То

— Много ясно — весело се разсмя мистър Кийн. — че нали видях с очите си как главният редактор Мак Лафлин надупчи Джо Конклин с два куршума.

— Божичко — промърморих аз.

— Искаш ли още целувки, синко?

— Стига ми тодкова — казах аз и облизах устни. — Мистър Кийн, как е възможно нещо от този… мащаб… да се потули?

— Не сме го потулвали — възрази той с искрена изненада. — Просто хората предпочитаха да не говорят на тази тема. Пък и какво толкова? Да не сме убили президента Хувър и жена му? Все едно че застреляхме бесни кучета, дето са готови да ти прехапят гърлото, само им дай воля.

— Ами жените?

— Курви — безразлично каза старецът. — Освен това случката беше в Дери, а не в Ню Йорк или Чикаго. За истинската сензация е важно не само какво е станало, но и къде е станало. Ето защо за дванайсет загинали при земетресение в Лос Анджилис има по-грамадни заглавия, отколкото за три хиляди жертви нейде в Средния изток.

Освен това случката беше в Дери.

Чувал съм тия думи неведнъж, а ако продължа разследването, навярно ще ги чувам отново… и отново… и отново… Казват ми ги бавно и търпеливо, сякаш си имат работа с малоумен. Навярно със същия тон биха отвърнали: Заради гравитацията, ако попитам защо се държим върху земната твърд. Изричат го тъй, сякаш е природен закон и всеки нормален човек трябва да разбира. А най-лошото е там, че аз наистина разбирам.

Оставаше ми още един въпрос към Норбърт Кийн.

— Забелязахте ли някое непознато лице сред стрелящите през онзи ден?

Мистър Кийн отговори толкова бързо, че кръвта ми сякаш изстина най-малкото с десет градуса.

— Клоуна ли имаш предвид? Как узна, синко?

— А, чух случайно — отвърнах аз.

— Зърнах го ей-така, между другото — каза мистър Кийн. — Имах си други грижи, когато почна голямата пукотевииа. Огледах се само веднъж и го видях по-горе, отвъд киното, дето стояха шведите. Не беше с клоунски костюм или нещо подобно. Носеше син фермерски гаширизон и памучна риза. Но на лицето му имаше дебел слой от оная мазна бяла боя, а върху нея беше изрисувана грамадна червена усмивка. И отстрани стърчаха фалшиви кичури, нали ги знаеш. Оранжеви. Много смешни. Лал Мейкън не си спомняше за него, но Биф го беше видял. Ама трябва нещо да е сбъркал, защото разправяше, че зърнал клоуна на един прозорец доста по-наляво. А веднъж попитах Джими Гордън — той загина в Пърл Харбър заедно с кораба си, май „Калифорния“ се казваше — и Джими твърдеше, че го видял зад паметника.

Мистър Кийн се поусмихна и поклати глава.

— Смешно, нали — как се разпалват хората в такава история. И още по-смешно е как им се объркват спомените после. Можеш да чуеш шестнайсет различни разказа и едно с едно няма да си пасва. Да вземем например пушката на онзи клоун…

— Пушката? — сепнах се аз. — И той ли стреляше?

— Ъхъ — кимна мистър Кийн. — Когато се озърнах, в ръцете му сякаш имаше Уинчестър с лост за презареждаме и едва по-късно си дадох сметка, че може да ми се е сторило така, защото аз носех Уинчестър. Биф Марлоу твърдеше, че било Ремингтън, защото той имаше Ремингтьн. А когато попитах Джими, той рече, че онзи образ гьрмял със стара винтовка Спрингфийлд, съвсем като неговата. Смешно, нали?

— Смешно — едва процедих аз. — Мистър Кийн… никой ли не си зададе въпроса какво търси там някакъв клоун, и то облечен с фермерски дрехи.

— Зададохме си го, естествено. Не че беше кой знае Какво, разбираш, но се позачудихме. Повечето момчета решиха, че някой е искал да дойде на веселбата, ама без да го познаят. Може да е бил от градския съвет. Хорст Мюлер, да речем или пък тогавашният кмет Трейс Ноглър. А може просто да е бил някой уважаван професионалист. Лекар или адвокат. Под ония мазила и родния си баща не бих познал.

Той пак се поразсмя и аз запитах какво смешно има.

— Нищо чудно да е бил истински клоун — отвърна мистър Кийн. — През двайсетте и трийсетте години областният панаир в Ести се откриваше много по-рано, отколкото днес. Тъкмо беше в разгара си, когато стана оная работа с бандата на Брадли. На панаира имаше клоуни. Може някой от тях да е чул, че ще си правим карнавал и да е пристигнал за представлението.

Старецът се усмихна сухо.

— Вече казах, каквото имаше за казване, ама ти май доста се заинтересува и слушаш внимателно, затуй ще ти река още нещо. Биф Марлоу го каза шестнайсет години по-късно, докато си пиехме бирата в една бангорска кръчма. Изтърси го ни в клин, ни в ръкав. Според него онзи клоун се бил изпружил толкоз навън през прозореца, че Биф се смаял как тъй не пада. Не си подавал просто главата, ръцете и раменете; Биф разправяше, че стърчал до коленете — висял във въздуха с оная грамадна червена усмивка и стрелял ли, стрелял по колите на бандата. „Направо беше изхвръкнал като дяволче от кутия“ — тъй го рече Биф.

— Сякаш се реел из въздуха — подсказах аз.

— Ъхъ — кимна мистър Кийн. — А Биф разправяше, че имало и още нещо, дето подир туй не му давало мира седмици наред. Като ония думички, дето ти се въртят на езика, а не можеш да се сетиш. Или като да ти кацне на кожата комар или папатак. Каза, че най-сетне го осъзнал една нощ, докато бил станал да отскочи до кенефа. Стоял си, цедял струята и за нищо конкретно не мислел, когато изведнъж му просветнало: пукотевицата беше започнала в два и двайсет и пет, слънцето грееше, обаче онзи клоун не хвърлял сянка. Никаква сянка не хвърлял.

Четвърта частЮли 1958 година

В летаргия очакваш мен, очакваш огъня, а аз
стоя над теб, сразен от хубостта ти.

Сразен от хубостта ти.
Сразен.

Уилям Карлос Уилямс

„Патерсън“

Родих се с празничен костюм,
а докторът брадат
ми рече „Брей, че тут-тут-тут“
и плесна ме отзад.