То

вещицата кънтеше и пърхаше около главата й като ято прилепи. Бевърли изпищя. Коридорът вонеше на захар, халва, карамел и отвратителни синтетични ягоди. На влизане бе видяла, че дръжката на вратата е от изкуствен кристал. Сега вместо нея имаше чудовищен захарен диамант.

— Тревожа се за теб, Беви… МНОГО се тревожа!

Завъртя се и през политналите пред лицето й рижи къдрици зърна баща си да се тътри по коридора, облечен в черния пеньоар на вещицата, с медальона-череп на врата; подутата плът висеше по лицето му като превтасало тесто, очите му напомняха черен обсидиан, юмруците му се свиваха и разпускаха, устата му се хилеше гнусно, сластолюбиво.

— Биех те, защото исках да те ЧУКАМ, Беви, само това исках, да те НАЕБА, исках да те ИЗЯМ, исках да ти изям ПУТЕНЦЕТО, исках да ти СМУКНА мъничкото КЛИТОРЧЕ между зъбите, ЦУНИ-ЦУНИ, Беви, ооооххххх, ЦУНИ-ЦУНИ-ТУМБАЧЕ, исках да те пъхна в клетка… и да запаля пещта… и да ти опипам ПУТКАТА… тлъстичката ти ПУТКА… и като стане тлъста и крехка, да ям… да ям… ДА ЯМ…

С писък на ужас тя сграбчи лепкавата дръжка и изхвръкна отвън на площадка от карамел, украсена с пралинови шарки. Нейде далече, сякаш размити и мътни, сновяха автомобили, някаква жена влачеше количка със зеленчуци от пазара на Костело авеню.

Трябва да се добера дотам, едва свързано помисли тя. Онова е реалност, стига само да се добера до тротоара…

— Бягството няма да ти помогне, Беви — подвикна през смях

(тейко ми)

баща й. — Отдавна ви чакаме да дойдете. Много ще е весело. Ще има ЦУНИ-ЦУНИ и после — хоп в ТУМБАЧЕТО.

Тя пак се озърна и този път мъртвият й баща не беше облечен в черния пеньоар на вещицата, а в сребрист клоунски костюм с големи оранжеви копчета. На главата му се бе килнала енотова шапка стил 58- ма година, станала популярна от филма на Дисни за Дейви Крокет с Фес Паркър в главната роля. В едната си ръка държеше грозд балони. В другата стискаше като пилешка кълка откъснато детско краче. И на всеки балон пишеше: ТО ПРИСТИГНА ОТ КОСМОСА.

— Кажи на приятелите си, че аз съм последен представител на една загиваща раса — зловещо се ухили изчадието, залитайки по стъпалата подир нея. — Единственият оцелял от една мъртва планета. Дойдох да обера всички жени… да изнасиля всички мъже… и да науча как се танцува пепърминт туист!

И то се впусна в безумно приклякане и въртене с грозда балони в едната и ръка и кървавия откъснат крак в другата. Клоунският костюм се вееше и плющеше, ала Бевърли не усещаше вятър. Нозете й се заплетоха и тя рухна на тротоара, протегнала длани, за да поеме удара, който я блъсна чак в раменете. Жената с количката поспря, огледа я подозрително и ускори крачка.

Продължавайки да пристъпва напред, клоунът захвърли крачето. То тупна на тревата с неописуемо страшен, глух звук. Бевърли все още лежеше на тротоара и нейде дълбоко в себе си твърдо вярваше, че скоро ще се събуди, че това не е истина, че трябва да е сън…

Осъзна заблудата си миг преди кривите ноктести лапи на клоуна да я докоснат. Истина беше; можеше да я убие. Както бе убило децата.

— Гаргите знаят истинското ти име! — кресна тя изведнъж.

Чудовището отскочи и за миг й се стори, че сред широката изрисувана усмивка истинските му устни се сгърчват в гримаса на болка, ненавист… а може би и страх. Или пък само така си въобразяваше, още повече, че нямаше ни най-малка представа защо бе изтърсила тия смахнати думи, ала те й спечелиха една безценна секунда.

