през рамо и в пристъп на буйно пиянско веселие дрънка „Глория“ или „Сърфистът“. Как го казваше Спрингстийн? Няма връщане, бейби, не вдигай ръце… само че на тия вехти песни от грамофона най-лесно се вярва след втората чашка или след някое хубаво червено хапче.
Ала Ричи твърдо вярваше, че халюцинацията е точно в това възраждане, а не в сегашния живот. Може би детето наистина е баща на бъдния мъж, но бащи и синове твърде често се различават по интереси, пък и външната прилика рядко е очебийна. Те…
Защото нещата не бяха толкова прости, ето защо.
В детските си години беше щурчо, комедиант — понякога вулгарен, друг път забавен — защото нямаше друг начин да се справи с тоя живот, без да го претрепят типове като Хенри Бауърс, или пък напълно да откачи от скука и самота. Сега разбираше, че основната част от проблема е била в собствения му ум, който хвърчеше десет, двайсет пъти по-бързо от умовете на другите хлапета. Те го смятаха за чудак, смахнат или дори самоубиец, в зависимост от поредната словесна щуротия, но може би всичко се свеждаше до най- обикновено умствено претоварване — ако подобно състояние изобщо може да се нарече „обикновено“.
Така или иначе, след време тия неща се овладяват — овладяваш ги или си намираш отдушник, например в образи като Бръмси Папката и Буфорд Кисдрайвъл. Ричи го бе разбрал само за няколко месеца, след като веднъж съвършено случайно намина в радиостанцията на колежа и откри зад микрофона въплъщението на всичките си мечти. Отначало не беше добър; прекалено
Да, веселяк беше, майтап подир майтап, но в крайна сметка бе успял да надрасне страховете, спотаени в черната сянка на всички ония майтапи. Или си мислеше, че е успял. До днес, когато думата
Остра болка проряза очите му за втори път от сутринта насам и той надигна ръце към тях с изненадан стон. Сетне болката изчезна също тъй бързо, както бе възникнала. Но бе усетил и някакъв мирис, нали? Нещо, което не съществуваше днес, но
(
за Майк Хенлън. Очите му пареха и сълзяха от
Споменът изчезна.
Пристъпи към пластмасовия Пол Бъниън и веселяшката вулгарност на статуята го изуми също тъй дълбоко, както някога го смайваха колосалните й размери. Легендарният Пол беше висок цели шест метра, а пиедесталът му добавяше още два. Извисен над градинката пред Градския център, великанът усмихнато гледаше колите и пешеходците по Канал стрийт. Градският център беше построен през 1954–55 година, уж за някакъв бъдещ баскетболен отбор, който така и не се появи. Една година по-късно, през 1956, Общинският съвет отпусна пари за статуята. Проектът предизвика горещи дебати както на открити събрания, така и в читателските писма до „Дери нюз“. Мнозина смятаха, че статуята ще бъде просто
Словесните престрелки — сега Ричи разбираше, че са били типична провинциална буря в чаша вода — бушуваха около шест месеца и, разбира се, не донесоха никаква полза; статуята вече беше закупена и дори ако Съветът вземеше безпрецедентното (особено за Нова Англия) решение да не използува нещо, за което са дадени грешни пари, къде, за Бога, можеха да я
В деня на откриването Пол беше облечен с работен гащиризон и червено-бяла карирана риза. Брадата му беше великолепно черна и гъста, истинска дърварска брада. На рамо бе преметнал пластмасова секира, същинска Годзила сред всички пластмасови секири, и неуморно се усмихваше към северните небеса, които през онзи ден бяха също тъй сини, както и легендарният спътник на Пол (но синият вол Бейб не присъствуваше на откриването; нарасналите цени на пластмасата бяха наложили да го съкратят от първоначалния проект на скулптурната група).
Децата, присъствуващи на церемонията (бяха стотици, сред тях и десетгодишният Ричи Тозиър, стиснал татко си за ръка), посрещнаха пластмасовия великан с единодушен възторг и без капчица критика. Родителите наместваха отрочетата си върху масивния пиедестал на Пол, щракваха някоя снимка, а сетне тревожно-развеселени гледаха как хлапетата се катерят и лазят със смях по грамадните му черни ботуши (не, поправка: грамадните черни
А през март следващата година Ричи рухна задъхан от изтощение и страх на една от пейките пред статуята, след като се бе откъснал — просто по чудо — от господата Бауърс, Крис и Хъгинс в едно преследване, започнало от прогимназията и минаващо почти през целия център на градчето. В крайна сметка бе успял да духне през детския щанд в универсалния магазин „Фрийз“.
Местният клон на веригата „Фрийз“ беше слаба работа в сравнение с разкошния универмаг в центъра на Бангор, но точно тогава на Ричи хич не му беше до сравнения — чувствуваше се като пилот, търсещ място за аварийно кацане. Вече едва се тътреше, а Хенри Бауърс го гонеше по петите. Почти без надежда за спасение, той се хвърли във въртящата се врата на универмага. Хенри, който явно си нямаше и хабер от подобни приспособления, едва не остана без пръсти, опитвайки да го сграбчи, докато Ричи хлътваше в магазина.
Тичайки надолу по стълбите с разгащена риза, Ричи чу как зад гърба му вратата изтрещя на няколко пъти почти като гърмежи от телевизионен филм и разбра, че тримата глупаци не са го изпуснали. Докато слизаше към щандовете в сутерена, той се разсмя, но това си беше чисто нервна реакция; трепереше като заек в телена примка. Този път ония наистина се канеха да смачкат от бой (не си и представяше, че след десетина седмици ще очаква от тях, и по-специално от Хенри, всичко — може би даже убийство; навярно би пребледнял от ужас, ако имаше как да узнае за апокалиптичната битка с камъни през идния юли, когато думите „може би“ щяха да станат излишни). А всичко бе започнало типично за него, тоест невероятно глупаво.
Заедно с другите петокласници Ричи тъкмо влизаше в гимнастическия салон. Шестокласниците излизаха и Хенри стърчеше сред тях като вол между крави. Макар че все още беше в пети клас, той играеше физкултура с големите момчета. Тръбите на парното пак протичаха и мистър Фейзио още не бе сколасал да закачи табелката ПАЗЕТЕ СЕ! МОКЪР ПОД! Хенри се подхлъзна в локвата и пльосна по задник.
И преди Ричи да разбере какво става, коварната му уста изтърси:
— Ега ти скиора!
