Някои дечица закриваха устата си с длан и се кискаха, но други я гледаха сериозно и в очите им се отразяваше вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?
— Аз, козленцето Били правя троп-троп-троп по твоя мост — продължи библиотекарката и пребледнелият Бен мина покрай нея.
Отиде до чешмичката и се прегъна толкова ниско, че си припомни демонстративните метани на Ричи.
Той погледна към бюрото и сърцето му сякаш спря за миг, а сетне препусна в лудешки галоп. Плакатът беше простичък, черно-бял… и познат. Само няколко думи:
В този миг всичко сякаш се проясни — избухна в главата му с чудовищен блясък и той осъзна, че гласуването е било чиста подигравка. Нямаше надежда за връщане назад, никога не бе имало. Крачеха по отдавна проправен път — също като неотвратимия спомен, който го застави да вдигне очи, докато минаваше под витата стълба. Тук, в Дери, имаше ехо, убийствено ехо, и можеха само да се надяват, че ехото е помръднало поне мъничко в тяхна полза, та да останат живи до края.
— Господи — промълви той и жестоко разтри бузата си с длан.
— Мога ли да ви помогна, сър? — запита някой край рамото му и той стреснато се обърна.
До него стоеше девойка на шестнайсет-седемнайсет години. Тъмнорусата коса беше отметната от красивото й гимназистко личице с големи шноли. Помощник-библиотекарка, разбира се; имаше ги и по негово време — гимназисти и гимназистки, които подреждаха книгите, учеха децата как да използуват каталозите, помагаха на объркани ученици да се оправят сред хаоса от библиографии и справки. Заплащането беше мизерно, но желаещи винаги се намираха. Работата беше приятна.
Веднага след това той забеляза учтивия, но леко изненадан поглед на момичето и си спомни, че вече няма място тук — беше великан в страната на джуджетата. Натрапник. В отдела за възрастни бе изпитал тревога при мисълта, че някой може да го забележи, но сега му олекваше. Поне бе станало ясно, че все още е възрастен; а фактът, че девойката очевидно не носеше сутиен под каубойската си риза, му донесе не толкова възбуда, колкото облекчение — напиращите през памучния плат връхчета на гърдите й бяха най- ясното доказателство, че годината вече не е 1958.
— Не, благодаря — каза той и сетне, без сам да знае защо, чу собствения си глас да добавя: — Търсех сина си.
— О? Как се казва? Може да съм го виждала. — Тя се усмихна. — Познавам повечето деца.
— Името му е Бен Ханском — каза той. — Но не го виждам наоколо.
— Опишете ми как изглежда и ако трябва, ще му предам, че го търсите.
Бен се смути. Вече съжаляваше, че е подхванал разговора.
— Ами… пълничък е и малко прилича на мен. Не си правете труда да го търсите, мис. Ако го зърнете, само кажете, че татко му е наминал на път към дома.
— Ще му кажа — обеща тя и се усмихна, но очите й си оставаха хладни и Бен внезапно осъзна, че не е дошла при него само от учтивост и желание да помогне. Беше помощник-библиотекарка в градче, където за осем месеца са били убити девет деца. Вижда странен човек в този миниатюрен свят, където възрастните идват рядко, само колкото да оставят децата си или да ги приберат. И започва да подозира нещо нередно… разбира се.
— Благодаря ви — каза той, усмихна се с надежда да я успокои и побърза да напусне читалнята.
Върна се по коридора в отдела за възрастни и някакъв неосъзнат импулс го тласна към бюрото на библиотекарката… но днес трябваше да се подчиняват на импулсите си, нали? Тръгваш подир импулса и чакаш да видиш къде ще те изведе.
Табелката на бюрото поясняваше, че красивата млада библиотекарка се казва Керъл Данър. Зад нея Бен забеляза врата от матово стъкло с надпис МАЙКЪЛ ХЕНЛЪН, ГЛАВЕН БИБЛИОТЕКАР.
— Мога ли да ви помогна? — запита мис Данър.
— Мисля, че да — каза Бен. — Надявам се. Бих искал да ми издадете библиотечна карта.
— Чудесно — кимна тя и извади празна карта. — В Дери ли живеете?
— Вече не.
— Домашен адрес, ако обичате.
— Руъръл Стар № 2, Хемингфорд Хоум, Небраска. — Леко развеселен от смаяния й поглед, той помълча, после добави: — Пощенски код 59341.
— Шегувате ли се, мистър Ханском?
— Съвсем не.
— Значи се преселвате в Дери?
— Не, засега не възнамерявам.
— Доста път е трябвало да биете за една-две книги, нали? Нямате ли библиотеки в Небраска?
— Вижте, това е сантиментална история — каза Бен. Очакваше да се смути, че разказва такива неща пред непозната, но всъщност беше напълно спокоен. — Израснах в Дери, нали разбирате. Връщам се за пръв път откакто бях хлапе. Разхождах се, гледах какво се е променило и какво не. И изведнъж ми хрумна, че откакто навърших три години, та чак до тринайсет, съм висял все в библиотеката, а нямам нищичко за спомен от ония десет години. Даже и най-обикновена пощенска картичка. Имах няколко сребърни долара, но единия изгубих, а другите подарих на приятел. Май просто искам спомен от детството си. Малко е късничко, но по-добре късно, отколкото никога, нали така казват?
Керъл Данър се усмихна и хубавичкото й лице стана невероятно красиво.
— Мисля, че постъпвате много мило — каза тя. — Ако почакате десетина-петнайсет минути, картата ви ще бъде готова.
Бен също се усмихна.
— Сигурно ще трябва да внеса някаква гаранция. Не съм местен жител и тъй нататък…
— Имахте ли карта някога?
— Разбира се. Ако изключим приятелите, библиотечната карта беше най-важното…
— Бен, идвай веднага тук! — провикна се някой и гласът проряза като скалпел тишината в читалнята.
Бен се озърна с тръпки на неволна вина, както става, когато някой вдига шум в библиотека. Не видя познато лице… а в следващия миг осъзна, че никой не е надигнал глава, никой не проявява признаци на досада. Старците продължаваха да си четат „Дери нюз“, бостънския „Глоуб“, „Нейшънъл Джиографик“, „Тайм“, „Нюзуик“, „Юнайтед Стейтс Нюз енд Уърлд Рипорт“. На една маса в справочния отдел две ученички все така се привеждаха над камара вестници и куп каталожни картони. Няколко читатели продължаваха да преглеждат книгите на рафта с табелка ПОСЛЕДНИ ИЗДАНИЯ — ОТПУСКАТ СЕ ЗА СЕДЕМ ДНИ. Един старец със смешно шофьорско каскетче и празна лула между зъбите невъзмутимо прелистваше албум с рисунки на Луис де Варгас.
Пак се обърна към младата жена, която го гледаше озадачено.
— Смущава ли ви нещо?
— Не — усмихна се Бен. — Стори ми се, че чух някакъв звук. Май съм по-уморен от полета, отколкото
