То

— Пак ли се каниш да го яхнеш?

— Р-разбира се, че не! — рязко възрази Бил. — Просто не ми е приятно да гле-ххе-едам тая спукана гума.

— Както речеш, Шеф Бил. Ти си началникът.

Бил го изгледа втренчено, но Майк вече сваляше велосипедна помпа от стената в дъното на гаража. После измъкна от едно чекмедже лепенките. Бил пое тенекиената кутийка и я огледа любопитно. Изглеждаше точно като в детските му спомени; напомняше машинка за навиване на цигари, само че капачето беше пъстро и назъбено — с него можеше да изтъркаш гумата, преди да сложиш лепенка. Стори му се съвсем нова, а отстрани имаше книжно етикетче с цената — 7,23$. Ако не бъркаше, в детските му години подобен комплект струваше около долар и четвърт.

— Не си ги намерил случайно — каза Бил. Не питаше, просто установяваше факта.

— Не — призна Майк. — Купих ги миналата седмица. От търговския център.

— Имаш ли велосипед?

— Не — каза Майк и го изгледа право в очите.

— Значи просто ти хрумна да ги купиш.

— Просто нямаше къде да се дяна — кимна Майк, без да откъсва поглед от него. — Събудих се с мисълта, че може да потрябват. Цял ден все това ми се въртя из главата. Накрая… отидох да ги купя. И ето, че ти потрябваха.

— Ето, че ми потрябваха — повтори Бил. — Но както се казва в телевизионните сериали, какво означава това, скъпи?

— Питай другите — отвърна Майк. — Довечера.

— Как мислиш, дали ще дойдат всички?

— Не знам, Шеф Бил. — Майк помълча и добави: — Според мен не е изключено да намалеем. Току-виж един или двама решили да духнат от градчето. Или…

Той сви рамене.

— Какво ще правим тогава?

— Не знам. — Майк посочи лепенките. — Седем долара суха пара съм броил за тая чудесия. Смяташ ли да я вкараш в работа или само ще зяпаш?

Бил взе сакото си от кошницата и грижливо го закачи на един свободен гвоздей. После преобърна Силвър и бавно завъртя задното колело. Не му се нравеше ръждивото скриптене на оста и той си спомни колко тихичко мъркаха лагерите на скейтборда. С няколко капки смазка ще се оправи, помисли Бил. Май трябва да смажа и веригата. Адска ръжда е хванала… И карти. Трябват ми игрални карти за спиците. Бас държа, че Майк ги е приготвил. От хубавите. С целулоидно покритие, толкова твърди и гладки, че при първото разбъркване непременно ги разсипваш на пода. Да, трябват игрални карти и щипки за пране…

Изведнъж изтръпна от студ.

Какви ги мислиш, за Бога?

— Тревожи ли те нещо, Бил? — тихо запита Майк.

— Няма нищо.

Пръстите му докоснаха нещо дребно, кръгло и твърдо. Подхвана го с нокти и дръпна. От гумата се изтръгна тапицерско пиронче.

— Ето въ-въ-виновника — каза той и в главата му отново отекна с жестока мощ странното, неканено изречение: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. Ала този път след своя глас чу и гласа на майка си: Опитай пак, Били. Без малко да успееш.

Потрепера.

(стобора)

Разтърси глава. Та аз и сега не бих могъл да го кажа без да заекна, помисли той и за част от секундата му се стори, че е пред прага на разбирането. После усещането изчезна.

Отвори кутийката и се захвана с гумата. Работата му отне доста време. Майк, с навити ръкави и разхлабена вратовръзка, се подпираше на стената под сноп слънчеви лъчи и тананикаше някаква песничка — след дълги усилия Бил разпозна „Тя умело ме омая“.

Докато чакаше лепенката да хване, Бил се зае — колкото да се намирам на работа, каза си той — да смаже веригата, венеца и осите на Силвър. От това велосипедът не стана по-красив, но скърцането изчезна. Засега стигаше толкова. И бездруго Силвър нямаше шансове да спечели конкурс по хубост. Единственото му истинско достойнство беше, че можеше да лети като мълния.

Към пет и половина Бил вече почти не забелязваше присъствието на Майк; беше се вглъбил в дребни, но учудващо приятни поправки. Закрепи помпата за винтила на задната гума и заработи усърдно, преценявайки налягането на око и на допир. С удоволствие отбеляза, че лепенката държи здраво.

Накрая реши, че всичко е наред. Откачи помпата и се канеше да преобърне Силвър, когато чу зад гърба си плющенето на карти. Завъртя се толкова рязко, че едва не събори велосипеда.

Майк му протягаше тесте игрални карти със сини гърбове.

— Искаш ли ги?

От гърдите на Бил се отрони дълга, трепетна въздишка.

— Сигурно имаш и щипки за пране?

Майк измъкна четири щипки от джобчето на ризата си.

— П-просто слу-у-чайно ти се намират, нали?

— Да, нещо такова — кимна Майк.

Бил пое тестето и опита да го разбърка. Картите се разсипаха от треперещите му пръсти. Пръснаха се навсякъде… ала само две паднаха с лицето нагоре. Бил ги погледна, после вдигна очи към Майк. Майк се бе вторачил в пода с гримаса на ужас.

И двете карти бяха асо пика.

— Невъзможно — промълви Майк. — Току-що ги извадих. Виж. — Той посочи варела за боклук край вратата на гаража и Бил зърна вътре целофановата опаковка. — Как може в едно тесте да има две аса пика?

Бил се наведе и вдигна картите.

— Ами как може цяло тесте да се разсипе и само две карти да паднат с лицето нагоре? Това е още по- …

Той преобърна асата и ги показа на Майк. Едното имаше син гръб, другото — червен.

— Всеблаги Исусе! В какво ни въвличаш, Майк?

— Какво ще правиш с картите? — глухо запита Майк.

— Много ясно, ще ги сложа на спиците — отвърна Бил и изведнъж се разсмя. — Ако за употребата на магия е необходима някаква предварителна подготовка, тя неизбежно ще дойде сама по себе си. Нали така?

Майк не отговори. Само гледаше как Бил пристъпва към задното колело и почва да прикрепва спиците. Не беше лесно, защото ръцете му още трепереха, но най-сетне той свърши, пое дълбоко дъх, стисна зъби и завъртя колелото. Картите затрещяха като картечница в безмълвието на гаража.

— Хайде — тихо каза Майк. — Ела, Шеф Бил. Ще приготвя нещичко за хапване.

След като излапаха хамбургерите, двамата седнаха на задната веранда да запалят по цигара, гледайки как здрачът се превръща в мрак. Бил извади портфейла си, намери нечия визитна картичка и надраска на гърба изречението, което го преследваше откакто бе зърнал Силвър във витрината на Роза на старо, Дрехи на старо. Майк го прочете внимателно, с плътно стиснати устни.

— Напомня ли ти нещо? — запита Бил.

— Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. — Майк кимна. — Да, знам го.

— Добре, обясни ми тогава. Или пак ще ми пробуташ оная тъ-ххъ-потия, че трябва сам да се сетя?

— Не — каза Майк, — в случая смятам, че нищо не пречи да ти кажа. Изречението е стара скоропоговорка, още от колониално време. Използуват го в терапията против фъфлене и заекване. Майка ти те караше да го повтаряш през онова лято. Лятото на 1958. И ти все си го мърмореше.

— Тъй ли? — учуди се Бил и после бавно отговори на собствения си въпрос: — Да, тъй беше.

— Сигурно много си искал да я зарадваш.