То

кошмар; щеше да надникне в онова черно, изцъклено око, щеше да чуе шепота, сетне кръвта…

Докато се привеждаше над мивката, тя зърна в огледалото бледото си лице с тъмни кръгове под очите, после надникна в мрачния канал, очаквайки гласовете, смеха, стоновете, кръвта.

Нямаше представа колко е стояла приведена над мивката, очаквайки видения и звуци отпреди двайсет и седем години; от унеса я изтръгна гласът на мисис Кърш:

— Чаят е готов, мис!

Отскочи, изтръгна се от хипнозата и напусна банята. И да бе имало някога мрачна магия в този канал, днес вече я нямаше… или спеше.

— О, не биваше!

Мисис Кърш я изгледа лъчезарно и се подсмихна.

— О, мис, нямаше да говорите така, ако знаехте колко рядко ми идват гости напоследък. Да знаете само как отрупвам масата като дойде инкасатор да види водомера! На излизане едвам се крепи!

На кухненската масичка имаше чашки и чинийки от изящен костен порцелан със сини ръбчета. До тях — поднос със соленки и курабийки. Над калайдисаното чайниче се вдигаше ароматна пара. Развеселена, Бев си помисли, че липсват само мънички сандвичета от хлебна среда — лелинисандвичи, така ги наричаше някога, без пауза между думите. Обикновено биваха три вида: със сирене крема и маслини, с кресон и с яйчена салата.

— Заповядайте, мис — каза мисис Кърш. — Седнете да ви налея.

— Не съм мис — поправи я Бевърли и вдигна лявата си ръка, за да покаже халката.

Мис Кърш се усмихна и небрежно махна с ръка: чудо голямо!

— Тъй казвам на всички хубави девойчета. Просто навик. Не се обиждайте.

— Ни най-малко — отвърна Бевърли. Но кой знае защо, тревогата плъзна из душата й меко, като перце: в усмивката на старицата сякаш имаше нещичко… какво? Неприятно? Фалшиво? Многозначително? Не, просто нелепо бе да мисли така, нали?

— Тъй сте преобразили всичко, че просто се влюбих в къщата.

— Наистина ли? — запита мисис Кърш и наля. Чаят изглеждаше черен, мътен. Бевърли вече не бе уверена дали й се пие… и изведнъж разбра, че изобщо не иска да бъде тук.

На звънеца наистина пишеше Марш, внезапно прошепна някой в главата й. Обзе я страх.

Мисис Кърш й подаде чашката.

— Благодаря — каза Бевърли. Вярно, чаят изглеждаше мътничък, но ароматът беше вълшебен. Отпи. Чудесно. Престани да се плашиш от сенките, каза си тя. — Онзи кедров скрин е просто изумителен.

— Антична работа! — кимна мисис Кърш и се разсмя. Бевърли забеляза, че красотата на старицата има само един недостатък, доста често срещан из тия северни области. Зъбите й бяха развалени — яки, но развалени. Имаха жълт цвят и предните два се застъпваха. Кучешките изглеждаха много дълги, почти като бивни.

Бяха бели… когато отвори вратата, тя се усмихна и ти се учуди колко са бели.

Изведнъж разбра, че не е само поизплашена. Обзе я внезапното желание — стремеж — да се измъкне оттук.

— Много е стар, о, да! — провикна се мисис Кърш и изгълта чая си до дъно с рязко, противно гъргорене. Усмихна се на Бевърли — ухили се — и Бевърли видя, че очите на старицата също са се променили. Сега роговиците бяха жълтеникави, старчески, прошарени с мътни червени жилки. Косата бе оредяла, някак болнава; вместо сребро със златни нишки вече имаше само мътна, безжизнена сивота.

— Много стар — замислено повтори мисис Кърш над празната чашка, гледайки Бевърли с крайчеца на пожълтелите си очи. Отново оголи кривите си зъби в гнусна, почти злорада усмивка. — Пристигна с мене от родния дом. Ами инкрустацията РГ? Забелязахте ли я?

