То

Но няма да позвъня. Не искам да го виждам. Няма да натисна звънеца.

Твърдо решение, най-сетне! Решение, което отваря пътя към пълноценен и плодотворен живот, изпълнен с непоколебимост! Тръгва обратно по пътеката! Към центъра! Към „Градски дом“! Куфари! Такси! Самолет! Чупката, Том! Жизнени успехи! Щастливи старини!

Натисна звънеца.

От хола долетяха познатите трели — някога този звън й напомняше име на китаец: Чинг- Чонг! Тишина. Никакъв отговор. Изведнъж тя усети, че ужасно й се пишка и смутено пристъпи от крак на крак.

Няма никой, помисли си с облекчение. Сега мога да си вървя.

Но вместо това отново натисна звънеца — Чинг-Чонг! Никакъв отговор. Пак се сети за чудесния стих на Бен и опита да си припомни точно кога и как бе признал, че го е писал, и защо за част от секундата бе свързала това с първия си менструален период. На единайсет години ли бе дошло за пръв път? Едва ли, макар че болезненият растеж на гърдите й бе почнал още през зимата. Защо…? После в главата й нахлу досадният образ на хиляди гарги по телефонни жици и покриви, огласящи бледото пролетно небе с клюкарски крясъци.

Сега си тръгвам. Позвъних два пъти; стига толкова.

Ала пак натисна звънеца.

Чинг-Чонг!

Този път чу нечии стъпки и звукът беше точно такъв, какъвто го очакваше — морно шушнене на вехти чехли. Тя се озърна отчаяно и беше почти, даже съвсем готова да хукне назад. Имаше ли време да изтича по бетонната пътека и да изчезне зад ъгъла, оставяйки баща си с убеждението, че всичко е било само хлапашка лудория? Хей, мистър, имате ли принц Албърт в кутия?…

Внезапно от гърдите й се отрони дълбока въздишка и тя се помъчи да овладее гърлото си, защото подир въздишката напираше смях на облекчение. Все пак не беше баща й. От прага я гледаше висока старица, наближаваща осемдесетте. Косата й беше дълга й пищна, почти чисто бяла, само тук-там нашарена със златисти нишки. Иззад очилата без рамки надничаха ясносини очи с цвета на водата във фиордите, откъдето навярно бяха дошли нейните прадеди. Беше облечена в пурпурен пеньоар от моарирана коприна.

— Какво ще обичате, мис?

— Извинявайте — каза Бевърли. Желанието за смях бе отминало също тъй бързо, както се появи. Забеляза върху шията на старицата медальон. Навярно беше истинска слонова кост, обрамчена с тъничка, едва забележима златна ивица. — Сигурно съм сбъркала звънеца. — Или нарочно си избрала грешен звънец, нашепна коварно гласче в главата й. — Търсех Марш.

— Марш? — Старицата изящно сбръчка чело.

— Да, разбирате ли…

— Тук няма никакъв Марш — заяви жената.

— Но…

— Освен ако… да не би да говорите за Алвин Марш?

— Да! — възкликна Бевърли. — Баща ми!

Старицата надигна ръка и докосна медальона. Втренчи се в посетителката и Бевърли изведнъж се почувствува смехотворно млада, сякаш стоеше тук с кутия курабийки от скаутския отряд или пък с наръч лепенки: подкрепете гимназиалния отбор „Тигрите от Дери“. После старицата се усмихна… любезно и все пак някак тъжно.

— Ама вие наистина сте му позагубили дирите, мис. Чужда съм и не бих искала първа да ви го кажа, обаче баща ви почина още преди пет години.

— Но… на звънеца…

Бевърли погледна отново и от устните й се изтръгна тихичък, объркан звук — бледо подобие на смях. Вълнението и твърдата подсъзнателна увереност, че нейният старец още е тук, я бяха накарали да прочете МАРШ вместо КЪРШ.

— Вие ли сте мисис Кърш? — запита тя. Беше потресена от вестта за баща си, но и се стесняваше от грешката — старата дама щеше да я сметне едва ли не за неграмотна.

— Да, мисис Кърш — кимна жената.

— Вие… познавахте ли татко?

