То

— Мисля, че да.

— Добре тогава. Довиждане… мокра кокошка!

Хлапето стъпи с единия крак на скейтборда и се отблъсна от тротоара. Щом набра инерция, вдигна и другия крак и громолейки се понесе надолу със самоубийствена скорост. Караше точно както бе очаквал Бил — с лениво и изящно полюшване на бедрата. В душата на Бил се надигна обич към момчето, опиянение и копнеж сам да стане дете, примесени с едва ли не зашеметяващ страх. Момчето караше тъй, сякаш на света нямаше нито смърт, нито старост. Развяло коса по вятъра, то изглеждаше някак вечно и неизбежно в тютюневите си скаутски шорти и изтъркани гуменки на босо, над които се подаваха зацапани глезени.

Пази се, момче, ще изхвръкнеш на завоя! — тревожно помисли Бил, но хлапето рязко изметна бедра наляво като брейкаджия, врътна се на палци върху зелената дъска и с лекота профуча край ъгъла към Джаксън стрийт, предполагайки простодушно, че нищо няма да се изпречи на пътя му. Ех, момче, помисли Бил, не винаги ще е така.

Обърна се и пое нагоре, но не спря край някогашния си дом; само забави крачка като ленив минувач. На моравата отпред имаше хора — майка със спящо бебе в ръцете седеше на сгъваем стол и гледаше как две деца на около осем и десет години играят бадминтон върху все още неизсъхналата трева. По-малкото момченце успя да отбие над мрежата и жената подвикна:

— Браво, Шон!

Къщата си беше със същия тъмнозелен цвят и над вратата още стоеше полукръглото прозорче, но цветните лехи на майка му бяха изчезнали. Доколкото можеше да види, нямаше я и успоредката, която баща му бе сглобил от стари тръби в задния двор. Спомни си как един ден Джорджи падна от нея и си счупи зъб. Какви писъци бяха само!

Виждайки всички тия неща (сегашните и отдавна отминалите), той се запита дали да не пристъпи към жената със спящото бебе. Представи си как й казва: Добър ден, името ми е Бил Денброу и някога живеех тук. А жената отвръща: О, това е чудесно. А после? Можеше ли да я запита дали лицето — онова, което бяха издялкали с Джорджи върху една от таванските греди и понякога мятаха стрелички по него — все още си е тук? Можеше ли да я запита дали понякога в душните августовски нощи децата спят под навеса на задната веранда и тихичко разговарят, гледайки танца на сухите летни мълнии по хоризонта? Навярно би могъл да зададе тия въпроси, но усещаше, че всеки опит да се държи чаровно ще му навлече ужасен пристъп на заекване… а и държеше ли наистина да узнае отговорите? След смъртта на Джорджи къщата бе изстинала. Още сам не знаеше за какво точно се връща в Дери, но твърдо разбираше, че то не е тук.

Продължи към ъгъла и зави надясно без да се обръща.

Скоро се озова на Канзас стрийт и пое обратно към центъра. За момент поспря на тротоара край парапета и надникна надолу към Пущинака. Парапетът беше същият както някога — вехти летвички, покрити с тънък слой олющена бяла боя. Пущинакът му се стори непроменен… може би само още по-обрасъл. Единствената забележима разлика беше, че сега нямаше и следа от облаците мазен пушек, които някога висяха над градското бунище (днес вместо бунището имаше модерен цех за преработка на отпадъците), а през гъстата преплетена растителност минаваха колоните на дълъг бетонен виадукт — новото отклонение на магистралата. Всичко друго изглеждаше толкова познато, сякаш го бе виждал миналото лято: гъсталакът от бурени и храсти слизаше по склона към мочурливата равнина отляво и към дебрите от хилави, недорасли дръвчета отдясно. Зърна плътната завеса на растенията, които наричаха „бамбук“ — сребристо-сивите им стъбла достигаха височина по четири-пет метра. Спомни си как веднъж Ричи опита да пуши от техните листа, твърдейки, че джазовите музиканти се „друсали“ с нещо подобно. Обаче от цялата работа само му прилоша.

