АНДРЮС, ПЕРИ КОМО, ДЖИМИ РОДЖЪРС И ДРУГИ. Пред куп детски дрешки и ужасяващи на вид обувки стърчеше табелка: ВЕХТИ, НО СИ ГИ БИВА. ПО ДОЛАР ПАРЧЕТО. Два телевизора се цъклеха безжизнено. По екрана на трети едва се мержелееха кадри от „Бандата на Брейди“. Кутия вехти списания с оръфани корици (2 ЗА 25 ЦЕНТА, 10 ЗА ДОЛАР, ВЪТРЕ ИМА ОЩЕ, ВКЛЮЧИТЕЛНО И „ПАРЛИВИ“) се мъдреше върху грамадно радио с мръсен пластмасов корпус и циферблат за настройка с размерите на будилник. Куца, нащърбена и прашна холна масичка беше отрупана с букети пластмасови цветя в зацапани вази.
Бил зърна всички тия неща само като смътен фон за онова, което мигом бе приковало погледа му. Стоеше и го гледаше с широко разтворени, недоверчиви очи. Безумно хладна вълна препускаше нагоре- надолу по настръхналото му тяло. Челото му пламтеше, дланите му се вкочаняваха и за миг имаше чувството, че вратите в главата му ще зейнат широко, за да разкрият път на всички спомени.
На дясната витрина стоеше Силвър.
Пак беше без подпорка и върху двата калника се разливаха широки ръждиви петна, но тромбата си стоеше на място, само гумената круша изглеждаше още по-изтъркана и напукана от безмилостния ход на времето. Медната фуния, която Бил някога лъскаше ежедневно, днес беше мътна и очукана. Макар и крив, закрепен с един-единствен болт, над задния калник все тъй стърчеше багажникът, върху който често бе возил Ричи. Преди време някой бе тапицирал седалката с изкуствена тигрова кожа, ала днес жълто-черните ивици едва личаха върху протритите, парцаливи останки.
Силвър.
Бил разсеяно вдигна ръка да изтрие сълзите, които бавно се стичаха по бузите му. После се сети за кърпичката и след като се избърса както трябва, влезе в магазина.
Въздухът в Роза на старо, Дрехи на старо бе натегнал от прашния дъх на безброй години. Тавански дъх, точно както казваше момиченцето… ала не от онези приятни и носталгични аромати, които се срещат понякога в старите къщи. Не миришеше нито на ленено масло, втрито с обич в лъскавите плотове на старинни масички, нито на вехт плюш и кадифе. Тук се разливаше мирис на прогнили подвързии, на мръсни найлонови възглавнички, полуизпечени от жегата в отдавна забравени лета, на прах и миши изпражнения.
Откъм телевизора на витрината долитаха глухи крясъци и брътвежи. От някакво радио в дъното на магазина ги надвикваше веселяшкият глас на дискожокер, който се представяше като „вашият приятел Боби Ръсел“ и обещаваше новия албум на „Принс“ срещу правилния отговор на въпроса кой е играл Уоли във филма „Оставете на Бобъра“. Бил знаеше кой — едно хлапе на име Тони Доу — но не искаше новия албум на „Принс“. Радиото стоеше на една висока лавица сред куп портрети от миналия век. Под него седеше собственикът — мъж на около четиридесет години, облечен в джинси и мрежеста фланелка. Беше невероятно кльощав и зализаната назад коса подчертаваше още по-силно острите му черти. Четеше изтъркано книжле — едва ли би имало шансове да спечели наградата „Пулицър“, помисли си Бил — озаглавено „Юначагите от строежа“. На пода пред бюрото се валяше белосан стълб, около който се виеше към безкрая спирална червена ивица. Някога с такива стълбове се обозначаваха бръснарниците, също както дървеният индианец беше задължителен символ на магазинчетата за тютюн. От дъската в основата му като прегладняла змия се влачеше протрито въженце. Отпред стърчеше табелка: НЕ СЕ НАМИРВАТ ВЕЧЕ! $ 250.
Когато дрънна звънчето над вратата, човекът зад бюрото пъхна между страниците на книжката картонено кибритче и надигна глава.
— Мога ли да ви услужа?
— Да — каза Бил и отвори уста да попита за велосипеда от витрината. Ала преди да заговори, в главата му отекна едно-единствено призрачно изречение — странна поредица от думи, които пропъждаха всяка друга мисъл:
(
— Нещо конкретно ли търсите? — запита собственикът. Говореше любезно, но в погледа му се прокрадваше недоверие.
— Да, и-ххи-нтересува м-ме…
(
… онзи стъ-стъ-стобор…
— Бръснарския стълб ли имате предвид?
В очите на собственика изплува нещо, което Бил помнеше отлично дори и в сегашното си объркано състояние — нещо, което бе намразил още от детските си години: напрегнатото вслушване в брътвежите на пелтека, непреодолимото желание да се довърши изречението, та завалията най-сетне да млъкне.
(
Думите кънтяха в главата му тъй ясно, сякаш говореше някой друг, сякаш го бяха обладали демони като в библейските времена — злокобни пришълци от Незнайното. И все пак той разпознаваше собствения си глас. Усети как по челото му се стичат жарки струйки пот.
— Мога да ви
(
предложа изгодна цена — говореше собственикът. — Между нас казано, няма кой да го вземе за двеста и петдесет. Какво ще речете, ако сваля на сто седемдесет и пет? Това е единствената истинска антика в целия магазин.
(
—
— Добре ли сте, мистър? — запита собственикът.
Любезният тон не се връзваше с очевидната боязън в очите му и Бил забеляза как човекът плъзва ръка зад бюрото. В проблясък на интуиция (или по-скоро логична мисъл) той разбра, че нейде долу се спотайва отворено чекмедже и собственикът несъмнено посяга към пистолета в него. Може би се боеше от обир; може би сам не знаеше от какво се бои. В края на краищата, от пръв поглед личеше, че е хомосексуалист, а нали тъкмо в това градче веселите хлапаци бяха устроили последната баня на Ейдриън Мелън.
(
Тая фраза прогонваше всяка друга мисъл; беше като пристъп на лудост. Откъде бе изникнала?
(
Повтаряше се отново и отново.
Бил я отблъсна с внезапно, чудовищно усилие. Застави съзнанието си да преведе натрапчивото изречение на френски. По същия начин бе победил заекването като юноша. Докато думите се нижеха през главата му, той ги преобразяваше… и изведнъж усети как се разхлабва желязната хватка на недъга.
Чак сега осъзна, че собственикът говори нещо.
— М-моля?
— Казах, че ако смятате да припадате, по-добре го сторете навън. В моя магазин гадости не ща.
Бил дълбоко въздъхна.
— Дайте да з-започнем отначало — предложи той. — Представете си, ч-че влизам.
— Добре — поомекна собственикът. — Влизате. И какво?
— К-колелото от витрината — каза Бил. — Колко искате за колелото?
— Давам го за двайсетачка. — Сега човекът говореше по-спокойно, но още не бе извадил ръка иззад бюрото. — Едно време сигурно е било германско, но сега е миш-маш от чаркове. — Той огледа Бил от глава до пети. — Голямо колело. Тъкмо за човек като вас.
Бил си спомни за зеления скейтборд и поклати глава.
— Мисля, че вече съм старичък за к-к-колело.
Собственикът сви рамене. Ръката му най-сетне изпълзя върху бюрото.
