през рамо и в пристъп на буйно пиянско веселие дрънка „Глория“ или „Сърфистът“. Как го казваше Спрингстийн? Няма връщане, бейби, не вдигай ръце… само че на тия вехти песни от грамофона най-лесно се вярва след втората чашка или след някое хубаво червено хапче.

Ала Ричи твърдо вярваше, че халюцинацията е точно в това възраждане, а не в сегашния живот. Може би детето наистина е баща на бъдния мъж, но бащи и синове твърде често се различават по интереси, пък и външната прилика рядко е очебийна. Те…

Но ти каза възрастни, а сега тая дума звучи ужасно нелепо; звучи като детски брътвеж. Защо е така, Ричи? Защо?

Защото Дери е все тъй безумен. Защо ли не го оставим какъвто си е?

Защото нещата не бяха толкова прости, ето защо.

В детските си години беше щурчо, комедиант — понякога вулгарен, друг път забавен — защото нямаше друг начин да се справи с тоя живот, без да го претрепят типове като Хенри Бауърс, или пък напълно да откачи от скука и самота. Сега разбираше, че основната част от проблема е била в собствения му ум, който хвърчеше десет, двайсет пъти по-бързо от умовете на другите хлапета. Те го смятаха за чудак, смахнат или дори самоубиец, в зависимост от поредната словесна щуротия, но може би всичко се свеждаше до най- обикновено умствено претоварване — ако подобно състояние изобщо може да се нарече „обикновено“.

Така или иначе, след време тия неща се овладяват — овладяваш ги или си намираш отдушник, например в образи като Бръмси Папката и Буфорд Кисдрайвъл. Ричи го бе разбрал само за няколко месеца, след като веднъж съвършено случайно намина в радиостанцията на колежа и откри зад микрофона въплъщението на всичките си мечти. Отначало не беше добър; прекалено се вълнуваше, за да успее. Но бе осъзнал, че в тая професия му се разкриват не просто чудесни, а направо велики възможности и мисълта го запокити чак до седмото небе сред облаци от блаженство. И същевременно бе почнал да схваща великия принцип, който движи вселената, или поне оная й част, свързана с успеха и кариерата: първо откриваш оня смахнат тип, дето се спотайва в теб и все гледа да ти преебе живота. Гониш го до дупка и най-сетне го набарваш. Обаче не го убиваш. О, не. Смъртта е благодеяние за копеле като него. Мяташ му хомота и подхващаш дълбоката оран. Вкараш ли го в браздата, смахнатият бачка като демон. От време на време даже ти осигурява по някоя хилка. И толкоз. Повече не ти трябва.

Да, веселяк беше, майтап подир майтап, но в крайна сметка бе успял да надрасне страховете, спотаени в черната сянка на всички ония майтапи. Или си мислеше, че е успял. До днес, когато думата възрастни изведнъж престана да му говори каквото и да било. А сега изникваше нещо ново, с което да се бори… или поне да поразмисли над него — грамадната и съвършено идиотска статуя на Пол Бъниън, щръкнала пред Градския център.

Аз трябва да съм изключението, което потвърждава правилото, Шеф Бил.

Сигурен ли си, че не е имало нищо, Ричи? Съвсем нищо?

Пред Градския център… стори ми се, че виждам…

Остра болка проряза очите му за втори път от сутринта насам и той надигна ръце към тях с изненадан стон. Сетне болката изчезна също тъй бързо, както бе възникнала. Но бе усетил и някакъв мирис, нали? Нещо, което не съществуваше днес, но бе съществувало, нещо, което го караше да си мисли

(Тук съм до теб Ричи дръж ми ръката можеш ли да я хванеш)

за Майк Хенлън. Очите му пареха и сълзяха от пушека. Преди двайсет и седем години бяха дишали тоя пушек; накрая бяха останали само двамата с Майк и бяха видели…

Споменът изчезна.

Пристъпи към пластмасовия Пол Бъниън и веселяшката вулгарност на статуята го изуми също тъй дълбоко, както някога го смайваха колосалните й размери. Легендарният Пол беше висок цели шест метра, а пиедесталът му добавяше още два. Извисен над градинката пред Градския център, великанът усмихнато гледаше колите и пешеходците по Канал стрийт. Градският център беше построен през 1954–55 година, уж за някакъв бъдещ баскетболен отбор, който така и не се появи. Една година по-късно, през 1956, Общинският съвет отпусна пари за статуята. Проектът предизвика горещи дебати както на открити събрания, така и в читателските писма до „Дери нюз“. Мнозина смятаха, че статуята ще бъде просто чудесна и непременно ще привлече куп туристи. Други намираха, че идеята за пластмасов Пол Бъниън е ужасна, просташка и поразително недодялана. Доколкото си спомняше Ричи, гимназиалната преподавателка по рисуване бе писала до „Дери нюз“, че ако в Дери наистина изникне подобна грозотия, тя незабавно ще я вдигне във въздуха. Ричи се ухили и се запита дали на оная симпатяга са й подновили договора за следващата учебна година.

