То

Бил само кимна, защото в гърлото му изведнъж се надигнаха ридания. Не смееше да отвори уста.

— Не успя нито веднъж — каза Майк. — Спомням си. Мъчеше се като грешен дявол, но вечно оплескваше работата.

— И все пак го казах — възрази Бил. — Поне веднъж.

— Кога?

Бил яростно стовари юмрук върху сгъваемата масичка.

— Не помня! — изкрещя той. После глухо повтори: — Просто не помня.

Дванадесета главаТрима неканени гости

1.

Един ден след като Майк Хенлън бе провел шестте телефонни разговора, Хенри Бауърс започна да чува гласове. Гласовете не го оставяха на мира. Отначало Хенри си помисли, че идват от луната. Късно следобед, докато прекопаваше градината, той хвърли поглед нагоре и зърна сред ясното дневно небе бледа, дребна луна. Призрачна луна.

И всъщност тъкмо затова реши, че луната му говори. Само призрачна луна би разговаряла с призрачни гласове — гласовете на някогашните му приятели, гласовете на хлапетата, които играеха из Пущинака преди толкова много години. И още един глас… онзи, за който не смееше да мисли.

Пръв заговори от луната Виктор Крис.

Те се връщат, Хенри. Всичките, мой човек. Връщат се в Дери.

После се обади Бълвоча Хъгинс — може би откъм мрачната страна на луната.

Само ти остана, Хенри. Само ти оцеля от нас. Ще трябва да им го върнеш заради мене и Вик. Не може разни хлапетии да ни пердашат така. Ами че аз веднъж избих страхотна топка от игрището край гаража, сам Тони Тракър рече, че би излетяла и от „Янки стадион“.

Копаеше, озърташе се към призрачната луна сред небосвода и по някое време Фогърти му тегли такъв тупаник по врата, че Хенри се просна долу.

— Ей, откачалко, сляп ли си, че копаш граха барабар с плевелите?

Хенри се изправи, бършейки калта от лицето и косата си. Пред него пъчеше шкембе Фогърти — едър мъжага в бяла престилка и бели панталони. Надзирателите (тук, в „Джунипър хил“, ги наричаха „съветници“) нямаха право да носят палки, затова неколцина — особено Фогърти, Адлър и страшилището Кунц — мъкнеха в джобовете си ролки монети по четвърт долар. Почти винаги удряха на едно и също място — точно в основата на черепа. Правилникът не забраняваше четвъртаците. Те не се смятаха за оръжие в „Джунипър хил“ — клиника за душевноболни, разположена в предградията на Огъста.

— Съжалявам, мистър Фогърти — каза Хенри и се ухили широко, разкривайки два реда криви, жълтеникави зъби. Зъбите му напомняха ограда край запустяла къща, където бродят призраци. Бяха започнали да падат още преди Хенри да навърши четиринайсет години.

— Правилно съжаляваш — кимна Фогърти. — И още повече има да съжаляваш, ако пак те сбарам, Хенри.

— Да, сър. Да, мистър Фогърти.

Фогърти се отдалечи, оставяйки дълбоки отпечатъци от черните си обувки в кафявата пръст на Западната градина. Докато надзирателят беше с гръб към него, Хенри си позволи да хвърли бърз поглед наоколо. Откакто небето се бе прояснило, цялото Синьо отделение бъхтеше с мотики из градината. В Синьото отделение вкарваха ония, които някога са били извънредно опасни, но сега се смятаха за умерена заплаха. Всъщност към тази категория спадаха всички пациенти на клиниката за душевноболни престъпници „Джунипър хил“. Хенри Бауърс лежеше тук, защото смятаха, че е убил баща си през есента на славната 1958 година; стане ли дума за убийства, нищо не може да се сравни с реколтата от 58-ма.

Е, разбира се, не ставаше дума единствено за баща му; ако мислеха, че е пречукал само него, Хенри нямаше да прекара дванайсет години в Щатската психиатрична лечебница в Огъста, почти през цялото време упоен или вързан в усмирителна риза. Не, работата не опираше до баща му; властите смятаха, че е избил и всички останали, или поне повечето от тях.

