То

избухна облак от прах и чакъл.

Ричи се превъртя по корем и залитайки се надигна на нозе. Още преди да стъпи здраво, краката му се опитаха да побегнат и в резултат той отново се просна по очи. Въздухът избухна от гърдите му и изхвръкна през гърлото. Пред очите му бяха увиснали кичури коса. Виждаше как колите сноват деловито напред-назад по Канал стрийт и Главната улица, сякаш хората в тия коли нито забелязваха, нито пък се интересуваха, че оживелият Пол Бъниън е слязъл от пиедестала, за да извърши убийство със секира колкото луксозен автофургон.

Слънчевите лъчи помръкнаха. Ричи лежеше в огромна сянка с човешки очертания.

Пролази на колене, едва не се търкулна настрани, успя да се изправи и хукна стремглаво — размахваше лакти с все сила, а коленете му подскачаха чак до гърдите. Зад гърба му отново се надигна онзи напорист, ужасяващ шепот, който сякаш не бе истински звук, а плавен натиск върху кожата и тъпанчетата: Фиииууууу!…

Земята подскочи. Зъбите на Ричи затракаха като чаен сервиз по време на земетръс. И без да се озърта разбираше, че секирата на Пол е потънала в тротоара чак до дръжката, само на сантиметри зад нозете му.

Сред цялото безумие в главата му кънтеше песента на „Довълс“: Нашите от Бристъл имат бърза мисъл. Щом се друсат в Бристъл…

Великанската сянка остана назад, Ричи изскочи под слънчевите лъчи и от гърлото му тутакси излетя смях — същият изтормозен смях, с който преди малко бе изтичал от универмага. Задъхан, отново прорязван от остра болка под лъжичката, той най-сетне дръзна да хвърли поглед през рамо.

Както винаги, Пол Бъниън си стоеше на пиедестала с брадва на рамо и гледаше към небето, леко открехнал устни във вечната оптимистична усмивка на легендарния герой. Там, където грамадният Пол (Всичко ми е той на тоя свят, лудешки пееше Анет Фуничело в главата на Ричи) бе стъпил с чудовищните си ботуши, сега нямаше нищо, освен грижливо подравнен чакъл. Разхвърляни камъчета издаваха само мястото, на което Ричи бе паднал, докато

(бягаше от великана)

сънуваше. Нямаше отпечатъци, нямаше разцепен бетон. Нямаше нищичко, освен едно момче, току-що избягало от други момчета и в резултат от това сънувало мъничък (но поразително мощен) кошмар за Колоса-убиец… или, ако предпочитате, за Хенри Бауърс в промишлени мащаби.

— Майната ти — промълви Ричи с тъничък, треперлив гласец и после неуверено се разсмя.

Постоя още малко, очаквайки статуята пак да помръдне — може би да намигне, или да прехвърли секирата от рамо на рамо, или отново да слезе и да го погне. Ала, разбира се, не стана нищо подобно.

Разбира се.

Кой, аз ли да се боя? Хи-ху-ха-ха.

Дрямка. Сън. Нищо повече.

Но както бе казал Ейбрахам Линкълн, или Сократ, или някой си там, дайте да си знаем мярката. Ставаше време да се прибира и да отдъхне; просто да се откъсне от всичко като Кук в сериала „Сънсет булевард 77“.

И макар че беше по-пряко да пресече през градинката край Градския център, той реши да заобиколи. Не искаше пак да се приближава до оная статуя. Затова мина по страничните улици и още същата вечер забрави за произшествието.

До днес.

Погледнете го тоя човек, помисли той. Седи си, облечен в тревистозелено спортно сако, каквото се намира само в най-скъпите магазини на Родео булевард; седи си с мокасини „Бас Уиджънс“ на нозете и бельо „Келвин Клайн“ върху задника; седи си с меки и удобни контактни лещи под клепачите; седи си човекът и си припомня какво е сънувало едно момче, което смяташе за връх на модата бейзболните фланелки с голям номер на гърба и чепиците „Снап Джак“; седи си възрастният човек и гледа същата стара статуя — хей, Пол, старче Пол, идвам тук и съм открил, че не си се променил, все си толкоз скапан бил.

Някогашното обяснение все още звучеше най-правдоподобно в съзнанието му: сън.

