То

братчета, помисли Ричи, чувствувам се точно като смахнат. Боже мой, чувствувам се по-смахнат от когато и да било. А пък имитацията беше просто историческа — най-идиотската имитация на света, но някак успя да свърши работа, някак…

В този миг зад гърба му прогърмя гласът на клоуна. Бащата не го чу, но детенцето изведнъж сбръчка лице и нададе вой. Обърканият татко грабна синчето си и го прегърна. Въпреки ужаса, Ричи внимателно наблюдаваше този страничен епизод. Стори му се, че в гласа на клоуна долавя гняв и злорадство, или пък само ярост:

— Тук долу е и окото, Ричи… чуваш ли? Онова, дето пълзи. Щом не щеш да заминаваш, със живота се прощаваш, слизай долу под града, готино око да видиш и така да си отидеш! Слез да му речеш здрасти когато искаш. Работим денонощно. Чуваш ли, Ричи? Донеси си йо-йо. Кажи на Бевърли да дойде с широка пола и четири-пет чифта кюлотки отдолу. И да си надене брачната халка на врата! Голяма джабула се заформя, Ричи! Ще свирим ВСИИИИИЧКИ ХИТОВЕ!

Когато достигна тротоара, Ричи събра кураж да хвърли поглед през рамо и онова, което видя, съвсем не го утеши. От Пол Бъниън все още нямаше и следа, клоунът също бе изчезнал. Вместо тях сега се извисяваше шестметрова пластмасова статуя на Бъди Холи. Върху единия от тесните ревери на вълненото му спортно сако висеше значка с надпис: РОК-ШОУ „СТАРИТЕ ПОКОЙНИЦИ“ НА РИЧИ ТОЗИЪР.

Едната дръжка на очилата му беше закрепена с лейкопласт.

Момченцето продължаваше да плаче истерично; баща му го понесе с бърза крачка към центъра на градчето. Заобиколи по страничната алея, за да не мине край Ричи.

Ричи тръгна по тротоара

(нозе не ми изневерявайте)

като се мъчеше да не мисли

(ще свирим ВСИИИИИЧКИ ХИТОВЕ!)

за станалото. Искаше да мисли само за чудовищната порция скоч, която щеше да си предпише в барчето на „Градски дом“, преди да се просне в леглото.

От мисълта за пиене — абе, дайте каквото поръчват най-често клиентите — му стана малко по-леко. Пак се озърна и съвсем му олекна като видя, че Пол Бъниън се е завърнал на мястото си с брадва през рамо и се хили идиотски към пролетното небе. Даже започваше да се пита дали всичко не е било халюцинация, когато непоносимата болка отново се впи дълбоко в очите му и той нададе дрезгав вик. Едно красиво момиче, което вървеше пред него и рееше поглед из разкъсаните облаци, трепна, озърна се и след кратко колебание изтича назад.

— Мистър, добре ли сте?

— От контактните лещи е — задавено избъбри той. — Проклетите контактни ле… о, Боже, как боли!

Този път вдигна пръсти толкова бързо, че едва не ги заби в очите си. Дръпна долните клепачи и си помисли: Няма да мога да ги изкарам, точно това ще стане, няма да мога да ги изкарам и просто ще боли, ще боли, ще боли докато ослепея, ослепея, осле… Но всичко стана както винаги, още от първото примигване. Просто наоколо изчезна ясният, отчетлив свят, където цветовете кротко си стоят в очертанията и лицата се разпознават от пръв поглед. Вместо него се разляха широки ивици пастелна мъгла. И макар че двамата с разтревожената любезна гимназистка опипваха тротоара почти петнайсет минути, не можаха да открият нито едната леща, нито другата.

А нейде зад тила на Ричи клоунът сякаш продължаваше да се смее.

5. Бил Денброу среща дух

Този следобед Бил Денброу не се сблъска с Пениуайз — ала все пак срещна дух, или нека го наречем призрак. Истински призрак. Така си помисли тогава и нито едно от последвалите събития не промени мнението му.

Отначало той тръгна по Уичъм стрийт и постоя край шахтата, където Джордж бе срещнал смъртта си през онзи дъждовен октомврийски ден на 1957 година. Приклекна и надникна през отвора, изрязан в масивния каменен бордюр. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, но въпреки това той продължаваше да гледа.

— Хайде, излизай, защо се криеш? — изрече тихичко Бил и през главата му мина не съвсем безумната мисъл, че неговият глас се рее надолу по мрачни и влажни коридори, че звукът не заглъхва, а продължава все напред и напред, като се подхранва от собственото си ехо и отскача от обрасли с мъх каменни стени и отдавна изоставени, мъртви машини. Усещаше го как кънти над черни, застояли води и може би излита глухо през стотици шахти в другите краища на града. — Излизай оттам, инак ще дойдем да ти в-видим сметката.

Нервно се вслуша за отговор, клекнал с ръце между коленете като хващач в очакване на следващия противник. Но отговор нямаше.

Тъкмо се канеше да стане, когато край него падна нечия сянка.

Бил се озърна рязко, тревожно, готов да види каквото и да било… но до него стоеше най-обикновено хлапе на десет или единайсет години. От избелелите му скаутски шорти стърчаха ожулени костеливи коленца. В едната си ръка държеше сладоледена близалка, а в другата скейтборд от фибростъкло, изподраскан почти колкото коленете му. Близалката беше ярко оранжева. Скейтбордът — ярко зелен.

— Винаги ли разговаряте с каналите, мистър? — запита момчето.

— Не, само в Дери — отвърна Бил.

За миг двамата се спогледаха сериозно, после едновременно избухнаха в смях.

— Искам да ти задам един тъп въ-ъ-прос — каза Бил.

— Добре — кимна хлапето.

— Ч-чувал ли си някога глас отдолу?

Хлапето го изгледа тъй, сякаш се чудеше колко дъски му хлопат.

— Н-нищо де — рече Бил, — все едно не съм п-п-питал.

Той се завъртя и вече бе изминал десетина крачки — отиваше нагоре със смътното намерение да поогледа някогашния си дом — когато хлапето подвикна:

— Мистър?

Бил се обърна. Беше преметнал спортното си сако през рамо. Яката на ризата му беше разкопчана, вратовръзката разхлабена. Момчето го гледаше боязливо, като че вече съжаляваше за решението си да продължи разговора. После то сви рамене, сякаш си казваше: Е, какво пък толкова?

— Да.

— Да?

— Да.

— И какво каза?

— Не знам. Говореше на някакъв чужд език. Чух го да звучи от една помпена станция в Пущинака. Ония помпени станции, дето стърчат от земята като големи тръби…

— Знам ги. Дете ли говореше?

— Отначало беше дете, после взе да звучи като мъжки глас. — Момчето помълча. — Доста се изплаших. Изтичах у дома и казах на татко. Той рече, че може да е ехо или нещо подобно, идващо по тръбите от нечия къща.

— А ти повярва ли му?

Момчето се усмихна обаятелно.

— Веднъж четох в „Повярвай ако щеш“, че някакъв човек чувал музика от зъбите си. И новини. Пломбите му били като миниатюрни приемници. Щом на това повярвах, защо да не повярвам и нещо друго от тоя сорт?

— Тъй-тъй — кимна Бил. — О-обаче повярва ли му?

Момчето неохотно поклати глава.

— А друг път чувал ли си тия гласове?

— Само веднъж, докато се къпех — каза момчето. — Беше момичешки глас. Не каза нищо, просто