Той отпусна хватката и блъсна Кей настрани. Хълцайки, тя се сгромоляса на пода. От носа й се стичаха кръв и сополи. Чу почти мелодичен звън и когато се обърна, видя над себе си Том. Беше отчупил върха на една кристална ваза. Държеше долната половина. Острите назъбени краища висяха на сантиметри от лицето й. Кей ги гледаше като хипнотизирана.
— Сега да ти кажа нещо — изпъхтя Том и горещият му дъх плъзна на тласъци по лицето й. — Ще признаеш къде е заминала, или ще трябва да си събираш лицето по пода. Имаш три секунди, може би и по- малко. Когато съм бесен, времето сякаш лети.
— Замина си — проплака Кей. — За родния си град, Дери. Дери, в щата Мейн.
— Как замина?
— С а-а-автобус до Милуоки. Оттам смяташе да хване самолет.
— Тая посрана дребна
Мимоходом той грабна изящна дървена статуетка на любещи се мъж и жена — Кей беше я получила като подарък за двайсет и втория си рожден ден — и я запокити в камината. Фигурката се пръсна на трески. За миг Том зърна отражението си в огледалото над камината и застина ококорен, сякаш бе срещнал призрак. После свирепо се завъртя към Кей. Беше измъкнал нещо от джоба на спортното си сако и тя с тъпо учудване осъзна, че това е някакво евтино книжле. Върху черната корица изпъкваше кървавочервено заглавие, а под него имаше картинка — няколко младежи стоят на висока скала над мрачна река. „Черните бързеи“.
— Кой е тоя педераст?
— Ъ? Какво?
— Денброу. Денброу. — Том нетърпеливо размаха ръка пред лицето й, после внезапно я зашлеви с книгата. Прониза я остра болка и по бузата й се разля горещина като от нажежена скара. — Кой е той?
Кей започна да схваща.
— Били са приятели. От детство. И двамата са израсли в Дери.
Той отново я зашлеви с книгата, този път по другата буза.
— Моля те — изплака тя. — Моля те, Том.
Той придърпа един старинен стол с изящно извити крачета, завъртя го и седна. Обезобразеното му лице увисна над облегалката като тиквен фенер.
— Слушай сега. Слушай чичко си Томи. Имаш ли уши да слушаш, кучко, или знаеш само сутиени да палиш?
Тя кимна усърдно. Усещаше в гърлото си горещия металически вкус на кръв. Рамото й гореше. Молеше се на Бога да е само изкълчено. Но това не беше най-страшното.
— Ако се обадиш в полицията и кажеш, че съм бил тук, аз ще отрека. И гъза си да съдереш, пак нищо няма да докажеш. Днес прислужницата ти има почивен ден, тъй че сме само двамката. Естествено, може все пак да ме арестуват. Всичко е възможно, нали?
Кей осъзна, че главата й енергично се клати като топка на ластиче.
— Така е, ясна работа. Приберат ли ме, плащам си гаранцията и идвам право тук. После ще ти намерят циците на кухненската маса, а пък очите в аквариума. Разбра ли ме? Разбра ли чичко си Томи?
Кей отново се разрида. Главата й продължаваше да подскача на невидимото ластиче.
— Защо?
— Какво? Аз… аз не те…
— Събуди се, за Бога! Защо е заминала?
— Не знам! — изпищя Кей.
Той поразклати счупената ваза.
— Не знам — тихо повтори тя. — Моля те. Не ми е казвала. Моля те, не ме бий.
Том захвърли вазата в кошчето и стана.
Приведе глава и се затътри към изхода, без да поглежда назад — груб, грамаден, чудовищен мъжкар.
Тя хукна подир него и заключи. После изтича в кухнята да залости вратата към черното стълбище. След кратко колебание изкуцука нагоре (превъзмогвайки болката в корема) и заключи балконската врата — онзи смахнат като нищо можеше да се спусне по колоните. Не изглеждаше във форма, но лудостта му придаваше чудовищна сила.
После Кей за пръв път отиде до телефона и тъкмо посягаше към слушалката, когато си спомни какво бе казал.
Отскочи от телефона като опарена.
Мина в банята и видя окървавения си подпухнал нос, посинялото око. Не заплака; срамът и ужасът бяха прекалено дълбоки, за да ги измие със сълзи.
В медицинското шкафче имаше „Дарвон“ и „Валиум“. Тя се поколеба кое да избере и накрая глътна по едно хапче от двете. После потегли към спешното отделение и срещна там славния доктор Гефин — единствения мъж, когото не би изтрила в тоя миг от лицето на земята, ако й паднеше подобна възможност.
А от болницата — куцук-куцук — пак у дома.
Пристъпи до прозореца на спалнята и надникна навън. Слънцето клонеше към хоризонта. А над Източното крайбрежие сигурно вече падаше нощ — в Мейн наближаваше седем вечерта.
Макар че бе зарязала пушенето преди две години, в чекмеджето на бюрото си държеше за всеки случай пакет „Пал Мал“. Извади една цигара, запали и се намръщи. За последен път бе пушила от този пакет през декември 1982 и тютюнът беше по-изветрял от мозъците на целия Илинойски сенат. Все пак изпуши цигарата, присвивайки едното си око от дима. Другото беше присвито благодарение на Том Рогън.
Движейки неловко лявата си ръка — онзи мръсник бе избрал да изкълчи тъкмо дясната — тя набра номера за справки в Мейн и помоли да й съобщят всички хотели и мотели около Дери.
— Ще отнеме доста време, госпожо — отвърна телефонистката с явно съмнение.
— Ще отнеме даже повече, отколкото си представяш, сестро — каза Кей. — Налага ми се да записвам с лява ръка. Дясната си взе отпуска.
— Не е прието да…
— Чуй ме — дружелюбно настоя Кей. — Обаждам се от Чикаго и търся една приятелка. Преди два дни тя заряза мъжа си и замина за Дери, където е израсла. Мъжът й знае къде е. Получи тая информация след като ме смаза от бой. Човекът е превъртял. Тя трябва да знае, че е по петите й.
След дълго мълчание телефонистката изрече с много по-човешки глас:
— Мисля, че всъщност ви трябва номерът на полицейския участък в Дери.
— Чудесно, и него ще запиша. Но трябва да я предупредя. И… — Кей си припомни изподраните бузи на Том, синините по челото и слепоочието му, провлачената походка и ужасно подутата уста. — И… може би сама ще се справи, стига да знае предварително.
Ново мълчание.
— Слушаш ли, сестро? — запита Кей.
— Мотел „Арлингтън“ — каза телефонистката, — 643–8146. Странноприемница „Баси парк“, 648–4083.