Ако му се наложеше, навярно би могъл да повярва в чудовища; чудовищата бяха фасулска работа. Нима не му се бе случвало толкова пъти да чете пред микрофона новини за юначаги като Иди Амин Дада, или Джим Джоунс, или онзи тип, дето беше взривил сума ти народ в закусвалнята „Макдоналдс“, та им се пръснаха червата по улицата? Дрискай огън, ще пестиш кибрит, евтина работа са чудовищата. Кой ще ти дава пет долара за филми на ужасите, като може да ги види във вестник за трийсет и пет цента, или пък да ги слуша по радиото без пари? Щом можеше да повярва в чудовища като Джим Джоунс, сигурно щеше да повярва и в онова от приказките на Майк Хенлън, поне за известно време; в него даже имаше известен злокобен чар, защото То бе дошло Отнякъде и не се налагаше някой да поема отговорност за него. Можеше да повярва в чудовище с безброй лица, също като гумените маски в магазинче за забавни играчки (ако купиш една, значи нищо не ти пречи да купиш цяла камара, помисли той, на дузина е по-евтино, нал’ тъй, момчета?), можеше да го приеме поне в интерес на дискусията… но цяла шестметрова статуя да слезе от пиедестала и да погне хлапетата с пластмасова секира? Тука вече майтапът съвсем загрубява. Както е казал гореспоменатият Ейбрахам Линкълн, или Сократ, или някой си там, риба ям и бяло вино пия, ама не се хващам на фъшкия. Просто не беше…

Ненадейно острата режеща болка отново се впи в очите му и той отчаяно изкрещя. Този път беше много по-зле — нажежената игла хлътна надълбоко, задържа се и го изплаши до смърт. Той захлупи очите си с длани и инстинктивно посегна с пръсти към долните клепачи, за да смъкне лещите. Може да е някаква инфекция, мина му смътна мисъл. Как боли, Исусе!

Опъна клепачите и беше готов с хилядократно тренирано примигване да изхвърли лещите (а в следващите петнайсет минути щеше да опипва късогледо из околния чакъл, но Боже Господи, на кой му пука за тия глупости, когато сякаш има пирони в очите), ала болката изведнъж изчезна. Не отслабна; просто изчезна. Току-що го караше да се превива, а след миг вече я нямаше. Очите му посълзиха още малко и постепенно засъхнаха.

С разтуптяно сърце, той бавно отпусна длани, готов мигновено да изхвърли лещите, ако болката се завърне. Не, нямаше я. И внезапно си спомни единствения филм на ужасите, който наистина го бе шашнал в детството, може би защото тогава го обсипваха с купища подигравки заради очилата и едва ли не постоянно мислеше за очите си. Филмът беше „Пълзящото око“ с Форест Тъкър в главната роля. Слабичък филм. Другите хлапета направо се спукаха от смях, но Ричи не се разсмя нито веднъж. Пребледнял, вцепенен от леден ужас, той дори не се сети да пусне някой Глас, докато онова пихтиесто око изпълзяваше от фалшивата мъгла на някаква английска снимачна площадка, размахвайки дълги лепкави пипала. Гледката беше непоносима, в нея се въплъщаваха хиляди неосъзнати страхове и тревоги. Няколко нощи по-късно Ричи сънува, че стои пред огледалото, вади грамадна игла, бавно я забива в черния ирис на окото си и усеща как изтичащата кръв изпълва орбитата с безчувствена, потрепваща влага. Спомняше си — сега си спомняше — как се събуди и откри, че е подмокрил чаршафа. И навярно най-доброто доказателство за непоносимия ужас на този сън бе, че в първия миг изпита не срам от среднощното напикаване, а истинско облекчение; прегърна с цялото си тяло топлото мокро петно и благодари на Господа, че все още може да вижда.

— Майната му — промърмори Ричи Тозиър с тихичък, неуверен глас и се накани да става от пейката.

Щеше да се върне в „Градски дом“ и да подремне. Ако на това му викат „сладки детски спомени“, предпочиташе да си е в Лос Анджилис. Или на магистралата в час пик. Болката сигурно беше просто от изтощение и безсъница плюс потресението да срещне цялото си детство в един кратък следобед. Стига толкова потресения; стига толкова обиколки. Не му се нравеха тия подскоци на мисълта от тема на тема. Как беше оная песен на Питър Гейбриъл? „Друсни маймуната“. Е, стигаше й толкова друсане на горката маймуна. Време беше да навакса малко сън, а после сигурно щеше да види всичко в нова светлина.

Докато се надигаше, погледът му отново срещна таблото пред Градския център. Изведнъж краката му омекнаха и той рухна на пейката. С цяла тежест.