Нямаше сили да диша, сякаш някой му бе стоварил юмрук в слънчевия сплит… и сетне отново чу онзи звук, който по-скоро е плавен натиск върху кожата и тъпанчетата, звука на връхлитащия убийствен шепот —
Падна на рамо, претъркаля се и впи поглед в статуята на Пол Бъниън… но това вече не бе Пол Бъниън. На негово място стоеше клоунът, великолепен и пищен, фантастично пластмасов, шестметрова фигура обагрена в искрящи шарки, с изрисуваното лице на всемирен смешник. Вместо копчета по сребристия му костюм стърчаха оранжеви пластмасови помпони с размерите на волейболни топки. Вместо секира стискаше грозд огромни пластмасови балони. Върху всеки от тях имаше по два надписа: ПАК МИ ДАЙТЕ РОКЕНДРОЛ и РОК ШОУ „СТАРИТЕ ПОКОЙНИЦИ“ НА РИЧИ ТОЗИЪР.
Ричи пролази по гръб, като се отблъскваше с пети и длани. Чу как се пукат шевовете под мишниците на скъпото му сако от Родео булевард. Превъртя се, стана на крака, залитна и се озърна. Клоунът го гледаше отвисоко. Очите му влажно се въртяха в орбитите.
— Шашнах ли те, мой човек? — изтътна гръмотевичен глас.
И Ричи чу собствената си уста да изрича съвършено независимо от вцепенения мозък:
— Тия евтини номера ги пробутвай на старата ми шапка, Бозо. Разкарай се.
Клоунът кимна и се ухили, сякаш бе очаквал точно това. Изрисуваните кървави устни се открехнаха, разкривайки грамадните зъби, остри като бръсначи.
— Ако поискам, мога да ти видя сметката още сега. Обаче чакам да стане по-весело.
— И за мен ще е по-весело — чу Ричи от устата си. — А пък най-весело ще стане като дойдем да ти откъснем шибаната тиква, пиленце.
Изрисуваната усмивка се разтегляше все по-широко и по-широко. Клоунът надигна ръка с бяла ръкавица и вятърът от движението отметна косата на Ричи както в онзи далечен ден преди двайсет и седем години. Показалецът щръкна насреща му. Беше грамаден като греда.
— Лицемерецо, първо извади гредата от твоето око, и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око — издекламира клоунът. Думите му отекваха с тътен и Ричи отново потъна в сладникавата воня на мърша от неговия дъх.
Погледна нагоре и бързо отстъпи десетина крачки назад. Клоунът приклякаше, подпрял белите си ръце на коленете.
— Още ли ти се играе, Ричи? Ами ако взема да ти посоча патката с пръст и те хване рак на простатата? Или пък ще ти посоча главата, та да хванеш хубавичък мозъчен тумор, макар че хората сигурно ще се чудят как е станала тая работа, като нямаш и грам мозък. Мога да ти посоча устата и да облепя тоя глупав бъбрив език с гнойни язви. Мога, Ричи. Искаш ли да видиш?
Очите му бавно се разширяваха и в огромните черни зеници Ричи съзря онзи безумен мрак, който навярно царува отвъд пределите на вселената; съзря лайнарско самодоволство, способно да подлуди всеки нормален човек. В този миг разбра, че То може да изпълни заплахите… и даже да ги надмине.
Ала устата му пак заговори и този път гласът не беше негов, не беше който и да било от Гласовете, създавани сега или преди години; не го бе чувал никога през живота си. По-късно неуверено щеше да каже на другите, че донякъде е напомнял Гласа на Гъзифуксън Негрото — гърлен, горделив, продран и насмешлив.
— Завчас да ми са пръждосваш от къщата, дърт, скапан клоун! — изрева той и от гърлото му изригна буен смях. — Тез говна сам да си ги плюскаш! Имам си дружина, имам си комбина, имам патка педя и пол’вина! Много съм
Клоунът сякаш отскочи изплашено, но Ричи не губи време да проверява дали наистина е така. Побягна с размахани лакти и развяно спортно сако, без да се интересува от боязливия поглед на някакъв баща, който бе спрял с чедото си да се порадва на Пол. Човекът го гледаше като смахнат.
