главата, но общо взето е як като камък. Ще се опомни и ще си дойде. Ако искаше да си с него, щеше да ти каже.
— Още не съм решила — отвърна тя, макар да знаеше, че е направила избора още тази сутрин, преди да потегли за студиото.
— Внимавай, скъпа — каза Фреди. — Недей да вършиш неща, за които ще съжаляваш.
Тя усети как цялата мощ на властния му характер налита върху нея, как настоява да се предаде, да обещае, да работи и търпеливо да чака докато Бил се завърне… или отново изчезне в бездната на миналото, от която бе изплувал.
Пристъпи напред и лекичко го целуна по бузата.
— Довиждане, Фреди.
Прибра се и позвъни в бюрото на Британските авиолинии. Каза на служителката, че се интересува дали има полети до едно малко градче, Дери в щата Мейн. Настана тишина, докато момичето се консултираше с компютъра… после като небесна поличба долетя новината, че полет 23 имал междинно кацане в Бангор, само на осемдесет километра от Дери.
— Да ви запазя ли място, госпожо?
Одра затвори очи. Видя лицето на Фреди — грубовато, сериозно и дружески загрижено. Чу гласа му:
Фреди беше против; Бил беше против; защо тогава сърцето й крещеше, че
— Госпожо? Чувате ли ме?
— Запазете го — каза Одра и се поколеба.
Но утрото не се оказа по мъдро и сърцето й все тъй гръмко крещеше, че трябва да замине. Беше сънувала някаква безумна върволица от кошмари. Обади се на Фреди — не искаше, ала знаеше, че му дължи поне това. Още в самото начало — докато мънкаше и се мъчеше да му обясни колко е важно да бъде при Бил — отсреща долетя тихо щракване. Фреди бе оставил слушалката без да каже нито дума.
И все пак тихото щракване изчерпваше целия разговор.
7.
В 7:09 сутринта самолетът се приземи. Одра беше единствената пътничка за Бангор и докато вървеше към изхода, другите я оглеждаха със замислено любопитство. Може би се чудеха откъде накъде й е хрумнало да слиза в тая затънтена провинция. Искаше й се да им каже:
Можеше да им го каже… и после митничарят, който чакаше край стълбичката, щеше да викне хората в бели престилки.
Взе куфара си — колко самотен изглеждаше на багажната лента — и тръгна към бюрата за наемане на коли, както щеше да стори след около час Том Рогън. Но за разлика от него, Одра имаше късмет; момичето от „Нашънъл“ й предложи Датсун.
Одра разписа формуляра.
— Знаех си, че сте вие — възкликна момичето, после смутено добави: — Може ли да ви помоля за автограф?
Одра се подписа на гърба на една празна бланка и си помисли:
И с усмивка осъзна, че само след петнайсет минути престой в Щатите отново е почнала да мисли по американски.
Купи си пътна карта и зашеметеното от възторг момиче едва намери сили да й покаже пътя за Дери.
Десет минути по-късно Одра потегли. На всяко кръстовище си повтаряше, че ако се разсее и мине в лявото платно, ще трябва да я събират от асфалта с лопата.
По някое време разбра, че трепери от страх, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.
8.
По един от ония странни капризи на съдбата или случайността, които се случват понякога (а в Дери доста по-често, отколкото другаде), Том нае стая в „Коала“ на Джаксън стрийт, а Одра се настани в „Холидей ин“; двата мотела бяха един до друг и между паркингите им имаше само ивица бетонен тротоар. Наетият Датсун на Одра и закупеният ЛТД на Том се оказаха паркирани радиатор срещу радиатор от двете страни на тази символична преграда. Сега и двамата спяха. Одра кротичко лежеше на една страна, а Том Рогън се бе опънал по гръб и хъркаше толкова мощно, че подпухналите му устни плющяха.
9.
През целия ден Хенри се кри в храстите край шосе № 9. Ту задрямваше, ту лежеше буден и гледаше как полицейските коли кръстосват по пътя като ловджийски кучета. Докато Неудачниците обядваха, Хенри слушаше лунните гласове.
А когато падна мрак, той излезе край пътя и вдигна палец.
Скоро някакъв нещастен глупак спря и го качи.
Дери:
Трета интерлюдия
Пожарът в „Черното петно“ избухнал през късната есен на 1930 година. Доколкото мога да преценя, този пожар — който едва не отнел живота на баща ми — бележи края на цикъла от убийства и изчезвания през