Чуваше тихото бълбукане на безброй тънички поточета, виждаше примигващите слънчеви сигнали по разлятите води на Кендъскиг. И макар че бунището бе изчезнало, мирисът си оставаше същият. Тежкият аромат на буйна пролетна зеленина не можеше да потисне докрай вонята на боклук и човешки отпадъци. Мирисът беше слаб, но непобедим. Мирис на разложение; лъх от потайни подземия.

Там свърши всичко някога, там ще свърши и този път, помисли Бил и потръпна. Там, долу… под града.

Постоя още малко, вярвайки, че трябва да види нещо — някаква проява на злото, заради което се бе върнал в Дери. Ала не зърна нищо. Чуваше ромона на вода — жизнерадостен, пролетен звук, който му напомняше за строежа на бента в Пущинака. Виждаше как дървета и храсти се люшкат под ласката на ветреца. Нищо друго. Никаква поличба. Продължи напред, изтупвайки в движение няколко люспици боя от ръкава си.

Крачеше към центъра, унесен в някаква странна смес от сънища и спомени, когато отпред изникна ново хлапе — този път момиченце в избеляла червена блуза и кадифени панталони с висока талия. С едната ръка подхвърляше гумена топка, а с другата влачеше кукла за русите найлонови кичури.

— Хей! — подвикна Бил.

Момиченцето надигна глава.

— Какво?

— Кой е най-хубавият магазин в Дери?

Детето се позамисли.

— За мене или за другите?

— За тебе — каза Бил.

— Роза на старо, Дрехи на старо — заяви момиченцето без капка колебание.

— Моля?

— За какво молиш?

— Така се казва като искаш да питаш нещо. Това името на магазина ли е?

— Много ясно — отвърна детето и го изгледа като малоумен. — Роза на старо, Дрехи на старо. Мама казва, че е вехтошарник, обаче на мен ми харесва. Там има разни стари неща. Например плочи, дето не си ги и чувал. И пощенски картички. Мирише като на стар таван. А сега трябва да си вървя. Довиждане.

И момиченцето си тръгна без да се обръща, все тъй с топката в едната ръка и куклата в другата.

— Хей! — отново подвикна Бил.

Детето му хвърли недоволен поглед през рамо.

— Моля? Нали тъй се казва?

— Магазинът! Къде е?

Момиченцето се поогледа.

— Точно натам отивате. В подножието на Горната миля.

Бил отново изпита вече познатото чувство, че миналото се прегъва и го обгръща. Не бе имал намерение да пита за каквото и да било; въпросът сам бе излетял от устата му като тапа от шампанско.

Заслиза по Горната миля към центъра. Складовете и консервните фабрики, които помнеше от детството си — мрачни тухлени сгради, от чиито зацапани прозорци долиташе мирисът на титанични купища месо — бяха изчезнали почти повсеместно, оставаха само „Рицарят“ и „Телешка звезда“. Но „Хъмфил“ беше заменен от банка с рампи за директно обслужване на автомобилистите, а на мястото на „Орел“ и „Еврейски консерви“ сега имаше нова хлебарница. И точно както твърдеше момиченцето с куклата, над някогашната пристройка на братя Тракър беше изписано със старинни букви: РОЗА НА СТАРО, ДРЕХИ НА СТАРО. Тухлената стена беше измазана с жълта боя — може би ярка и весела преди десетина години, но днес само унила и скучна. Одра наричаше тоя цвят „уриненожълто“.

Бил бавно закрачи към сградата, усещайки как отново го обгръща чувството за deja vu. По-късно щеше да разкаже на другите, че знаел какъв дух ще срещне там, още преди да го види.

Витрината на Роза на старо, Дрехи на старо беше не само унила, но и мръсна. Дюкянчето нямаше нищо общо с бостънските антикварни магазини, където скрити лампи хвърлят меко сияние над кокетни диванчета, старинни писалища и стъклария от времето на Депресията; някога майка му наричаше подобни заведения с презрителното прозвище „северняшки боклучарник“. Разхвърляни в хаотично изобилие, стоките се трупаха тук, там, навсякъде. Закачалките бяха натегнали от дрехи. Китарите висяха като обесени престъпници. Над кутия със стари плочи на 45 оборота имаше надпис: 10 ЦЕНТА ПАРЧЕТО, ДУЗИНА ЗА ДОЛАР. СЕСТРИ