То

Мейкън. Кити Донахю си купи от „Фрийз“ нова рокля и с нея умря два дни по-късно.

Лал Мейкън посрещнал клиентите лично. Той умря през 1959. От затлъстяване. Винаги си е бил дебелак. Обаче с очите никога не е имал проблеми — разправяше, че познал Ал Брадли още от вратата. И другите му се сторили познати, но за ирландеца се сетил чак когато Малой си сложил очилата, за да огледа ножовете на витрината.

Ал Брадли пристъпил към тезгяха и рекъл:

„Искаме да си купим патрони.“

„Добър избор — отвърнал Лал Мейкън, — тъкмо на място сте дошли.“

Брадли му подал списък и Лал го прегледал. Доколкото знам, по-късно листчето се изгуби, но Лал разправяше, че направо кръвта му замръзнала. Искали петстотин патрона 38-ми калибър, осемстотин патрона 45-ти калибър, шейсет патрона 50-ти калибър, дето вече не се произвежда, ловни патрони, заредени едновременно със сачми и бренеке, и по хиляда патрона 22-ри калибър за пистолет и карабина. Плюс — забележи! — шестнайсет хиляди картечни патрона 45-ти калибър.

— Мама му стара! — възкликнах аз.

Мистър Кийн пак се усмихна цинично и ми подаде бур’ кана. Отначало поклатих глава, но после си взех оше една целувка.

— Лал рекъл:

„Голяма поръчка бе, момчета.“

„Дай да си ходим, Ал — обадил се Бавната стъпка. — Казах ти че в това скапано градче няма да напазаруваме. Що не вземем да проверим в Бангор? И там ще е същата дивотия, ама поне ще се поразходим.“

„Трайте малко, бе хора — прекъснал го Лал, свеж като краставица. — Поръчката е страхотна и не искам да ми я грабне онзи бангорски евреин. Мога още сега да ви затрупам с 22-ри калибър плюс ловните патрони и половината бренекета. Ще ми се намерят по стотина парчета 38-ми и 45-ти калибър. Останалото ще го доставя… — Тук Лал премрежил очи и се почесал по брадата, сякаш пресмятал. — … до вдругиден. Става ли?“

Брадли се ухилил до уши и рекъл, че всичко е тип-топ. Кал Конклин настоявал да отскочат до Бангор, но другите не се съгласили.

„Ако не си сигурен, че ще сколасаш с поръчката, казвай додето е време — рекъл Брадли на Лал, — щото съм добра душа, обаче като ме хванат бесните, по-добре не ми се мяркай пред очите. Чаткаш ли?“

„Чаткам — отвърнал Лал, — и каквото искате, ще го имате, мистър…?“

„Рейдър — рекъл Брадли. — Ричард Д. Рейдър, на вашите услуги.“

Той протегнал ръка и Лал я стиснал с широка усмивка:

„Много ми е приятно, мистър Рейдър.“

После Брадли попитал по кое време ще е най-добре да наминат за покупките, а Лал веднага отвърнал че предлага да стане около два следобед, ако нямат нищо против. Всички се съгласили. Излезли. Лал ги изпратил до вратата. На тротоара чакал Коди с двете жени. Лал разпознал и него.

— Е — запита спокойно мистър Кийн, — какво мислиш, че сторил Лал? Ченгетата ли повикал?

— Ако се съди по събитията — рекох аз, — явно е решил нещо друго. Макар че на негово място бих си строшил краката от бяг към телефона.

— Може би щеше да ги строшиш, а можеше и друго да ти хрумне… — каза мистър Кийн със същата лъчезарца цинична усмивка.

Аз потреперах, защото разбрах какво има предвид… и той знаеше, че го разбирам. Щом веднъж канарата се срути, нищо не може да я спре; ще се търкаля докато намери равно място, където постепенно да загуби инерцията. Изпречиш ли се, ще те смаже… но пак няма да спре.

— Можеше и друго да ти хрумне — повтори мистър Кийн. — Ще ти кажа какво стори Лал Мейкън. Минеще ли през този ден някой познат край магазина — мъж, разбира се — Лал изскачаше навън и почваше да разправя, че знаел кои са ония ловци, дето напоследък пукат с автомати по елени, яребици и Бог знае още какво из горите между Нюпорт и Дери. Бандата на Брадли се забавлявала с тия щуротии. После добавяше, че обещал да продаде на Брадли цяла камара боеприпаси и смятал да си удържи на думата.

