То

Теренът си беше почти същият, но още от пръв поглед ставаше безпощадно ясно, че тук вече не се играе — през изминалите години традицията просто бе отмряла по някаква незнайна причина.

През 1958 година ромбовидното игрище беше очертано не с бели линии между базите, а с дълбоки пътечки, утъпкани от бягащи нозе. Всъщност те и бази нямаха — ония момчета, които някога играеха тук (и които днес бяха по-стари от Неудачниците, макар че Еди си спомняше как Стан на няколко пъти се включи в играта; с ударите се справяше едва-едва, но пък тичаше страхотно и имаше направо вълшебни рефлекси). Просто криеха под навеса зад дългата тухлена сграда четири парчета мръсен брезент и тържествено ги изнасяха, щом успееха да съберат отбор, а сетне ги прибираха също тъй тържествено, когато гъстите вечерни сенки сложеха край на играта.

Днес нямаше и следа от някогашните утъпкани пътечки. Тук-там през чакъла бяха прорасли гъсти буренаци. На места проблесваха строшени бирени бутилки; в старите времена хлапетата биха ги отстранили с благоговейно старание. Само едно си оставаше както някога — вехтата метална мрежа в края на терена, висока четири метра и цялата ръждясала, сякаш покрита със засъхнала кръв. Брънките й деляха небето на хиляди ромбчета.

Натам отбиваха топката, унесено помисли Еди, застанал с ръце в джобовете на мястото, където беше началната база преди двайсет и седем години. Отвъд мрежата и право долу в Пущинака. На такъв удар му викаха Автоматична точка. Той се разсмя и тутакси нервно погледна наоколо, сякаш бе чул смеха на някакъв призрак, а не на човек с мокасини за шейсет долара — солиден човек, реален като… ами… реален като… като…

И му се стори, че чува шепота на Ричи: Зарежи, Едс. Изобщо не си реален. Напоследък я ти се случи някоя хилка, я не, пък и да се случи, пукната пара не струва. Тъй ли е?

— Да, тъй е — глухо изрече Еди и подритна няколко камъчета.

Всъщност бе виждал само две топки да изхвръкват отвъд мрежата зад гаража на братя Тракър; и двете бяха отбити от едно и също момче — Бълвоча Хъгинс. Бълвоча беше нелепо едър, на дванайсет години вече надхвърляше метър и осемдесет и тежеше към осемдесет килограма. Прякорът му идваше от таланта да се оригва поразително протяжно и гръмко — най-добрите му постижения напомняха нещо средно между жабешко квакане и песен на щурец. Понякога потупваше устата си с длан и тогава оригването се превръщаше в боен вик на прегракнал индианец.

Припомни си, че макар и едър, Бълвоча всъщност не беше дебел, ала сякаш сам Бог не бе пожелал дванайсетгодишно момче да израсне дотолкова; ако не бе умрял през онова лято, навярно щеше да стигне до два метра и постепенно щеше да се научи как да управлява грамадното си тяло сред този свят на дребосъци. Може би даже щеше да се научи на милосърдие и добрина. Но на дванайсет години беше само тромав и злобен — не особено глупав, ала едва ли не слабоумен на вид, защото всичките му движения изглеждаха поразително грубовати и мудни. У него нямаше и капчица от вродения ритъм на Станли; тялото на Бълвоча сякаш изобщо не разговаряше с мозъка и съществуваше в някаква своя вселена, пълна с грохота на застинали светкавици. Еди си спомни как една вечер бавен, далечен удар отпрати топката извън полето, точно срещу Бълвоча, а той дори не помръдна. Просто стоеше и гледаше към небето, надигнал ръка в безцелен замах, но вместо да се лепне за ръкавицата му, топката го фрасна право по темето със звънко бонк! Сякаш бе паднала от третия етаж върху покрива на новичък Форд. После отскочи метър и половина нагоре и кротко тупна в дланта на Бълвоча. Едно злощастно хлапе на име Оуън Филипс се разсмя. Без да бърза, Бълвоча пристъпи към него и му тегли такъв шут по задника, че Филипс се разпищя и хукна към къщи с раздрани джинси. Никой друг не дръзна да се разсмее… поне на глас. Ако Ричи беше наоколо, навярно не би се удържал и Бълвоча непременно щеше да го вкара в болницата.

На базите Бълвоча беше също тъй муден. Лесно го изкарваха от игра, а когато хвърляше, и най- големият левак нямаше проблеми с отбиването. Но пък удареше ли, топката хвръкваше навъзбог. Еди помнеше, че и двата удара отвъд мрежата бяха просто изумителни. Едната топка просто изчезна, макар че цяла дузина момчета дълго я търсиха насам-натам по склона над Пущинака.