След произнасянето на присъдата „Дери нюз“ бе излязъл с огромна уводна статия под заглавие „Свърши дългата нощ над Дери“. В нея отново се изброяваха основните улики: коланът на изчезналия Патрик Хокстетър, открит в чекмеджето на Хенри; камарата от учебници с подписите на всеизвестните му (и наскоро изчезнали) приятели Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс; и най-безспорното доказателство — натъпканите в скъсания му дюшек гащички, идентифицирани по бродерията като собственост на покойната Вероника Гроган.

Хенри Бауърс, твърдеше „Дери нюз“, е бил чудовището, всявало страх из града през пролетта и лятото на 1958 година.

Ама какво да очакваш от „Дери нюз“? В броя си от 6 декември вестникът бе обявил края на дългата нощ, а дори откачалка като Хенри знаеше, че в Дери нощта никога не свършва.

Ония идиоти го отрупваха с въпроси, скупчваха се около него, сочеха го с пръсти. На два пъти полицейският шеф го зашлеви с все сила, а веднъж някакъв следовател на име Лотман му фрасна един в корема и заповяда да признава час по-скоро.

— Отвън чакат много ядосани хора, Хенри — рече му онзи Лотман. — В Дери отдавна не е имало линч, обаче това не гарантира нищичко.

Навярно щяха да влачат нещата с месеци и години — не защото наистина вярваха, че добрите граждани на Дери ще нахълтат в полицията, за да обесят Хенри на най-близкото дърво, а защото отчаяно им се искаше да прелистят страницата на онова проклето лято, изпълнено с кръв и ужас; непременно щяха да влачат нещата, обаче Хенри не се хвана на въдицата. След известно време разбра, че искат да признае всичко. Не възразяваше. Подир ужаса в каналите, подир страшната участ на Виктор и Бълвоча, Хенри не възразяваше против каквото и да било. Да, убил е баща си. Вярно беше. Да, убил е Виктор Крис и Бълвоча Хъгинс. Това също беше вярно, поне защото тъкмо той ги отведе в каналите, където дебнеше смъртта. Да, убил е Патрик. Да, и Вероника. Да за този, да за онзи. Не беше вярно, но нямаше значение. Все някой трябваше да поеме вината. Може би затова го пощадиха. Ако беше отричал…

Знаеше как стоят нещата с колана на Патрик. Беше го спечелил на карти през април, но после коланът се оказа къс и той го захвърли в чекмеджето. С книгите също беше ясно — дявол да го вземе, тримата вечно скитаха заедно и не ги беше еня нито за летните, нито за редовните учебници (под секрет казано, учебниците им трябваха точно колкото на ескимоса хладилник). В чекмеджетата на другите двама трябва да имаше цял куп от неговите книги и ченгетата сигурно отлично го знаеха.

Гащичките… не, нямаше представа как гащичките на Вероника Гроган са се озовали в дюшека му.

Но подозираше кой — или какво — стои в дъното на историята.

За такива работи не се приказва.

По-добре да се правиш на смахнат.

Затова го изпратиха в Огъста, а през 1979 година го прехвърлиха в „Джунипър хил“. Тук Хенри се държеше кротко, само веднъж изпадна в криза, пък и то беше единствено защото в началото никой не го разбираше. Някакъв тип се бе опитал да изгаси нощната му лампа. Лампата представляваше пластмасова фигурка на Патока Доналд с килната моряшка шапчица. Доналд му носеше закрила след залез слънце. Без светлина идваха тварите. Не ги спираха нито ключалки, нито телени мрежи. Те се прокрадваха като мъгли. Говореха, смееха се… и понякога го сграбчваха. Космати твари, гладки твари, твари с огромни очи. Такива твари, каквито наистина убиха Вик и Бълвоча, когато тримата преследваха хлапетата по тунелите под Дери през август 1958.

Докато се озърташе, пред погледа му минаха останалите пациенти на Синьото отделение. Ето го Джордж Девий, който бе заклал жена си и четирите си деца през една зимна нощ на 1962 година. Джордж усърдно привеждаше глава, вятърът рошеше бялата му коса, под носа му весело провисваха дълги сополи, а