капака полукръг от релефни букви: ОБЩИНСКО БЛАГОУСТРОЙСТВО — ДЕРИ. А от дълбините до ушите ти ще долети глухо бръмчене. Нейде работят машини.
Той рязко се завъртя и закрачи към изоставения гараж. Вече не искаше да гледа надолу, не му се нравеха мислите, които навяваше Пущинакът. Искаше да се прибере у дома, при Майра. Не искаше да е тук. Не…
— Хващай, хлапе!
Обърна се към гласа и в този миг иззад оградата право насреща му полетя някаква топка. Падна и отскочи от чакъла. Еди протегна ръка и я хвана. Стори го без да мисли, с инстинктивен, почти елегантен жест.
Погледна какво е хванал и изведнъж сякаш всичко в гърдите му се разпадна сред смразяващ хлад. Някога предметът наистина бе заслужавал името топка. Сега беше само топче, омотано с канап, защото кожената обвивка липсваше. Еди виждаше накъде се провлачва канапът. Премяташе се над мрежата като самотна паяжинка и изчезваше надолу в Пущинака.
— Слез да си поиграеш, Еди — подкани го гласът иззад оградата и премалял от ужас, той осъзна, че това е гласът на Бълвоча Хъгинс, убит в тунелите под Дери през август 1958.
Ето го и самият Бълвоч, катереше се по склона оттатък мрежата. Беше облечен в раиран бейзболен екип на „Нюйоркските янки“, омазан с петна от зеленина и осеян с полепнали лански листа. Прогнилата плът по масивното му лице провисваше на парцали и нишки. На мястото на едното око зееше черна кухина. Из косата му пъплеха дребни гадинки. На едната си ръка бе надянал бейзболна ръкавица, обрасла с лигав мъх. Разложените пръсти на другата се провряха в ромбовете на мрежата и когато Бълвоча ги сви, Еди чу ужасно, подлудяващо
— Тая можеше да изхвръкне и от „Янки стадион“ — ухили се Бълвоча. Отвратително белезникава, сгърчена жаба изпълзя от устата му и тупна на земята. — Чуваш ли? Тая можеше да изхвръкне
Лицето на Бълвоча се преобрази. Издутият пихтиест нос хлътна навътре, разкривайки две възпалени червени дупки, които Еди сънуваше в кошмарите си. Косата му загрубя, отдръпна се от слепоочията, стана сивкавобяла като паяжина. Прогнилата кожа на челото му се разцепи, разкривайки бяла кост, облепена със слузеста ципа като зацапана леща на фенерче. Бълвоча бе изчезнал; на негово място стоеше изчадието, което бе излязло изпод верандата на Нийбълт стрийт 29.
— Боби духа за петаче — изграчи то и започна да се катери по оградата. Късчета от разложената плът полепваха по телените ромбове. Мрежата дрънчеше и тракаше под тежестта му. Когато докосна повивните плевели, стъблата им се сгърчиха и почерняха. — Ще го търсиш пак, юначе. Със доплащане обаче.
Еди се помъчи да изпищи. От устата му излетя само тихичко, безсилно свистене. Дробовете му сякаш се превръщаха в най-древните окарини на света. Пак погледна топката в дланта си и изведнъж измежду намотките канап изби кръв. Тя прокапа по чакъла, изцапа мокасините му.
Захвърли я и изцъклен залитна две крачки назад, бършейки длан в ризата си. Прокаженият бе стигнал до върха на оградата. Главата му се очерта като черен силует на фона на небето — кошмарно видение, напомнящо грамаден тиквен фенер от вечерта на Вси светии. Езикът му провисваше на метър и половина, може би два. Пълзеше като змия от ухилената уста на прокажения надолу по мрежата.
Беше тук… и в следващия миг изчезна.
Не избледня като призрак от филмите; просто мигна и престана да съществува. Но Еди чу звук, който потвърждаваше реалността му — глухо
Еди се завъртя и побягна, но още преди да бе изминал десетина крачки, изпод сенчестия навес на изоставената тухлена сграда изхвръкнаха четири пърхащи силуета. Отначало ги сметна за прилепи и с писък вдигна ръце над главата си… После разбра, че са квадратни парчета брезент — брезентът, с който някога големите момчета бележеха базите.
Парчетата кръжаха и се премятаха из неподвижния въздух; Еди приклекна, за да избегне сблъсъка с едно от тях. Едно по едно заеха старите си места, вдигайки облачета прах — начална, първа, втора, трета.
Задъхан, със свито, хъхрещо гърло, Еди пробяга край началната база. Озъбеното му от ужас лице бе пребледняло като сирене.
Силата изведнъж напусна нозете на Еди и той спря с тихичък стон. Земята се издуваше по права линия от началната към първата база, сякаш някаква грамадна къртица дълбаеше под самата повърхност с изумителна бързина. Камъчетата се сипеха настрани. Подземното създание достигна базата и брезентът отхвръкна нагоре. Отхвръкна тъй мощно и бързо, че се раздаде пукот, какъвто издава парцалът, рязко разпънат от весело ваксаджийче. Сега земята се издуваше между първа и втора база. Вторият брезент изхвръкна със същия пукот и още преди да падне долу, съществото бе минало през трета база и стремглаво се връщаше към началната.
Началната база също излетя, но преди да се върне на място, създанието изскочи изпод земята като някаква злокобна играчка и се оказа Тони Тракър — вместо лице имаше оголен череп, по който полепваха черни бучици плът, а от бялата му риза оставаше само вълмо разложени нишки. Подаде се до кръста и взе да се люшка напред-назад като отвратителен грамаден червей.
— И да хапеш държалката, и да не я хапеш, все тая — изрече Тони Тракър със стържещ, безжизнен глас. Оголените зъби се хилеха в безумна имитация на дружелюбие. — Все тая, Хърбо. Ще те спипаме. Теб и приятелчетата ти. Ще хванем
Еди изпищя и се люшна настрани. Нечия ръка го хвана за рамото. Той се сви и отскочи. Пръстите стиснаха за миг, после го изтърваха. Завъртя се. Беше Грета Бауи. Мъртва. Половината й лице бе изчезнало; червеникавото разложено месо на остатъка гъмжеше от червеи. В едната си ръка стискаше зелено балонче.
— Автомобилна катастрофа — изрече оцелялата част от устата й, сетне се ухили. Устните се разлепваха с неописуемо гнусно пращене и Еди зърна как оголените сухожилия се размърдват като ремъци на някаква чудовищна предавка. — Бях осемнайсетгодишна, Еди. Пияна и тъпкана с хапчета. Твоите приятели са тук, Еди.
Вдигнал длани пред лицето си, Еди отстъпваше от нея. Тя прекрачи напред. Кървави струи бяха засъхнали по краката й на дълги петна. Беше обута с евтини мокасини.
И неочаквано зад нея изникна най-страшното: Патрик Хокстетър се тътреше към игрището. Той също носеше екип на „Нюйоркските янки“.
Еди побягна. Грета пак се вкопчи в него, раздра яката на ризата му и по гърба му бликна някаква ужасна течност. Тони Тракър се измъкваше от грамадната къртичина. Патрик Хокстетър се препъваше по чакъла. Еди бягаше, без сам да знае откъде намира дъх за това, но бягаше въпреки всичко. И докато бягаше, зърна отпред да се реят думи — думи, изписани върху зеления балон на Грета Бауи:
Еди бягаше. Бягаше, пак бягаше, докато накрая рухна като мъртъв нейде край парка Маккарън и някакви
