То

1929–30, също както двадесет и пет години по-рано експлозията в стоманолеярната е сложила точка на предишния цикъл. Сякаш в края на всеки цикъл някакво чудовищно жертвоприношение трябва да усмири злокобното присъствие тегнещо и до днес над градчето… за да заспи То за още четвърт век.

Но ако за приключване на всеки цикъл е потребно жертвоприношение, изглежда, че и началото на новия цикъл е свързано с подобно събитие.

И тук стигаме до бандата на Брадли.

Екзекуцията се състояла на кръстовището между Главната улица, Канал стрийт и Канзас стрийт — всъщност на две крачки от мястото, изобразено на онази снимка, която се раздвижила пред Бил и Ричи през юни 1958. Било е в началото на октомври 1929 — тринадесет месеца преди пожара в „Черното петно“… и по-малко от месец преди големия борсов крах.

Както и в случая с „Черното петно“, мнозина от старите жители на Дери се правят, че не помнят какво е станало през онзи ден. Или пък са гостували на роднини в някой друг град. Или пък се унесли в следобедна дрямка и едва привечер чули по радиото за цялата история. Или пък те лъжат право в очите.

В полицейските дневници е записано, че на тази дата началникът Съливан изобщо не бил в града (Помня, как да не помня, каза ми Алойзиъс Нел, докато се полюшваше със стола на терасата пред старческия дом в Бангор. Нали ми беше първа година в полицията. Нямаше го, отиде на лов за птици в Западен Мейн. Когато се прибра, вече им бяха метнали чаршафите и ги отнасяха. Направо се разпени от яд мистър Джим Съливан), но в един енциклопедичен труд за гангстерите под заглавие „Злодеи и кървави букви“ открих снимка на ухилен мъж в моргата, край надупченото тяло на Ал Брадли… и ако този мъж не е полицейският шеф Съливан, значи е негов близнак. В крайна сметка съм убеден, че най-голямо доверие заслужава свидетелството на мистър Кийн — Норбърт Кийн, който държеше аптеката на Сентър стрийт от 1925 до 1975 година. Той разказваше охотно, но също като бащата на Бети Рипсъм помоли да изключа диктофона, преди да премине към главното. Всъщност няма значение; и до днес чувам как тихият му глас шумоли като смачкана хартия — още една солова партия сред прокълнатия хор на този град.

— Защо пък да не ти разкажа? — рече той. — Никой не би го отпечатал, а и да го отпечатат, никой няма да повярва. — И мистър Кийн ми подаде старомодния аптекарски буркан. — Искаш ли целувка с лакрица, Мики? Доколкото помня, най-много ти допадаха червените.

Взех си една.

— Беше ли началникът Съливан в града през онзи ден?

Мистър Кийн се засмя и също посегна към целувките.

— Май доста си се чудил, а?

— Доста — признах аз, дъвчейки червената целувка. Не бях хапвал такъв сладкиш още откакто бях хлапе и се пресягах над тезгяха да подам центовете на един много по-млад и пъргав мистър Кийн. Вкусът беше чудесен — досущ като в детството.

— Прекалено си млад, за да помниш онова фантастично бягане, с което Боби Томсън донесе на „Гигантите“ победата във финала през 1951 година — каза мистър Кийн.

Сигурно си бил едва четиригодишен. Както и да е. Няколко години по-късно във вестника писаха за тая знаменита игра и се оказа, че ако слушаме хвалбите, на стадиона трябва да е имало поне един милион нюйоркчани.

Мистър Кийн дъвчеше целувката с беззъби венци и от ъгълчето на устните му плъзна струйка лепкава слюнка, Той старателно я избърса с носната си кърпа. Седяхме в кабинета зад аптеката — макар че вече от десет години бе пенсионер, осемдесет и пет годишният Норбърт Кийн продължаваше да помага на сина си в счетоводната работа.

— А пък като опре до бандата на Брадли, става точно обратното! — възкликна той. Усмихваше се, но в усмивката нямаше нищо весело. Беше цинична, замислена и студена. — По онова време в Дери трябва да е имало поне двайсет хиляди жители. Главната улица и Канал стрийт бяха павирани от четири години, обаче по Канзас стрийт още газехме кал. Лете беше ужасен прахоляк, а напролет и наесен ставаше същинско тресавище. През лятото минаваха по Горната миля да пръскат с вода, а на всеки Четвърти юли кметът обещаваше да павира Канзас стрийт обаче работата се проточи чак до 1942 година. Тая улица… чакай сега, за какво говорехме?