— Съвсем слабо — отвърна мисис Кърш. Гласът й звучеше като на Йода от филма „Империята отвръща на удара“ и Бевърли усети как отново я напушва смях. Откога ли не бе изпитвала тъй вихрена смяна на настроенията? Честно казано, не помнеше… но ужасно се боеше, че скоро ще си спомни. — Той беше предишният наемател на партера. Зърнахме се за няколко дни, докато аз се нанасях, а той напускаше. Пресели се на Рауърд лейн. Знаете ли къде е?

— Да — каза Бевърли. Рауърд лейн се отделяше от Долна главна четири пресечки по-нататък, там блокчетата бяха още по-малки и отчайващо порутени.

— Понякога го виждах из пазара на Костело авеню — продължаваше мисис Кърш, — а и в автоматичната пералня, преди да я закрият. От време на време си казахме по някоя дума. Ние… девойче, ама вие съвсем пребледняхте. Извинявайте. Влезте да пийнете чаша чай.

— Не, не мога — глухо изрече Бевърли, но наистина се чувствуваше пребледняла, почти прозирна като матово стъкло. И наистина желаеше да поседне с чаша чай в ръката.

— Можете и ще пиете — сърдечно заяви мисис Кърш. — Това е най-малкото, което мога да ви предложа след толкова неприятна новина.

Преди да възрази, Бевърли се озова в сумрачния коридор и закрачи подир старицата към кухнята на някогашния си апартамент, който днес изглеждаше много по-малък, но някак безопасен — навярно защото всичко беше променено. Вместо трите стола и масата с розов гетинакс сега имаше съвсем малка кръгла масичка с букет изкуствени цветя в глинена ваза. Вместо вехтия хладилник „Келвинейтър“ с тенекиен цилиндър отгоре (баща й го поддържаше с непрестанно човъркане) имаше медночервен „Фрижидер“. Печката беше мъничка, но явно удобна. На стената над нея беше прикрепена микровълнова фурна „Амана“. През стъклата зад сините завески се виждаха саксии с цветя. Линолеумът от детството й бе изчезнал, разкривайки някогашния паркет. Дълго и старателно натриване с паркетин му бе придало мек блясък.

Докато слагаше чайника на печката, мисис Кърш се озърна.

— Тук ли израснахте?

— Да — каза Бевърли. — Но сега е съвсем различно… толкова спретнато и чисто… великолепно!

— Колко сте мила — възкликна мисис Кърш и усмивката я подмлади. Беше лъчезарна. — Имам нещичко, знаете. Не е кой знае колко, но с парите от социалната осигуровка стига за сносен живот. Някога бях шведско девойче. Пристигнах в тази страна през 1920, четиринайсетгодишна и без пукната пара — а това е най-добрият начин да разбереш стойността на парите, не смятате ли?

— Да — съгласи се Бев.

— Работих в болницата — продължи мисис Кърш. — Дълги години бях там — още от 1925. Съпругът ми вложи парите удачно. А сега си имам тихо пристанище. Поогледайте, мис, докато кипне водата.

— Не, аз…

— Моля ви… все още се чувствувам виновна. Обиколете, ако ви се иска.

И тя обиколи. Родителската спалня сега бе станала спалня на мисис Кърш и разликата беше огромна. Стаята изглеждаше някак по-светла и просторна. Голям кедров скрин с инкрустирани инициали РГ пръскаше из въздуха нежен аромат. Леглото беше покрито с грамаден китеник. Върху него бяха изтъкани жени край извор, пастирчета, косачи. Великолепен китеник.

Детската стая се бе превърнала в шивашко ателие. На масичка от ковано желязо под две ярки шарнирни лампи стоеше черна машина „Сингер“. На едната стена висеше образът на Исус, срещу него — снимка на Джон Кенеди. Под Кенеди имаше изящно бюфетче — вместо китайски порцелан по лавичките бяха подредени книги, но това не го загрозяваше.

Най-сетне влезе в банята.

Стените бяха пребоядисани в розово — тъкмо толкова бледо и меко, колкото да не изглежда безвкусно. Фаянсът беше подновен, и все пак докато пристъпваше към мивката, тя усети как отново я сграбчва старият