— Да. — Гласът сякаш долиташе отдалече, а част от съзнанието й крещеше: Ако не разбере, че си забелязала промяната, може би всичко ще се размине, ако не разбере, ако не усети…

— Тейко ми — каза мисис Кърш и при думата тейко Бевърли забеляза, че пеньоарът също се е променил. Бе придобил някакъв петносан, мръсночерен цвят. Медальонът изобразяваше череп с болнаво зяпнала челюст. — Казваше се Робърт Грей, известен като Боб Грей, а още по-известен като Пениуайз Танцуващият клоун. Макар че и това не му беше истинското име. Обаче много си падаше по майтапите тейко ми. — Тя пак се разсмя. Част от зъбите й бяха почернели като пеньоара. Бръчките се впиваха все по-дълбоко. Млечнорозовата кожа бе придобила болезнено жълт оттенък. Пръстите й се сгърчваха като хищни лапи. — Хапни нещо, миличка.

Гласът й бе отскочил нагоре с половин октава, но навярно тъкмо тая октава беше спукана и скърцаше като врата на гробница, която се люшка безсмислено върху панти, зацапани с черна пръст.

— Не, благодаря — чу от собствените си устни Бевърли изтънялото гласче на дете, което трябва да бяга час по-скоро. Думите сякаш не се зараждаха в мозъка й; всъщност първо излитаха от устата и трябваше да заобиколят до ушите, за да узнае какво е казала.

— Не? — запита вещицата и се ухили.

Провлачвайки сгърчени лапи към подноса, тя взе да тъпче в устата си шепи конфитюрени курабиики и тънки резенчета кейк с искряща глазура. Ужасяващите й зъби подскачаха нагоре-надолу, нагоре-надолу; дългите, мръсни нокти се впиваха в сладкишите; по костеливата щръкнала брадичка се сипеха трохи. Дъхът й вонеше на мъртви твари, пукнати от газовете на разложението. Смехът й звучеше като задгробен кикот. Косата продължаваше да оредява. Тук-там прозираше кожа, облепена с люспи пърхот.

— О, много си падаше по майтапите тейко ми! Чуйте един майтап, мис, сигурно ги обичате и вие: не ме е родила майната, ами тейко ми. Издриска ме през гъза! Хиии! Хиии! Хиии!

— Трябва да тръгвам — чу Бевърли от устата си същия тъничък, дълбоко засегнат глас — глас на момиче, срещнало потресаващо безсрамие на първия си бал. В краката й нямаше капчица сила. Смътно осъзна, че това в чашката не е чай, а говна, течни говна, дружески дар от каналите под града. И тя бе отпила от тях — не много, но поне глътчица, о, Боже, о, Боже, о, благи Исусе, моля те, моля те…

Старицата се съсухряше, изтъняваше пред очите й; сега отсреща седеше дърта вещица с лице като сбръчкана ябълка — седеше, люшкаше се напред-назад и се кикотеше с писклив, пронизителен гласец.

— О, аз и тейко сме едно и също — избъбри тя, — хвани единия, та удари другия, и ако имаш капчица мозък, миличка, хуквай да бягаш право откъдето си дошла, бързо бягай, защото останеш ли, чака те нещо по-лошо от смъртта. Никой умрял в Дери не умира наистина. Знаеш го отпреди; повярвай сега.

Като в забавен кадър Бевърли притисна нозе към пода. Зърна се сякаш отстрани как става на крака, как отстъпва от масичката и вещицата в непоносим изблик на ужас и неверие — неверие, защото за пръв път осъзна, че кокетната масичка не е от черен дъб, а от карамел. Пред очите й вещицата с кикот отчупи парче от плота и лакомо го натъпка в хлътналата си полуразложена уста.

Сега виждаше, че чашите са от бял фондан, умело поръбен със синя глазура. Исус и Джон Кенеди бяха изобразени върху почти прозрачни захарни плочици; докато ги гледаше, Исус се изплези, а Кенеди намигна похотливо.

— Всички те чакаме! — изкрещя вещицата и ноктите й заскърцаха по карамелената масичка, оставяйки дълбоки бразди върху лъскавия плот. — О, да! О, да!

Абажурите бяха от бял шоколад. Ламперията — от дъвчащи бонбони. Сведе очи и видя, че обувките й оставят отпечатъци по паркета, който изобщо не беше паркет, а блокчета шоколад. От сладките миризми взе да й призлява.

О, Господи, това е приказката за Хензел и Гретел, това е вещицата, която ме плашеше най-много, защото яде дечица…

— Тебе и твоите приятели! — гръмко се кискаше вещицата. — Тебе и твоите приятели! В клетката! В клетката, докато пламне пещта!

Тя се задъха от смях и Бевърли хукна към вратата, ала сякаш тичаше в забавен кадър. Кикотът на