То

хлапета го заобиколиха отдалече, защото им заприлича на пиян лумпен, от когото могат да хванат някоя щура болест, пък и отде да знаят, може тъкмо той да беше убиецът, и се зачудиха дали да не повикат полицията, но в крайна сметка се отказаха.

3. Бев Рогън отива на гости

Бевърли крачеше разсеяно по Главната улица, след като бе отскочила до „Градски дом“ да се преоблече с джинси и прилепнала яркожълта блуза. Не мислеше накъде отива. Вместо това из главата й се въртеше стихчето:

Коси от зимен плам
и януарска жар —
сърцето ми гори.

Беше го скрила в най-долното чекмедже, под бельото си. Майка й можеше и да го открие, но това не беше страшно. Важното бе, че баща й никога не надничаше в долното чекмедже. Защото ако видеше картичката, можеше да я стрелне с онзи блеснал, едва ли не дружелюбен, но същевременно вцепеняващ поглед и да запита почти ласкаво: „Правиш ли нещо нередно, Бев? С някое момче ли го правиш?“ Каквото и да отвърнеше, да или не, следваше мълниеносно буф-туп, толкова бързо и жестоко, че отначало изобщо не болеше — минаваха няколко секунди, преди вакуумът да се разсее и болката да запълни мястото му. После пак се раздаваше почти гальовният глас на баща й: „Много се тревожа за теб, Бевърли. Ужасно много се тревожа. Трябва да пораснеш, нали?“

Той може би още живееше в Дери. Поне така беше последният път, когато узна нещо за него, но от тогава бяха минали… колко? Десет години? Във всеки случай, още не познаваше Том. Бе получила от баща си пощенска картичка — не простичка и безлична като оная със стихчето, а илюстрована със статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Издигната през петдесетте години, статуята бе една от забележителностите на нейното детство, ала картичката не разбуди нито носталгия, нито спомени; със същия успех би могла да изобразява Арката в Сейнт Луис или моста Голдън гейт в Сан Франциско.

„Дано да си здрава и да я караш добре — гласеше текстът. — Надявам се да ми пратиш нещичко, ако можеш, щото съм позакъсал. Обичам те, Беви. Татко.“

Той наистина я обичаше и навярно в известен смисъл тъкмо това я бе тласнало да се влюби тъй отчаяно в Бил Денброу през дългото лято на 1958 година — защото от всички момчета само Бил излъчваше чувството за власт, което тя свързваше с баща си… ала някак различна власт — власт, която се вслушва в думите ти. Нито в очите, нито в постъпките му личеше да споделя вярата, че тревоги като бащините й са единствената истинска цел на властта — сякаш хората са домашни животни, които се нуждаят както от ласка, тъй и от пердах.

Каквато и да бе причината, след първата им истинска среща като група през онзи далечен юли — срещата, на която Бил изцяло и без колебания пое ръководството — тя хлътна по него безумно, до уши. Да се нарече онова чувство ученическо увлечение би било също тъй нелепо, като да се каже, че Ролс-Ройсът е превозно средство с четири колела, един вид селска каруца. Когато го срещаше, тя не се кискаше до премала, нито пък се червеше, не драскаше с тебешир името му по дърветата или по стените на Моста на целувките. Просто във всеки миг образът му изпълваше сърцето й със сладка, пронизваща болка. Беше готова да умре за него.

Навярно беше напълно естествено желанието й да вярва, че точно Бил е изпратил любовното стихче… макар че така и не бе успяла да се убеди в това. Напротив, бе узнала кой е авторът. А по-късно… по някое време… не беше ли си признал сам? Да, Бен си беше признал (макар че за нищо на света не можеше да си спомни кога и при какви обстоятелства го е чула от устата му), а дотогава бе крил чувствата си към нея почти тъй умело, както и тя таеше обичта си към Бил

(но ти му каза Беви каза му да каза му че го обичаш)

ала и бездруго нещата бяха ясни за всеки, които умее да наблюдава (и да не бъде груб) — личеше по вечното му старание да стои мъничко настрани от нея, по сподавените му въздишки, щом Бев го докоснеше, по невероятната му спретнатост, когато очакваше да я срещне. Милият, нежният шишко Бен.

