То

плачеше. Без думи. Като свърших, не посмях да източа ваната, щото си мислех, нали разбирате, че може да я удавя.

Бил кимна отново.

Сега хлапето го гледаше открито, с блестящи от любопитство очи.

— Вие знаете ли за тия гласове, мистър?

— Чувал съм ги — каза Бил. — Много, много отдавна. Ти познаваше ли някое от убитите деца, синко?

Блясъкът в очите на момчето помръкна; на негово място дойдоха недоверие и тревога.

— Татко ми е заръчал да не разговарям с непознати. Той казва, че всеки срещнат може да се окаже онзи убиец.

Момчето отстъпи още крачка назад и навлезе под шарената сянка на бряста, в който преди двайсет и седем години се бе врязал велосипедът на Бил. Сериозен удар беше, после кормилото дълго стоя изкривено.

— Аз съм извън подозрение, приятел — каза Бил. — През последните четири месеца бях в Англия. Едва от вчера съм в Дери.

— И все пак не бива да разговарям с вас — отвърна хлапето.

— Правилно — съгласи се Бил. — Ти си решаваш, нали живеем в свободна страна.

Детето помълча, сетне промърмори:

— Понякога си играех с Джони Фиъри. Той беше добро момче. Плаках — деловито съобщи то и излапа остатъка от сладоледа. Позамисли се и облиза клечката. Езикът му беше оцветен в оранжево.

— Пази се от шахти и канали — тихо каза Бил. — Пази се от пущинаци и изоставени къщи. Не скитай из депото. Но най-вече се пази от шахтите и каналите.

Очите на момчето отново заблестяха, но този път то мълча по-дълго. Накрая запита:

— Мистър, искате ли да чуете нещо смешно?

— Разбира се.

— Знаете ли го оня филм за акулата, дето ядеше хора?

— Всички го знаят. „Че-е-елюсти“.

— Е, знаете ли, аз имам един приятел. Казва се Томи Викананца и не е от най-умните. Вятър го вее, нали ме разбирате?

— Аха.

— Въобразява си, че видял оная акула в Канала. Преди две седмици се разхождал самичък из Баси парк и разправя, че зърнал плавника. Бил висок два-три метра, тъй казва. Само плавникът, представяте ли си? И вика: „Онуй нещо е утрепало Джони и другите деца. Изяли са ги Челюстите, знам, щото видях.“ А пък аз му рекох: „Каналът е толкова мръсен, че там и цаца не може да живее. Какво ще ми разправяш, че си видял Челюстите? Вятър те вее тебе, Томи.“ Ама той се инати и вика, че акулата изскочила от водата, както беше в края на филма. Опитала се да го захапе, та едвам успял да избяга. Много смешно, нали, мистър?

— Много смешно — кимна Бил.

— Вятър го вее, нали така?

Бил се позамисли.

— Пази се и от Канала, синко. Разбра ли ме?

— Ама вие да не би да му вярвате?

Бил се поколеба. Искаше да вдигне рамене. Но вместо това кимна.

Хлапето въздъхна дълбоко и глухо. После наведе глава, сякаш се срамуваше.

— Аха. Понякога имам чувството, че и мене вятър ме вее.

— Отлично те разбирам. — Бил пристъпи към момчето, което го изгледа втренчено, но този път не се отдръпна. — Съсипваш си коленете с тая дъска, синко.

Хлапето огледа ожулените си колене и се ухили.

— Да, май че сте прав. Катурвам се сегиз-тогиз.

— Може ли и аз да опитам? — внезапно запита Бил.

Хлапето първо зяпна от изненада, после се изкиска.

— Голям смях ще падне. Никога не съм виждал голям човек на скейтборд.

— Ще ти дам четвърт долар — обеща Бил.

— Татко ми е казвал…

— Никога да не взимаш пари или ш-шоколад от непознати. Добър съвет. Все пак ще ти дам ч- четвъртака. Съгласен? Само до ъгъла на Джъ-джаксън стрийт.

— Абе, зарежи го тоя четвъртак — каза момчето и пак избухна във весел, безгрижен смях. Гласът му звучеше свежо като ранно утро. — Хич не ми трябва. Имам си два долара. Днеска съм направо богат. Обаче такъв цирк не е за изпускане. Само не ме обвинявай, ако си потрошиш нещо.

— Не бой се — успокои го Бил. — Имам застраховка.

Взе скейтборда, побутна с пръст едно от ожулените колелца и с удоволствие усети колко леко се върти, издавайки звук, сякаш в лагера му имаше милион ситни сачми. Приятен звук. От него в гърдите на Бил се надигаше нещо забравено, нещо безкрайно старо. Някакво желание, топло като копнеж и прекрасно като обич. Той се усмихна.

— Е, какво мислиш? — запита хлапето.

— Мисля, че ще се претрепя — каза Бил и момчето се разсмя.

Бил остави скейтборда на тротоара и положи крак върху него. После изпробва как се търкаля напред- назад. Хлапето го гледаше. Бил си представи как се носи по Уичъм към Джаксън стрийт върху яркозеления скейтборд с развяно спортно сако, с лъснала гола глава под яркото слънце и с подгънати колене в оная вдървена поза, която заемат скиорите-новаци при първото си спускане по снежен склон. Самата поза подсказва, че мислено те вече са се примирили с падането. Беше готов да се обзаложи, че момчето не кара скейтборда така. Навярно летеше тъй, сякаш

(се надбягва с дявола)

утрешният ден никога няма да настъпи.

Топлото чувство в гърдите му бавно заглъхна. Прекалено ясно си представяше как скейтбордът изчезва изпод нозете му и се стрелва безгрижно по улицата като невероятно, фосфоресциращо зелено петно — цвят, какъвто може да хареса само дете. Видя се как тупва по задник, може би и по гръб. Плавно преливане на кадъра към единична стая в Общинската болница, като онази, в която посетиха Еди когато си счупи ръката. Бил Денброу лежи в гипсово корито, единият му крак е изпънат нагоре с колелца и телове. Докторът влиза, поглежда болничния лист, после се втренчва в него и казва: „Имате две сериозни провинения, мистър Денброу. Първото е небрежно отношение към скейтборда. А второто е, че сте забравил за възрастта си — вече наближавате четиридесетте.“

Наведе се, вдигна скейтборда и го подаде на момчето.

— Май няма да стане.

— Не ти стиска — добродушно подхвърли хлапето. — Мокра кокошка.

Бил пъхна палци под мишниците си и размаха лакти.

— Ко-ко-ко.

Момчето се разсмя.

— Слушай, вече трябва да се прибирам.

— Да внимаваш с тази чудесия — заръча Бил.

— На скейтборд не можеш да внимаваш — отвърна хлапето и го изгледа тъй, като че причисляваше и Бил към списъка на завеяните.

— Вярно — каза Бил. — Е, добре. Както казваме в кинобизнеса, прието. Но все пак се пази от каналите и шахтите. И гледай да си с приятели.

Хлапето кимна.

— Няма страшно, живея на две крачки.

И с брат ми беше така, помисли Бил.

— Както и да е, скоро всичко ще свърши — каза той.

— Тъй ли? — запита хлапето.