То

Слабичкото му, крехко лице изразяваше непоносим страх, докато се озърташе надясно, после наляво и накрая напред, към Бил. За миг Бил бе уверен, че той просто ще блъсне стола и ще хукне навън, без да поглежда назад. После Еди вдигна дясната си ръка и сграбчи инхалатора с лявата.

— Върха си, Едс — каза Ричи. — Ха на бас, че тоя път ще паднат големи хилки.

— Бибип, Ричи — немощно отвърна Еди.

6. Неудачниците получават десерт

— Е, каква ти е идеята, Майк? — запита Бил.

Преди малко разговорът им беше прекъснат от Роза, която донесе за десерт курабийки с късметчета. Тя учтиво се направи, че не забелязва шестте вдигнати ръце. Гостите побързаха да ги свалят и мълчаха до излизането на управителката.

— Много проста — каза Майк, — но може да се окаже адски рискована.

— Изплюй камъчето — подкани го Ричи.

— Мисля, че за днес трябва да се разделим. Всеки от нас да се върне към онова кътче от Дери, което си спомня най-добре… с изключение на Пущинака, искам да кажа. Според мен, там не бива да ходим… засега. Ако искате, приемете го като пешеходна екскурзия.

— Каква е целта, Майк? — запита Бен.

— Не съм много сигурен. Трябва да разберете, че карам почти изцяло на интуиция…

— Но мелодията звучи добре и става за танци — подхвърли Ричи.

Другите се усмихнаха. Майк само кимна.

— Може и така да се каже. Действията по интуиция наистина са като да подбираш мелодия за танци. За възрастните е трудно да й се доверят и точно затова смятам, че ще е най- правилно да разчитаме на нея. В края на краищата, хлапетата действуват по интуиция в осемдесет на сто от случаите, докато навършат четиринайсет години.

— Значи предлагаш пак да се вживеем в обстановката — каза Еди.

— Навярно. Във всеки случай, това ми е идеята. Ако не се сетите за определено място, просто тръгнете накъдето ви видят очите. Довечера ще се срещнем в библиотеката да обсъдим каквото е станало.

— Ако изобщо стане нещо — подчерта Бен.

— О, мисля, че ще станат много неща.

— Какви? — запита Бил.

Майк поклати глава.

— Нямам представа. Мисля, че случките най-вероятно ще бъдат неприятни. Мисля дори, че довечера някой от нас може и да не дойде в библиотеката. Нямам основания за подобно предположение… освен интуицията.

Всички мълчаха.

— Защо да вървим сами? — запита най-сетне Бевърли. — Щом ще го правим заедно, защо искаш да почнем сами, Майк? Особено пък, ако рискът наистина се окаже толкова голям, колкото предполагаш.

— Мисля, че мога да ти отговоря — обади се Бил.

— Говори, Бил — подкани го Майк.

— За всеки от нас нещата са започнали насаме — каза Бил. — Не си спомням всичко — засега — но поне това помня със сигурност. Когато снимката се раздвижи в стаята на Джордж. Когато Бен срещна мумията. Когато Еди видя прокажения под верандата на Нийбълт стрийт. Когато Майк намери кръв по тревата край Канала в Баси парк. И птицата… имаше някаква птица, нали, Майк?

Майк мрачно кимна.

— Голяма птица.

— Да, само че не чак толкова весела, колкото оная от предаването „Сезам стрийт“.

Ричи се разкиска истерично.

— Джеймс Браун Пуска Една По-Якичка, а Дери му отговаря с местен вариант! Леле, дечица, голяма работа ли сме, или още по-голяма?

— Бибип, Ричи — каза Майк и Ричи млъкна.

— За теб бяха гласовете и кръвта от канализацията — обърна се Бил към Бевърли. — А за Ричи…

Изведнъж той млъкна смаяно.

— Аз трябва да съм изключението, което потвърждава правилото, Шеф Бил — каза Ричи. — През онова лято за пръв път се сблъсках с нещо странно… наистина странно, имам предвид… в стаята на Джордж. Когато двамата с теб отидохме у вас и взехме да разглеждаме албума. Снимката на Сентър стрийт се раздвижи. Помниш ли?

— Да — каза Бил. — Но сигурен ли си, че преди това не е имало нищо, Ричи? Съвсем нищо?

— Аз… — Нещо трепна в очите на Ричи и той бавно продължи: — Е, веднъж компанията на Хенри ме подгони — още преди ваканцията — и успях да се измъкна през детския щанд на универмага. После седнах на една пейка в градинката пред Градския център и ми се стори, че виждам… не, просто го сънувах.

— Какво беше? — запита Бевърли.

— Нищо — рязко отвърна Ричи. — Сън. Наистина беше сън. — Той се озърна към Майк. — Обаче за разходката съм съгласен. И без това нямам какво да правя до довечера. Изгледи от родния град.

— Значи се разбрахме? — запита Бил.

Всички кимнаха.

— И се събираме в библиотеката довечера… по кое време предлагаш, Майк?

— В седем. Който закъснее, да позвъни. До началото на лятната ваканция библиотеката се затваря в седем през делничните дни.

— Значи в седем — каза Бил и замислено огледа останалите. — Пазете се. Помнете, че всъщност нямаме представа с какво се на-на-наемаме. Тръгвате на разузнаване. Ако случайно видите нещо, не влизайте в схватка. Бягайте.

— Любовник съм, а не боец — добави Ричи с мечтателния Глас на Майкъл Джексън.

— Е, щом ще вървим, да не се туткаме — каза Бен. В лявото ъгълче на устните му потрепна лека усмивка. — Обаче да пукна, ако знам в момента къде ще отида, щом Пущинака е изключен. Това ми беше най-голямата радост — да ходим заедно там, долу. — Погледът му се стрелна към Бевърли, задържа се за миг и отскочи настрани. — Не се сещам да съм държал особено на някое друго място. Просто ще поскитам два-три часа, ще позяпам сградите и ще си намокря краката.

— Ще намериш къде да отидеш, Камара — каза Ричи. — Намери някое от вехтите магазинчета и се наплюскай до пръсване.

Бен се разсмя.

— Отдавна загубих тоя талант. Така се наядох, че ще трябва да ме търкаляте до изхода.

— Добре, аз съм готов — каза Еди.

— Секундичка! — викна Бевърли, докато останалите се надигаха от местата. — Курабийките с късметчета! Не ги забравяйте!

— Чудо голямо — промърмори Ричи. — Представям си моето. СКОРО ЩЕ БЪДЕТЕ СДЪВКАН ОТ ГРАМАДНО ЧУДОВИЩЕ. ЖЕЛАЕМ ВИ ПРИЯТЕН ДЕН.

Разсмяха се. Майк поднесе паничката с курабийки на Ричи, който си взе и я подаде по-нататък. Бил забеляза, че никой не отвори своята курабийка, преди паничката да обиколи всички; просто седяха, а малките топчести сладкиши лежаха на масата отпред или в дланите им. Когато усмихнатата Бевърли взе последната, Бил усети как в гърлото му напира вик: Не! Не го правете, не бива, върнете ги, не отваряйте!

Но беше късно. Бевърли бе разчупила курабийката, Бен се канеше да стори същото, Еди се мъчеше да среже своята с ръба на вилицата и миг преди усмивката на Бевърли да се превърне в гримаса на ужас, Бил успя да помисли: Знаехме, разбрахме отнякъде, защото никой не захапа курабийката. Това беше най-нормалният жест, но никой не го стори. Някаква частица от нас все още помни… всичко.

И това подсъзнателно познание бе най-ужасяващото откритие за деня; дори най-красноречивите слова