По въпросите на рокендрола баща му спазваше строг неутралитет и навярно би се поддал, но Ричи тайничко подозираше, че в тая област майчината воля ще бъде закон — поне докато навърши шестнайсет или седемнайсет — а дотогава, според твърдото й убеждение, маниашката музика щяла да потъне в забрава.
Ричи смяташе, че Дани и „Джуниърс“ са много по-наясно от майка му — рокендролът не умира. Обичаше си го, макар че имаше достъп само до два източника — „Американски подиум“ по Седми канал всеки ден следобед и предаванията на Бостънската радиостанция нощем, когато смущенията намаляваха и възторженият дрезгав коментар на Арни Гинсбърг ту нахлуваше, ту се отдръпваше на вълни като глас на призрак от спиритически сеанс. С тътена на рока се чувствуваше не просто щастлив. Чувствуваше се по- голям, по-силен,
Е,
Някой ден щеше да слуша рокендрол колкото му душа иска — вярваше, че рокът ще си е жив, когато майка му най-сетне отстъпи и го остави на мира — но този ден явно нямаше да е 28 март 1958… или 1959… или…
Очите му се зареяха настрани от таблото и после… ами… после трябва да бе задрямал. Друго разумно обяснение просто нямаше. Онова, което стана после, можеше да се случи само насън.
И ето, че днес отново стоеше тук — един поостарял Ричи Тозиър, който най-сетне се бе наслушал на рокендрол колкото му душа иска… и с радост бе открил, че няма насищане. Погледът му плъзна към таблото пред Градския център и в някакъв миг на потресаващо прояснение насреща му изпъкнаха същите сини букви:
И сякаш чу Дани и „Джуниърс“ — глухи и далечни, като гласове от евтин транзистор, включен в края на дълъг коридор:
Ричи се озърна към Пол Бъниън, славния патрон на Дери — според легендите градчето възникнало, защото точно тук реката изхвърляла на брега пуснатите по-горе трупи. В стари времена щом свършела зимата, Пенобскот и Кендъскиг се задръствали от бряг до бряг с черни дънери, мътно проблесващи под пролетното слънце. С малко повечко сръчност човек можел да пресече от пивничката на Уоли в Дяволския декар до кръчмата на Рампър в Брюстър (кръчма с тъй ужасна репутация, че честичко я наричали „Кървавата кофа“) без даже да си намокри обущата над третата кръстоска на кожените ремъчки. Поне така бе чувал Ричи в детските си години и предполагаше, че всяка подобна легенда носи късче от самия Пол Бъниън.
Аха, ето че изведнъж си спомни всичко, както понякога човек си спомня дума, която отдавна се инати на езика му.
Да, точно тук бе седял тогава — унасяше се под меките мартенски лъчи и разсеяно си мислеше дали да не се прибере за последния половин час на „Американски подиум“, когато в лицето му внезапно лъхна топъл въздух. Ветрецът отметна кичурите от челото му. Вдигна очи и зърна право пред себе си грамадното пластмасово лице на Пол Бъниън — по-грамадно от лице върху филмов екран, то закриваше всичко останало. Ветрецът бе предизвикан от навеждането на Пол… макар че той вече не приличаше на предишния Пол. Челото му беше ниско и изпъкнало; от червендалестия пиянски нос стърчаха снопчета жилави косми; гъсти кървави жилки прошарваха очите му и едното беше малко кривогледо.
Вече не държеше брадвата на рамо. Подпираше се на нея и горният край на острието бе хлътнал дълбоко в бетонния тротоар. Пак се усмихваше, но сега в усмивката нямаше нищо весело. Иззад огромните жълтеникави зъби долиташе воня като от трупове на прогнили животинки сред храстите.
— Ще те изям — глухо изтътна гласът на великана. Напомняше гръмовния трясък на канари по време на земетресение. — Ей-сегичка ще те излапам, ако не ми върнеш квачката, арфата и торбите със злато, твойта мамица!
От дъха му ризата на Ричи се издуваше и плющеше като корабно платно под напора на ураган. Обгърнато от непоносимата воня на екарисаж, момчето се сгуши назад, към облегалката, с широко разтворени очи и щръкнала на кичури коса.
Великанът се разсмя. Прихвана по-здраво дръжката на брадвата, също както Тед Уилямс би прихванал любимата си бейзболна бухалка (или държалка, ако предпочитате) и я изтръгна от дупката в тротоара. Острието плавно се издигна във въздуха. Издаваше глухо, убийствено фучене. Изведнъж Ричи разбра, че гигантът се кани да го разцепи на две.
Но нямаше сили да помръдне; из вдървеното му тяло се разливаше хладна апатия. Какво толкова? Беше задрямал, сънуваше. Само след миг някой шофьор щеше да натисне клаксона, за да прогони от платното играещите дечурлига, и той щеше да се събуди.
— Точно така — изтътна великанът, — ще се събудиш в
И в последния момент, когато секирата бавно достигна най-високата точка и застина там, Ричи разбра, че това не е никакъв сън… или ако е, то такива сънища могат да убиват.
Напъвайки гърло в безгласен писък, той се търкулна от скамейката върху чакълестата площадка около онова, което преди малко беше статуя, ала сега оставаше само пиедестал с два грамадни стоманени болта, стърчащи на мястото на краката. Свистенето на падащата брадва изпълни света с настоятелен, забързан шепот; усмивката на великана се превърна в кръвожадна гримаса. Устните му се бяха обтегнали далече над зъбите и изпод тях лъснаха отвратително червени пластмасови венци.
Острието на секирата се сгромоляса върху пейката, където само преди миг седеше Ричи. Беше толкова остро, че почти не издаде звук, но скамейката моментално се разпадна на две. Половинките се килнаха настрани и под слоя зелена боя просветна някак нездраво белезникава дървесина.
Ричи лежеше по гръб. Все още опитвайки да изпищи, той се заотблъсква с пети. Чакълът нахлуваше под яката на ризата, под колана на джинсите му. А високо отгоре грамадният Пол го гледаше с очи колкото капаци на канални шахти; стоеше и гледаше сгърченото върху чакъла дете.
Великанът пристъпи напред. Ричи усети как потрепери земята под удара на черния ботуш. Над алеята
