонк, че да ме охраниш още малко.

— Будалкаш се — засмя се тя, после веднага добави: — Ох, извинявай, татко.

— Няма нищо. Междувременно стой си там у Роуда, котенце. Не искам повече караници между тебе и майка ти.

— Аз и без това не искам да се връщам, докато ти не си дойдеш — заяви тя, а той усети твърдост в гласа й. Дали и Хайди беше усетила тази твърдост като у възрастен в Линда. Навярно беше така — това обясняваше част от отчаянието й по телефона предната вечер.

Каза на Линда, че я обича и затвори телефона. През втората нощ сънят дойде по-лесно, но сънищата бяха лоши. В един от тях, чу как Джинели пищи от багажника на колата и иска да го освободят. Но когато отвори капака, вътре не беше Джинели, а окървавено голо момченце с неостаряващите очи на Тадъз Лемке и по една златна обеца на всяко ухо. Момченцето протегна кървавите си ръце към Били. Захили се, а зъбите му бяха сребърни игли.

— Пурпурфаргаде ансиктет — изстена то с нечовешки глас и Били се събуди разтреперан в студената сива утрин на атлантическото крайбрежие.

Напусна мотела след двайсет минути и отново подкара на юг. Спря в осем без четвърт и си взе огромна опакована закуска, но почти не хапна от нея, щом отвори вестника, купен от автомата пред закусвалнята.

Не попречи на обеда ми обаче, мислеше си той, като се връщаше към наетата си кола. Тъй като напълняването е всъщност истинската цел.

Паят беше на седалката до него — пулсиращ и топъл. Погледна го, после направи маневра, за да излезе от паркинга. Осъзна, че ще си бъде вкъщи след по-малко от час и изпита странно, неприятно чувство. Беше изминал трийсетина километра преди да разбере какво беше то — вълнение.

Глава 27Цигански пай

Паркира наетата кола в алеята зад собствения си буик, вдигна пътната чанта, която бе единственият му багаж, и тръгна през тревата. Бялата къща с яркозелените си щори, винаги символ на удобство, добри намерения и сигурност за него, сега изглеждаше странно — почти като чужда.

Белият човек от града живееше тук, помисли си, но не съм сигурен, че си е дошъл вкъщи все пак — човекът, който пресича тревата, се чувствува повече като циганин. Много слаб циганин.

Външната врата, оградена от два елегантни електрически факела, се отвори и Хайди застана на прага. Носеше червена пола и бяла блуза без ръкави, които Били не си спомняше от преди. Освен това си беше подстригала косата много ниско и той за миг си помисли изненадан, че това изобщо не е Хайди, а някоя непозната, която малко прилича на нея.

Погледна го с пребледняло лице, тъмни очи и треперещи устни.

— Били?

— Аз съм — отвърна той и спря на място.

Стояха и се гледаха — Хайди с нещо като жалка надежда на лицето, а Били с абсолютно нищо. Все пак лицето му трябва да е изразявало нещо, защото след миг тя избухна:

— За Бога, Били, не ме гледай така! Не мога да го понеса!

Той усети, че по лицето му се появява усмивка — усещаше я като нещо мъртво, плуващо по повърхността на спокойно езеро, но сигурно е изглеждало добре, тъй като Хайди й отговори със своя усмивка — неуверена и разтреперана. По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

Но ти винаги си се разплаквала лесно, Хайди, помисли си той.

Тя заслиза по стъпалата. Били пусна пътната си чанта и тръгна към нея, като чувствуваше мъртвата усмивка по лицето си.

— Какво има за ядене? — попита. — Умирам от глад.

Направи му огромно ядене — пържола, салата, печен картоф голям почти колкото торпедо, зелен фасул, крем с боровинки за десерт. Били изяде всичко. Макар че тя не се престраши и не го каза, всяко нейно движение, всеки жест и всеки поглед изразяваха едно и също: Дай ми още една възможност, Били — моля ти се, дай ми още една възможност. В известен смисъл това му се струваше извънредно смешно — така би го възприел старият циганин. Тя бе преминала от отказа да приеме каквато и да е вина към приемане на цялата вина.

И лека-полека, с наближаването на полунощ, той усети и нещо друго в жестовете й — облекчение. Тя чувствуваше, че й е простено. За Били чувството й беше добре дошло, защото това също беше целта — Хайди да мисли, че й е простено.

Тя седеше срещу него, гледаше го как яде, от време на време докосваше отслабналото му лице и пушеше една след друга дългите си цигари, докато той говореше. Каза й как е преследвал циганите по крайбрежието, как е получил снимките от Кърк Пенчли и как накрая ги е настигнал в Бар Харбър.

Драматичното противопоставяне, на което разчитали и от което се боял, не протекло както го бил очаквал, заразказва той на Хайди. Първо старецът му се изсмял. Всички му се изсмели. „Ако те бях прокълнал, вече щеше да се под земята“, казал му старият циганин. „Мислите, че ние сме магьосници — всички вие, белите хора от града, мислите, че сме магьосници. Ако бяхме магьосници, щяхме ли да се движим със стари коли и камионетки, чиито ауспуси са привързани с жица? Ако бяхме магьосници, щяхме ли