Словесните престрелки — сега Ричи разбираше, че са били типична провинциална буря в чаша вода — бушуваха около шест месеца и, разбира се, не донесоха никаква полза; статуята вече беше закупена и дори ако Съветът вземеше безпрецедентното (особено за Нова Англия) решение да не използува нещо, за което са дадени грешни пари, къде, за Бога, можеха да я приберат? А после статуята — всъщност не изваяна, а просто отлята фабрично нейде в Охайо — гордо застана на място, омотана в парче плат колкото цяло корабно платно. Откриването стана на 13 май 1950, когато се чествуваше сто и петдесетата годишнина на общината. Както можеше да се очаква, едната фракция нададе отчаяни вопли, а другата се задъха от възхищение.

В деня на откриването Пол беше облечен с работен гащиризон и червено-бяла карирана риза. Брадата му беше великолепно черна и гъста, истинска дърварска брада. На рамо бе преметнал пластмасова секира, същинска Годзила сред всички пластмасови секири, и неуморно се усмихваше към северните небеса, които през онзи ден бяха също тъй сини, както и легендарният спътник на Пол (но синият вол Бейб не присъствуваше на откриването; нарасналите цени на пластмасата бяха наложили да го съкратят от първоначалния проект на скулптурната група).

Децата, присъствуващи на церемонията (бяха стотици, сред тях и десетгодишният Ричи Тозиър, стиснал татко си за ръка), посрещнаха пластмасовия великан с единодушен възторг и без капчица критика. Родителите наместваха отрочетата си върху масивния пиедестал на Пол, щракваха някоя снимка, а сетне тревожно-развеселени гледаха как хлапетата се катерят и лазят със смях по грамадните му черни ботуши (не, поправка: грамадните черни пластмасови ботуши).

А през март следващата година Ричи рухна задъхан от изтощение и страх на една от пейките пред статуята, след като се бе откъснал — просто по чудо — от господата Бауърс, Крис и Хъгинс в едно преследване, започнало от прогимназията и минаващо почти през целия център на градчето. В крайна сметка бе успял да духне през детския щанд в универсалния магазин „Фрийз“.

Местният клон на веригата „Фрийз“ беше слаба работа в сравнение с разкошния универмаг в центъра на Бангор, но точно тогава на Ричи хич не му беше до сравнения — чувствуваше се като пилот, търсещ място за аварийно кацане. Вече едва се тътреше, а Хенри Бауърс го гонеше по петите. Почти без надежда за спасение, той се хвърли във въртящата се врата на универмага. Хенри, който явно си нямаше и хабер от подобни приспособления, едва не остана без пръсти, опитвайки да го сграбчи, докато Ричи хлътваше в магазина.

Тичайки надолу по стълбите с разгащена риза, Ричи чу как зад гърба му вратата изтрещя на няколко пъти почти като гърмежи от телевизионен филм и разбра, че тримата глупаци не са го изпуснали. Докато слизаше към щандовете в сутерена, той се разсмя, но това си беше чисто нервна реакция; трепереше като заек в телена примка. Този път ония наистина се канеха да смачкат от бой (не си и представяше, че след десетина седмици ще очаква от тях, и по-специално от Хенри, всичко — може би даже убийство; навярно би пребледнял от ужас, ако имаше как да узнае за апокалиптичната битка с камъни през идния юли, когато думите „може би“ щяха да станат излишни). А всичко бе започнало типично за него, тоест невероятно глупаво.

Заедно с другите петокласници Ричи тъкмо влизаше в гимнастическия салон. Шестокласниците излизаха и Хенри стърчеше сред тях като вол между крави. Макар че все още беше в пети клас, той играеше физкултура с големите момчета. Тръбите на парното пак протичаха и мистър Фейзио още не бе сколасал да закачи табелката ПАЗЕТЕ СЕ! МОКЪР ПОД! Хенри се подхлъзна в локвата и пльосна по задник.

И преди Ричи да разбере какво става, коварната му уста изтърси:

— Ега ти скиора!

Вы читаете То
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату