Проклятието

където държат чинийките за десертите. Дрънкане на прибори, докато си избира нож.

Били гледаше в тъмнината с разтуптяно сърце.

Шум от стъпките й през кухнята — отиваше към мястото, където е оставила пая. Чу как изскърцва дъската в средата на кухнята, когато тя мина през нея — така скърцаше от години.

Какво ще й направи на нея? Мене ме направи слаб. Кари го превърна в нещо като животно, от което, след смъртта му, можеш да си направиш чифт обувки. Превърна Хоупли в човешка пица. Какво ще й направи на нея?

Дъската в средата на пода отново изскърца, когато тя се върна през кухнята — можеше да си я представи с чинийка в дясната ръка и пакета цигари и кибрита в лявата. Представяше си и резена пай. Ягодите, езерцето от тъмночервен сок.

Очакваше слабото изскърцване от пантите на вратата към столовата, но не го чу. Това не го изненада особено. Тя стоеше край бюфета, взираше се в страничния двор и ядеше пая си с обичайните си бързи и икономични движения. Стар навик. Почти долавяше скърцането на вилицата по чинийката.

Усети, че се унася.

Заспивам ли? Не, невъзможно. Невъзможно е човек да заспи, докато извършва убийство.

Но заспиваше. Чакаше отново да чуе дъската по средата на пода в кухнята — щеше да скръцне, когато тя отива към умивалника. Водата щеше да тече, докато плакне чинийките си. Щеше да я чуе как обикаля из стаите, наглася климатичната инсталация, гаси лампите и проверява светлинките на алармената уредба покрай вратите — всички ритуали на белите хора от града.

Очакваше в леглото си да чуе дъската, а после седеше зад бюрото на кабинета си в Биг Джубили, щата Аризона, където вече шест години практикуваше право. Беше точно толкова просто. Живееше там с дъщеря си и в практиката му имаше достатъчно „корпорационни говна“, както ги наричаше, за да има ядене на масата; останалото беше правна благотворителност. Водеха прост живот. Старите дни — гараж за две коли, градинар три дни седмично, данък от двайсет и пет хиляди долара годишно за имуществото — бяха отдавна забравени. Не му липсваха, а и не мислеше, че липсват и на Линда. Адвокатската си работа вършеше главно в града, а понякога в Юма или Финикс, но там ходеше рядко и живееха достатъчно далеч от блъсканицата, за да чувствуват земята около себе си. Линда щеше да постъпи в колеж догодина и тогава той би могъл да се върне — но не, казваше й, освен ако самотата не започне да го притеснява, а не мислеше, че това ще стане.

Бяха устроили живота си добре и това беше отлично, тъй като уреждането на твоя живот и на живота на близките ти в края на краищата бе истинската цел.

На вратата на кабинета му се почука. Блъсна стола си от бюрото, завъртя го и видя, че там стои Линда, а носът й го няма. Не, там беше. Стоеше в дясната й ръка вместо на лицето й. От тъмната дупка над устата й се стичаше кръв.

Не мога да разбера, татко, каза тя с носов, тръбен глас. Носът ми просто падна.

Събуди се стреснат, като размахваше ръце във въздуха в опит да отпъди видението си. Край него Хайди изсумтя насън, обърна се наляво и покри глава със завивката.

Лека-полека реалността доплува до него. Беше се върнал във Феървю. През прозорците струеше яркото утринно слънце. Погледна през стаята и видя, че кварцовият часовник на тоалетната масичка показва 6.25. До часовника имаше ваза с шест червени рози.

Измъкна се от леглото, пресече стаята, дръпна халата си от закачалката и слезе в банята. Пусна душа и закачи халата зад вратата, като забеляза, че Хайди има и нов халат освен новата блуза и новата прическа — хубава синя дреха.

Стъпи на кантарчето. Беше наддал още едно кило. Влезе под душа и се изкъпа изключително старателно — сапунисваше всяка част от тялото си, изплакваше я и наново я сапунисваше. Ще внимавам да не надебелея, обеща си той. Когато нея я няма, наистина ще внимавам да не надебелея. Никога няма да стана отново шишкото, какъвто бях.

Избърса се с кърпа. Сложи си халата и откри, че е застанал до затворената врата и втренчено гледа новия син халат на Хайди. Посегна и стисна една найлонова гънка между пръстите си. Халатът изглеждаше нов, но изглеждаше и познат.

Просто е излязла и си е купила халат, който прилича на някой от предишните й, помисли си. Толкова за човешките творчески способности, приятел — накрая всички започваме да се повтаряме. Накрая всички робуваме на идеи-фикс.

Хюстън заговори в ума му: Тъкмо хората, които не се плашат, умират млади.

Хайди: За Бога, Били, не ме гледай така! Не мога да го понеса!

Лида: Сега прилича на алигатор… на нещо, току-що изпълзяло от блатото, което е облякло човешки дрехи.

Хоупли: А ти се въртиш наоколо и си мислиш, че този път, само този път, ще има малко справедливост… момент на справедливост заради целия ти говнян живот.

Били държеше синята найлонова материя и в ума му се промъкна ужасна мисъл. Спомни си съня си. Линда на вратата на кабинета му. Кървавата дупка в лицето й. Халатът… не му се струваше познат, защото Хайди някога е имала такъв. Струваше му се познат, защото Линда сега имаше халат, който изглежда същият.

Обърна се и отвори едно шкафче вдясно от умивалника. Там имаше четка за коса, на чиято червена пластмасова дръжка бе написано ЛИНДА.

Между иглите й бяха промушени черни косъмчета.

Мина като сомнамбул по коридора към стаята й.

Скитниците винаги искат да уредят нещата… това е една от причините, заради които съществуват.

Глупакът, Уилям, е човек, който не вярва на очите си.

Били Халек блъсна вратата в края на коридора и видя дъщеря си, Линда, да спи в леглото, сложила една ръка през лицето си. Старото й мече, Еймъс, беше под другата й ръка.

Не. О, не. Не, не.

Опря се на рамката на вратата, като сънено се поклащаше. Всичко можеше да се каже за него, но глупак не беше, защото видя всичко: сивото й велурено яке, окачено на стола, единствения им куфар „Самсънайт“ — отворен, с разпилени край него дънки, шорти, блузи и бельо. Видя етикета от автобусите „Грейхаунд“ на дръжката. Сега се сети и за розите до часовника в неговата и на Хайди спалня. Розите ги нямаше, когато си легна предната вечер. Не… Линда беше донесла розите. Като подарък за помиряване. Беше си дошла вкъщи по-рано, за да се сдобри с майка си преди Били да е пристигнал.

Старият циганин със скапания нос: Няма вина, казваш си. Казваш си, казваш си и пак си казваш. Но залагане няма, бели човече от града. Всеки плаща, дори за нещата, които не е направил. Няма залагане.

Тогава се обърна и тръгна към стълбите. Ужасът го бе парализирал и той се влачеше като моряк при буря.

Не, не Линда, пищеше съзнанието му. Не Линда! Боже, моля ти се, не Линда!

Всеки плаща, бели човече от града — дори за нещата, които не е направил. Защото това наистина е целта.

Останалата част от пая беше на бюфета, покрита внимателно с фолио. Нямаше цяла четвърт. Погледна към масата и видя там портмонето на Линда — към дръжката му бяха прикрепени значки с образите на рокзвезди: Брус Спрингстийн, Джон Кугар Меланкамп, Пат Бенатар, Лайънъл Ричи, Стинг, Майкъл Джаксън.

Отиде до умивалника.

Две чинийки.

Две вилици.

Седнали са тук, яли са пай и са се помирили, помисли си. Кога?