Скочи на крака и побягна. Изскърцаха спирачки, нечий прегракнал от яд и страх глас изрева:

— Къде зяпаш ма, скубло шантава?

В премрежения й поглед се мярна хлебарският камион, който едва не я бе прегазил, когато изхвръкна на улицата като хлапе подир топка, а сетне вече стоеше на отсрещния тротоар, задъхана от пареща болка под ребрата. Камионът отмина по Долна главна.

Клоунът бе изчезнал. Крачето бе изчезнало. Къщата още си стоеше на място, но сега Бевърли я видя порутена и изоставена, със заковани прозорци и напукани, потрошени стъпала пред входа.

Наистина ли бях вътре или само съм сънувала?

Но джинсите й бяха мръсни, жълтата блуза беше поръсена с прах.

А по пръстите й имаше шоколад.

Избърса ги в крачола на джинсите и забърза по улицата с пламнало лице, с вледенен гръб, а очните й ябълки сякаш пулсираха навън-навътре в такт с припрените удари на сърцето.

Не можем да го победим. Каквото и да е То, не можем да го победим. То дори иска да опитаме — иска да си разчисти старите сметки. Май не ще да се задоволи с реми. Трябва да се махаме оттук… просто да си заминем.

Нещо се плъзна край прасеца й лекичко, като котешка лапа.

Тя отскочи с тихичък писък. Сведе очи и се сгърчи, закрила устата си с длан.

На тротоара лежеше балонче, жълто като блузата й. Отстрани беше изписано с крещящи сини букви: ПУАВИЛНО, БУАТКО ЗАЙО.

Докато го гледаше, балончето бавно заподскача по улицата, гонено от нежния пролетен ветрец.

4. Ричи Тозиър тръгва по следите

Е, веднъж компанията на Хенри ме подгони — още преди ваканцията…

Ричи бавно вървеше по Канал стрийт покрай Баси парк. Спря с ръце в джобовете и се озърна към Моста на целувките, но всъщност не гледаше него.

Успях да се измъкна през детския щанд на универмага…

След безумния завършек на срещата дълго бе крачил без цел и посока, опитвайки да забрави ужасяващите находки, които бяха видели в курабийките… или поне им се бе сторило, че ги виждат. Всъщност в сладкишите навярно нямаше никакви страхотии. Просто масова халюцинация, предизвикана от идиотските дрънканици. И най-добре го доказваше фактът, че Роза не бе видяла нищичко. Разбира се, някога и родителите на Бевърли не виждаха кръвта от канала на мивката, но онова не беше същото.

Тъй ли? Защо не?

— Защото сега сме възрастни — промърмори той и откри, че мисълта е абсолютно лишена от логична сила; със същия успех би могъл да изтърси безсмислено откъсче от детска броилка.

Отново закрачи напред.

После седнах на една пейка в градинката пред Градския център и ми се стори, че виждам…

Навъси се и пак спря.

Какво видя?

…не, просто го сънувах.

Нима? Наистина ли?

Той се озърна наляво и видя голямата сграда от тухли, стъкло и стомана, която изглеждаше тъй модерна в края на петдесетте, а днес беше просто вехта и паянтова.

И ето ме пак тук, помисли той. Право при шибания Градски център. Точно където се разигра оная халюцинация. Или сън. Или нещо си там.

За другите той си бе останал Училищният смешник, Щурият майтапчия и днес хлътваше гладко и безпрепятствено в старата роля. Хайде, хайде, всички хлътнахме гладко и безпрепятствено в старите роли, не го ли забеляза? Но имаше ли нещо необичайно в това? Навярно подобни истории се случваха на всяка десета или двадесета съученическа среща — класният шегобиец, който в колежа е решил да се посвети на църквата, обръща две-три чашки и почти автоматично почва да ръси някогашните пиперливи приказки; Големият Отличник по Английски, който се е сдобил с търговска фирма за камиони на Дженерал Мотърс, ненадейно подхваща разговор за Джон Ървинг или Джон Чийвър; момчето, което всяка събота вечер е свирило в състава „Лунните кучета“, а сетне е станало професор по математика в Корнелския университет, изведнъж изниква на сцената с електрическа китара