То

Мотел „Бъниън“…

— Малко по-бавно, ако обичаш — помоли Кей, драскайки трескаво с химикалката. Огледа се, не видя пепелник и смачка фаса направо върху бюрото. — Добре, продължавай.

— Хотел „Кларендън“…

4.

На петото обаждане й провървя — поне отчасти. Бевърли Рогън беше отседнала в хотел „Градски дом“. Но късметът свърши дотук, защото се оказа, че Бевърли е излязла. Кей съобщи името си и заръча да й оставят бележка с молба да позвъни незабавно, по което и да било време на денонощието.

Администраторът записа известието и го повтори. После Кей отиде да глътне още един „Валиум“. Легна си и зачака съня. Сънят не идваше. Извинявай, Бев, помисли тя, гледайки в мрака със замътени от хапчетата очи. Онзи номер с лицето… просто не можех да го издържа. Обади се, Бев. Моля те, обади се час по-скоро. И се пази от онзи смахнат гад, дето ти се пише съпруг.

5.

Смахнатият гад, дето се пишеше съпруг на Бев, уреди пътуването си гладко (много по-гладко, отколкото Бевърли), защото потегли от летище „О’Хеър“ — сборното място на цялата пътническа авиация в Съединените щати. По време на полета той упорито препрочиташе кратката бележка за автора, отпечатана върху задната корица на „Черните бързеи“. Узна, че Уилям Денброу бил родом от Нова Англия и имал още три романа (отпечатани от издателство „Сигнет“, услужливо съобщаваше бележката). Живеел в Калифорния заедно със съпругата си, киноартистката Одра Филипс. В момента работел над нов роман. Според титулната страница „Черните бързеи“ беше издадена в масов тираж през 1976 година и Том реши, че гадното копеле е имало време да напише още доста книжлета.

Одра Филипс… не я ли беше гледал някъде? Том рядко обръщаше внимание на артистките — според него свестните филми трябваше да са или кримки с много пукотевица, или нещо с кръв и чудовища — но ако правилно се сещаше, онова маце май му бе направило впечатление, защото доста приличаше на Бевърли: дълга рижа коса, зелени очи и цици колкото Еверест.

Той се поизправи в креслото и плясна два-три пъти с книжката по бедрото си, опитвайки да забрави за болката в главата и устните. Да, не бъркаше. Одра Филипс беше рижавата с големите цици. Беше я гледал в някакъв филм с Клинт Истууд, а около година по-късно — в „Луна над гробищата“. Втория път беше отишъл на кино заедно с Бевърли и докато се прибираха, Том й подхвърли, че артистката страхотно прилича на нея. „Не мисля — каза тогава Бев. — Аз съм по-висока, а тя е по-красива. И има по-тъмна коса.“ Повече не говориха на тая тема. И Том забрави… до днес.

Той и съпругата му, киноартистката Одра Филипс…

Том имаше някакви познания в областта на психологията; беше ги използувал, за да манипулира жена си през дългите години брачен живот. И сега в главата му започваше да изплува нещо безкрайно неприятно — по-скоро чувство, отколкото мисъл. Въртеше се около факта, че като малки Бев и онзи Денброу бяха играли заедно, а по късно Денброу се бе хванал с жена, която (независимо от приказките на Бевърли) поразително напомняше съпругата на Том Рогън.

На какво по-точно си бяха играли Денброу и Бевърли? На доктори? На бутилка?

Или други игрички?

Том седеше потупваше се с книгата по бедрото и усещаше как в слепоочията му почва да пулсира тъпа болка.

Когато слезе на международното летище в Бангор и тръгна да обикаля бюрата за наемане на коли, момичетата — едни облечени в жълто, други в червено, трети в тъмнозелено — още след първия нервен поглед към заплашителното, подпухнало лице заявяваха (още по-нервно), че много съжаляват, но в момента не разполагат с автомобили.