Този мъчителен, недозрял юношески триъгълник се бе разпаднал някак, ала все още не можеше да си спомни как точно е свършило всичко. Струваше й се, че Бен е признал за любовния стих. Струваше й се, че е казала на Бил, че го обича и ще го обича навеки. И някак, незнайно как, тия две признания бяха спасили живота на всички тях… но наистина ли? Не помнеше. Тия спомени (а навярно би било по-точно да се нарекат спомени за спомените) бяха като островчета, даже не истински островчета, а дребни коралови израстъци, случайно надникнали над вълните — на вид разделени, ала в действителност едно цяло. И все пак щом опиташе да гмурне и да разгледа останалото, насреща връхлиташе влудяващ образ: гаргите, които всяка пролет се завръщат в Нова Англия, отрупват телефонни жици, дървета и покриви, боричкат се за места и огласят влажния мартенски въздух с дрезгави клюкарски крясъци. Този образ я спохождаше отново и отново — чужд и тревожен като мощен радиосигнал, заглушаващ станцията, която искаш да чуеш.

Внезапно потресена, тя осъзна, че стои край автоматичната пералня, където бе дошла в онзи далечен юнски ден заедно със Стан Юрис, Бен и Еди, за да изчистят парцалите — парцалите, напоени с кръв, която виждаха само те. Сега прозорците бяха замазани със сапун, а на вратата висеше ръкописна табелка: ЗА ПРОДАН, СПРАВКИ ПРИ СОБСТВЕНИКА. Надничайки между сапунените ивици, Бевърли зърна празния салон със светли правоъгълници по мръсножълтите стени там, където бяха стояли машините.

Отивам си у дома, помисли тя с отчаяние, но въпреки всичко продължи напред.

Кварталът почти не се бе променил. Тук-там липсваха дървета, навярно повалени от болест брястове. Къщите изглеждаха малко по-мизерни; счупените прозорци като че се срещаха по-често, отколкото в детството й. На места липсващите стъкла бяха заменени с картон. Другаде не.

И ето че стоеше пред жилищния блок на Долна главна улица 127. Още си беше на място. Нейде през отминалите години олющената бяла боя от спомените й се бе превърнала в също тъй олющено кафяво, но други промени нямаше. Ето прозорецът към някогашната им кухничка; ето прозорецът на нейната стая.

(Джим Дойън, да се махаш от тая улица! Идвай тук незабавно, да не искаш да те претрепе някоя кола?)

Тя потрепера, скръсти ръце пред гърдите си и стисна лактите в шепи.

Татко може би още живее тук; о, да, може да е тук. Само насила биха го преместили. Просто тръгни натам, Бевърли. Огледай пощенските кутии. Три кутии за три апартамента, както някога. И ако видиш надпис МАРШ, можеш да натиснеш звънеца и скоро ще чуеш как по коридора се тътрят чехли, сетне вратата ще се отвори и ще зърнеш човека, чиято сперма те е създала червенокоса и левичарка, дала ти е таланта да рисуваш… спомняш ли си го как рисуваше? Можеше да нарисува каквото си поиска. Е, стига да е в настроение, разбира се. Само че рядко беше в настроение. Сигурно е имал доста тревоги. Но когато му дойдеше настроението, можеше с часове да седиш и да гледаш как рисува котки, кучета, коне и крави, от чиито муцуни излита балонче с надпис МУУУ. Ти се смееше, той също се смееше, а после казваше: „Хайде ти, Беви“ и когато поемаше молива, той направляваше ръката ти и ето че изпод собствените пръсти се размотаваха очертанията на котка или усмихнато човече, а ти вдъхваше аромата на бръснарски одеколон и топлия дъх на кожата му. Тръгни натам, Бевърли. Натисни звънеца. Той ще излезе състарен, лицето му ще е прорязано с дълбоки бръчки, а зъбите — колкото са останали — ще са жълти, той ще те погледне и ще каже: „Я, ами че туй е Беви, Беви е дошла у дома да навести стария си татко, влизай, Беви, толкова се радвам да те видя, много се радвам, защото се тревожа за теб, Беви, МНОГО се тревожа.“

Тя бавно закрачи по пътеката и край джинсите й шумоляха листата на плевелите, израсли между напуканите бетонни плочи. Взря се в прозорците на първия етаж, но завесите навсякъде бяха дръпнати. Огледа пощенските кутии. Трети етаж — СТАРК и УЕДЪР. Втори етаж — БЪРК. Първи етаж — дъхът й секна — МАРШ.