Над двата класа избухна смях, но когато Хенри се надигна, по лицето му нямаше и помен от веселие — то бе придобило мътния цвят на прясно изпечена тухла.
— Пак ще се видим, очиларко — рече той и продължи към вратата.
Смехът веднага заглъхна. Момчетата в салона гледаха Ричи като бъдещ покойник. Хенри не си направи труда да огледа реакцията им; просто излезе с наведена глава, зачервени от падането лакти и голямо мокро петно отзад на джинсите. Гледайки петното, Ричи усети как устата му се отваря за нов самоубийствен залп… но този път побърза да я затвори тъй яростно, че езикът му едва се изтръгна от гилотината на челюстите.
Ха-ха.
— Лека ти пръст, Мръсна уста — заяви Винс Талиендо по прякор Църното, опъвайки бандажа си върху пишле с размерите и формата на рахитичен фъстък. Изрече го с известна доза печално уважение. — Обаче не се тревожи. Ще ти нося цветя.
— По-добре карфиол, ако си отрежеш ушите, тъкмо ще свършат работа — остроумно отвърна Ричи и всички наоколо се разсмяха, даже Църното се ухили. Защо пък не, можеха да си го позволят. Кой, те ли да се боят? Ами че нали щяха да си гледат по телевизията Джими Дод и Мускетарите в „Мики Маус клуб“ или да слушат как Франки Лаймън пее „Аз не съм млад престъпник“, докато разтрепераният Ричи щеше да тича през щандовете за дамско бельо и домашни потреби към детския отдел, усещайки как потта от гърба му се стича в цепката на дупето и стегнатите му от страх топки се вдигат все по-високо, сякаш искат да увиснат чак на пъпа. Можеха да се посмеят, ясна работа. Хи-ху-ха-ха.
Хенри не бе забравил. За всеки случай Ричи напусна училище през задната врата, откъм детската градина, но Хенри пък бе заредил там Бълвоча Хъгинс —
Ричи зърна засадата навреме — и слава Богу, иначе изобщо нямаше да има преследване. Зазяпан към градския парк, Бълвоча стискаше незапалена цигара в едната ръка, а с другата разсеяно измъкваше от задника си гънката на панталона. Усещайки как сърцето му бясно подскача в гърдите, Ричи тихичко прекоси детската площадка и вече се отдалечаваше по Чартър стрийт, когато Бълвоча извърна глава и го видя. Незабавният му рев уведоми останалите и преследването започна.
Когато Ричи стигна до дъното на магазина, детският отдел беше ужасно, отчайващо пуст. Не се мяркаше дори продавач — поне един възрастен, който да прекрати побоя преди играта съвсем да загрубее. Отзад с тропот се задаваха тримата динозаври на страшния съд. А Ричи просто нямаше сили да бяга. При всяко вдишване го пронизваше остра болка отляво под ребрата.
Отпред изникна врата с надпис: АВАРИЕН ИЗХОД! НЕ ЗЛОУПОТРЕБЯВАЙТЕ, ВКЛЮЧВА СЕ СИРЕНА! В гърдите му припламна надежда.
Ричи хукна през щандовете, претъпкани с пластмасови фигурки на Доналд Дък, американски танкове Made in Japan, пищови на Самотния Рейнджър и роботчета с пружинки. Стигна до изхода и дръпна резето с все сила. Иззад отворената врата нахлу хладен мартенски въздух. Нейде пронизително зави сирена. Ричи мигом отскочи назад и хлътна на четири крака под най-близкия щанд. Още преди вратата да хлопне, той вече бе изчезнал от поглед.
Хенри, Бълвоча и Виктор пристигнаха с гръм тъкмо когато изходът се затвори и сирената млъкна. Водени от мрачния, решителен Хенри, тримата хукнаха натам.
Най-сетне в отдела дотърча продавач. Беше наметнал синя найлонова престилка над поразително грозно спортно сако. Рамките на очилата му бяха розови като заешки очи. Ричи си помисли, че продавачът прилича на комика Уоли Кокс в ролята на мистър Пипърс и отчаяно затисна коварната си уста, за да не избухне в див кикот.
— Хей, момчета! — провикна се мистър Пипърс. — Не може да се излиза оттам! Това е авариен изход! Хей! Вие!
Виктор се озърна с лека тревога, но Хенри с Бълвоча изобщо не трепнаха и той ги последва. Сирената пак изпищя, този път малко по-дълго, докато тримата изхвръкваха на задната улица. Преди да е замлъкнала, Ричи скочи на крака и се втурна към щанда за дамско бельо.
— Хей, момчета, повече да не сте стъпили в магазина! — кресна продавачът зад гърба му.
Ричи изписука през рамо с Гласа на баба Мърморана:
— Казвал ли ви е някой, че сте
А сетне беше спасен. И се озова на километър и половина от универмага, пред Градския център… с горещата надежда, че страшното е отминало. Поне засега. Беше грохнал. Седна на една пейка вляво от статуята на Пол Бъниън с едничкото желание за малко покой преди да си тръгне. След минутка щеше да стане и да поеме към къщи, но за момента просто се наслаждаваше на отдиха под топлите следобедни лъчи. Денят бе започнал с прохладно, дъждовно утро, ала сега човек можеше наистина да повярва, че пролетта наближава.
Сред тревата отсреща стърчеше таблото за обяви на Градския център, известяващо в този мартенски ден с грамадни искрящо-синкави букви:
Ричи от все сърце копнееше за това шоу, но знаеше, че няма никакъв шанс. Представите на майка му за здравословни забавления не се покриваха с гръмогласните крясъци на Джери Ли Луис пред целокупната американска младеж, че има пилета в хамбар, чий хамбар, ’къв хамбар, мой хамбар. А още по-малко се покриваха с Фреди Кенън, според когото Ласи от Талахаси голяма джабула си гласи. Тя охотно признаваше, че като хлапачка е куфяла до припадък по Франк Синатра (когото днес наричаше Франк Със Мутра), но както и майката на Бил Денброу, беше смъртен враг на рока. Чък Бери я ужасяваше, а колкото до Ричард Пениман, известен на юношеското и хлапашко население под името Литъл Ричард — заявяваше, че от него я хващало желание „да се изчвока като пиле“.
Ричи така и не посмя да помоли за превод на загадъчната фраза.