Ала втората бе открита. Принадлежеше на някакъв шестокласник (Еди не помнеше името му; всички момчета го наричаха Сопола, защото вечно имаше настинка) и беше останала в игра от ранната пролет, та чак до лятото на 1958 година. И в резултат от това нямаше нищо общо с някогашната идеална сфера от бяла конска кожа, нашарена с червени шевове; беше протрита, зацапана и сцепена на няколко места от безбройните си отскоци по чакъла извън полето. На едно място бе взела да се разшива и Еди, който тичаше за избитите топки, стига астмата да не го тормозеше (посрещайки с тиха радост всяко „Благодаря, хлапе!“, когато мяташе топката към игрището), знаеше, че скоро някой ще домъкне ролка изолирбанд, та да я балсамират за още седмица-две.

Но преди да се стигне дотам, един седмокласник с невероятното име Стрингър Дедхам реши да изненада Бълвоча Хъгинс с бавен удар. Бълвоча не се подведе, изчака точно колкото трябваше (бавните удари, простете за неволното остроумие, бяха негова стихия) и цапардоса вехтата топка на Сопола с такава сила, че кожената обвивка отхвръкна настрани и запърха чак над втора база като голяма бяла пеперуда. Самата топка летеше все нагоре и нагоре през пищния вечерен небосвод и пресованият канап отвътре бавно се размотаваше, а хлапетата с тъпо смайване въртяха глави подир нея; продължавайки да се издига, тя прехвръкна над телената мрежа, и Еди помнеше как Стрингър Дедхам възкликна със страхопочитание: „Е-е- ега ти!“, докато топката описваше безкрайна дъга в небето, всички виждаха ясно провлачения канап, и още преди да бе паднала в далечината, шест момчета вече се катереха като маймуни по мрежата, и Еди помнеше още как Тони се смееше като луд и крещеше: „Тая можеше да изхвръкне и от «Янки стадион»! Чувате ли? Тая можеше да изхвръкне и от «Янки стадион», мама му стара!“

Питър Гордън откри топката близо до потока, който Неудачниците щяха да преградят след по-малко от три седмици. Жалките останки нямаха и седем сантиметра в диаметър; същинско чудо бе, че канапът не се е скъсал.

С мълчаливо единодушие момчетата отнесоха съдраната топка при Тони Тракър, който я огледа, без да каже нито дума, сред тълпа от занемели хлапета. Погледнат отдалече, този момчешки кръг около едрия шкембест мъж навярно изглеждаше като религиозна сбирка за преклонение пред някаква светиня. Бълвоча Хъгинс даже не си бе направил труда да обиколи базите. Просто стоеше сред другите, като че нямаше представа къде е попаднал. Предметът, който му подаде Тони Тракър, беше по-дребен от топка за тенис.

Унесен в тия спомени, Еди закрачи от някогашната начална база през могилката на хвърляча (всъщност никога не бе имало могилка, а плитка ямка, очистена от камъчета) и излезе извън игрището. Поспря за миг, поразен от тишината, после продължи към оградата. Макар и по-ръждива от всякога, обрасла с някакви грозни повивни плевели, мрежата още си беше на място. Като надзърна през нея, Еди видя полегатия склон, покрит с отровнозелена растителност.

Пущинакът съвсем бе заприличал на джунгла и Еди за пръв път се зачуди откъде накъде тия буйни, непроходими дебри са си заслужили подобно име — можеха да се сравнят с всичко друго, само не и с пустиня. Защо не Гъсталакът? Или Джунглата?

Пущинак.

Думата звучеше мрачно, почти зловещо, но не пораждаше представа за гъсто преплетени шубраци и дървета, които се борят за място под слънцето; по-скоро напомняше за бавно пълзящи пясъчни дюни или голи простори, осеяни със сиви каменни късове и дебела кора от напукана глина. Пущинак. Безплодна пустош. Майк бе казал, че всички са безплодни и навярно имаше право. Седем души — и нито едно дете. Дори в днешните времена на семейно планиране това излизаше извън рамките на нормалното.

Гледаше през ръждивите ромбове, заслушан в далечното бръмчене на коли по Канзас стрийт и тихото бълбукане на потока в подножието на склона. Тук-там пролетното слънце проблясваше над водата като по късчета натрошено стъкло. Долу продължаваха да растат бамбукови гъсталаци, но сега изглеждаха някак нездраво бледи, като петна от плесен сред зеленината. Отвъд тях започваха мочурищата край Кендъскиг, където уж имало тресавище.

Най-щастливите си детски дни съм прекарал сред тая мръсотия, помисли той и потръпна.

Канеше се да тръгне назад, когато още нещо привлече погледа му — бетонен цилиндър с тежък железен капак. Леговища на морлоци — тъй ги наричаше Бен и се смееше гръмогласно, но в очите му нямаше веселие. Приближиш ли се до някой от тях, ще ти стигне до кръста (ако си хлапе) и ще видиш върху