Том отиде до павильончето за списания и си купи местен вестник. Без да забелязва любопитните погледи на минувачите, той прелисти обявите и избра три възможности. Щастието му се усмихна още от второто обаждане.

— Във вестника пише, че продавате камионетка Форд-ЛТД, модел 76-та. За хиляда и четиристотин долара.

— Да, правилно.

— Ето какво ще ви кажа — заяви Том, опипвайки издутия портфейл в джоба на сакото си. Вътре имаше шест хиляди долара в брой. — Докарайте я на аерогарата и веднага уреждаме сделката. Вие ми давате колата, документите и разписка за продажбата. Плащам на ръка.

След кратко мълчание собственикът на камионетката каза:

— Ще трябва да сваля номерата.

— Чудесно, не възразявам.

— Как да ви открия, мистър…

— Мистър Бар — каза Том. Тъкмо гледаше един плакат в другия край на чакалнята: С АВИОЛИНИИ „БАР ХАРБЪР“ КЪМ НОВА АНГЛИЯ — И ЦЕЛИЯ СВЯТ! — Чакам ви край страничния изход. Ще ме познаете по лицето — добре съм се разкрасил. Вчера с жената решихме да караме летни кънки и като се сгромолясах… Нищо де, пак добре се отървах. Можеше и да не ми се размине само с лицето.

— Ей, много неприятно, мистър Бар.

— Ще се оправя. Само докарайте колата, добри ми приятелю.

Той остави слушалката, тръгна към изхода и излезе в ароматния мрак на топлата майска нощ.

Десетина минути по-късно продавачът на ЛТД изникна от пролетния здрач. Беше си още хлапе. Уредиха сделката; момчето надраска разписка и Том небрежно я пъхна в джоба на сакото. После изчака бившия собственик да развинти номерата от камионетката.

— Ще ви дам още три долара за отвертката — предложи Том, когато работата свърши.

За миг хлапето го изгледа подозрително, сетне сви рамене, подаде му отвертката и прибра трите долара. Не е моя работа, говореше жестът и Том си помисли: Съвършено вярно, скъпо приятелче. Изпрати го до колонката за таксита, после се върна и седна зад волана на Форда.

Камионетката беше скапана: виещи предавки, пресипнал двигател, раздрънкан корпус и протрити спирачки. Все едно. Подкара към дългосрочния паркинг, плати си и влезе. Спря край една вехта таратайка, която явно не беше пипана наскоро. Развинти номерата и ги закрепи на камионетката. През цялото време си тананикаше.

Около десет вечерта потегли на изток по шосе № 2, хвърляйки от време на време поглед към съседната седалка, където лежеше разгърната пътна карта на Мейн. Радиото се оказа повредено, затова караше в пълна тишина. По-добре. Имаше за какво да поразмисли. Например за всички хубавини, които щеше да сервира на Бевърли при първа възможност.

Дълбоко в душата си беше уверен, твърдо уверен, че тя е нейде наблизо.

И пуши.

О, мило момиченце, жестоко си сбъркала, когато реши да си вириш пичката пред мъж като Том Рогън. Сега въпросът е един: какво да те правим?

Фордът се носеше в нощта, прорязвайки мрака с дългите светлини и когато стигна до Нюпорт, Том вече бе решил. На главната улица откри денонощна бакалия. Влезе и купи стек „Кемъл“. Собственикът му пожела приятна вечер. Том благодари и му пожела същото.

Метна стека на седалката и отново пое напред. На шосе № 7 намали скоростта, оглеждайки за отклонението. Ето го — шосе № 3 с голяма табела: ХЕЙВЪН — 35 км ДЕРИ — 25 км.

Зави натам и натисна газта. Озърна се към стека цигари и лекичко се усмихна. В зеленикавата светлина на таблото подутото му лице изглеждаше зловещо, призрачно.

Нося ти цигарки, Беви, помисли Том докато камионетката се носеше към Дери със сто километра в час между два реда борове и смърчове. Да, скъпа. Цял стек. Само за теб. И