— Колко души? — запитах аз.

Чувствувах се като хипнотизирай от лъскавия му поглед. Изведнъж сухият мирис в стаичката — мирис на лекарства, прахчета, мехлеми и сиропи за кашлица — взе да ме задушава… но вече нямах сили да си тръгна, както не бих могъл да се самоубия като спра дишането си.

— На колко души е казал Лал, това ли питаш?

Кимнах.

— Не знам точно — поклати глава мистър Кийн. — Не съм стоял да ги броя. Сигурно е предупредил всички, на които можеше да се довери.

— На които можеше да се довери — дрезгаво повторих аз.

— Аха — потвърди мистър Кийн. — Все нашенци, разбираш. Не сме само кравари по тия места. — Той се поразсмя. — Аз наминах на другия ден, към десет сутринта. Лал ми разказа всичко, после запита какво ще обичам. Бях отишъл само да питам дали ми е проявил лентите — по онова време Мейкън поправяше фотоапарати и проявяваше филми „Кодак“, — но като си взех снимките, реших, че може да ми потрябват патрони за Уинчестъра. „За лов ли се готвиш, Норб?“ — пита Лал, докато ми подава кутията. „Може да гръмна някоя и друга гадина“ — викам аз и двамата се посмяхме хубавичко. — Мистър Кийн изкиска и плесна с длан по мършавото си бедро, сякаш никога не бе чувал по-голям майтап. После се приведе и е потупа по коляното. — С две думи, синко, историята се разчу точно колкото трябваше. Знаеш как е в малките радчета. Подбереш ли добре хората, каквото им кажеш, непременно ще се разчуе… разбра ли ме? Още една целувка?

Посегнах с изтръпнали пръсти.

— От сладкото се дебелее — изкиска се мистър Кийн. Изглеждаше стар… безкрайно стар с тия бифокални очила, които се плъзгаха по острия костелив нос; тънката суха кожа по бузите му беше толкова обтегната, че не оставяше място за бръчки.

— На другия ден си донесох карабината тук, а Боб Танър (по-работлив помощник никога не съм имал) пристигна с чифтето на татко си. Към единайсет Грегъри Коул намина да купи сода за хляб и да пукна, ако не беше препасал отпред грамаден Колт 45-ти калибър.

„Гледай да не си гръмнеш топките, Грег“ — рекох аз.

„Идвам чак от Милфорд, направо през горите, и ме цепи адски махмурлук — отвръща Грег. — Все ми се чини, че до довечера може и да гръмна нечии топки.“

Около един и половина закачих отпред табелката МОЛЯ, ПОЧАКАЙТЕ, СКОРО СЕ ВРЪЩАМ. Взех пушката и през задната врата излязох на алеята Ричард. Попитах Боб Танър дали ще дойде, а той рече, че първо искал да изпълни рецептата на мисис Емърсън и веднага щял да дотича. „Запазете ми някого“ — примоли се момчето, обаче аз казах, че не мога да обещая.

По Канал стрийт не се мяркаха нито коли, нито пешеходци. Е, минаваше от време на време някой камион и толкоз. Зърнах Джак Пинет да подтичва с по една пушка вьв всяка ръка. Събраха се с Анди Крис и седнаха на пейката край Паметника на загиналите — нали знаеш, там, дето Каналът хлътва под земята.

Пети Ванес, Ал Нел и Джими Гордън седяха на стъпалата пред съдилището, дъвчеха сандвичи и плодове и си разменяха разни вкусотии, досущ като хлапета в междучасие. И тримата бяха въоръжени. Джими Гордън мъкнещ карабина Спрингфийлд от Първата световна война — голяма беше, пущината, стърчеше му над главата.

Видях едно момче да се изкачва по Горната миля — май беше Дзак Денброу, бащата на твоето приятелче, дето сега пише книги — и Кени Бортън му подвикна от прозореца на Християнската читалня:

„Да се пръждосваш, хлапе, че тука ще има пукотевица.“