— В Дери имало двайсет хиляди жители — напомних му аз.

— Аха. От тия двайсет хиляди половината сигурно вече са в гробищата, а може и повече — петдесет години са това, не е шега. По нашия край хората имат лошия навик да мрат на младини. Трябва да е от въздуха. Но и сред останалата половина не вярвам да намериш повече от десетина, дето да кажат, че са били в градчето когато пристигна бандата на Брадли. Месарят Бъч Роудън сигурно ще признае — той и до днес държи снимка на една от колите точно над масата за кълцане на месо. Като я гледаш, направо не мяза на кола. Шарлот Литълфийлд също би ти казала туй-онуй, ако я свариш в добро настроение; тя преподава в гимназията и бас държа, че помни доста работи, нищо че беше едва на десетина-дванайсет години. Карл Сноу… Обри Стейси… Ейбън Стампнъл… и онзи дърт нехранимайко, дето рисува карикатури и по цяла вечер кисне в кръчмата на Уоли — май Пикман се казваше — те ще си спомнят. Там бяха…

Гласът му затихна и той разсеяно се вгледа в нахапаната целувка. Помислих дали да не го подканя, но се отказах.

Най-сетне мистър Кийн продължи:

— Повечето от другите ще те излъжат — не нарочно, ами като нюйоркчаните, дето разправят, че са видели бягането на Боби Томсън. Само че в онзи случай хората лъжат, защото много им се иска да са били на стадиона, нашите лъжат, защото им се иска да не са били в Дери през онзи ден. Разбра ли ме, синко?

Кимнах.

 — Сигурен ли си, че искаш да чуеш цялата история? — запита мистър Кийн. — Малко нервен ми изглеждаш, Мйки.

— Не искам — отвърнах аз, — но все пак мисля, че трябва да я чуя.

— Добре — кротко кимна старецът.

В онзи ден явно ми вървеше на спомени; докато мистър Кийн отново ми подаваше аптекарския буркан, изведнъж се сетих за една радиопиеса, която татко и мама слушаха редовно, когато бях хлапе. Казваше се „Мистър Кийн, търсач на изчезнали хора“.

— Няма да те лъжа, шерифът си беше тук. Канеше се да ходи на лов, обаче тутакси заряза идеята, щом Лал Мейкън дотърча и му каза, че очаква следобед да го посети Ал Брадли.

— Откъде знаеше Лал? — запитах аз.

— Е, тая история е поучителна сама по себе си — каза мистър Кийн и лицето му отново се сбръчка в цинична усмивка. — Брадли никога не е бил Обществен враг номер едно в класацията на ФБР, обаче го гонеха упорито — още от двайсет и осма година. Нали все нещо трябваше да покажат пред данъкоплатеца. Ал Брадли и брат му Джордж обраха пет-шест банки в Средния запад, после отвлякоха един банкер. Роднините на банкера платиха откуп — трийсет хиляди долара, големи пари за онова време, — но това не помогна. Убиха го.

Из Средния запад взе да става напечено за бандите, затова Ал и Джордж поведоха шайката си на североизток, към нашите краища. Наеха си една голяма ферма в покрайнините на Нюпорт — недалече от сегашната ферма на Рулин.

Беше през горещниците на 29-та — юли, август или началото на септември… не помня точно кога. Бандата наброяаше осем души: Ал Брадли, Джордж Брадли, Джо Конклин и неговият брат Кал, един ирландец на име Артър Малой по прякор „Бавната стъпка“, защото беше късоглед, обаче слагаше очила само в краен случай, и младият Патрик Коди от Чикаго — беше красив като Адонис, но разправяха, че претрепвал човек, без да му мигне окото. Водеха две жени: Кити Донахю, съпруга на Джордж Брадли, и Мари Хаузър — тя беше любовница на Коди според злите езици спяла с цялата компания.

Когато дойдоха по тия места, синко, те допуснаха едн съдбоносна грешка — бяха си въобразили, че толкова далече от Индиана ще бъдат в безопасност.

Известно време кротуваха, но накрая им доскуча и решиха да се позабавляват с лов. Бяха домъкнали сума ти оръжие, обаче не им достигаха боеприпаси. И затова на седми октомври пристигнаха в Дери с две коли. Патрик Коди тръгна с жените по магазините, а другите мъже отидоха право в „Спортни стоки“ на Лал