То

кога ще стане — нали ме разбирате, колкото по-скоро, толкова по-добре. По-кротко, момче, вика той, първо трябва да вземем проба от спермата, за да проверим дали хирургическата намеса е необходима. А аз отговарям: „Я стига, вече ме проверяваха след операцията. Успешна беше.“ Той обаче каза, че понякога семенните канали се възстановявали сами. „Леле мамо! — викам аз. — Никой не ми го беше казвал.“ Докторът рече, че шансовете били много малки — направо нищожни — но при такава сериозна операция трябвало да се провери. Няма как, пъхнах се в тоалетната с едно лъскаво списание и се изцърках в чашката…

— Бибип, Ричи — обади се Бевърли.

— Да, права си — каза Ричи. — Излъгах за списанието — отде таквиз хубавини в докторски кабинет. Както и да е, след три дни докторът звънна по телефона и запита коя новина искам да чуя по-напред — добрата или лошата. „Почвай с добрата“ — казвам аз. „Добрата новина е, че няма нужда от операция — отговаря той. — Лошата е, че жените, с които си спал през последните две-три години, могат да те подгонят за бащинство.“ „Правилно ли съм те разбрал?“ — питам аз. „Казвам ти, че от доста време насам не си гърмял с халосни патрони — отвръща докторът. — В пробата ти открихме милиони човечета. Край на спокойните времена, Ричард, край на безгрижните креватни упражнения.“ Благодарих му и затворих. После се обадих на Санди във Вашингтон. „Рич! — вика тя. Гласът на Ричи изведнъж се превърна в глас на онази Санди, която никога не бяха виждали. Не беше подобие или имитация; по скоро напомняше талантлив шарж. — Колко се радвам да те чуя! Омъжих се!“ „Да, страхотно — отговарям аз. — Трябваше да ме предупредиш. Щях да ти подаря миксер.“ „Такъв ще те запомня, Ричи — казва тя, — голям майтапчия.“ „Да — съгласявам се аз, — такъв ще ме запомниш. Случайно да ти се е родило бебенце след като напусна Лос Анджилис? Или да си имала смущения в цикъла?“ „Това вече не е майтап, Ричи“ — казва тя. Усетих по телепатия, че се кани да тресне слушалката, затова побързах да й разправя какво е станало. Тя пак се разсмя, ама вече до премала — както се смеехме с вас някога, все едно, че някой й беше изтърсил най-голямата смешка на света. Когато поутихна малко, запитах какво толкова смешно има, за Бога. А тя рече: „Великолепно. Тоя път майтапът е на твой гръб. След толкова години чуваме майтап за сметка на Ричи Тозиър по прякор Плочата. Колко копелета си наплодил откакто те напуснах, Рич?“ „Ако правилно те разбирам, още не си опознала радостите на майчинството?“ — питам аз. „И това ще стане през юли — казва тя. — Имаш ли други въпроси?“ „Да — викам аз. — Откога реши, че си струва да докараш човешко същество в тоя посран свят?“ „Откакто срещнах мъж, който не е посерко“ — рече тя и затвори телефона.

Бил се разсмя. По бузите му протекоха сълзи.

— Да — каза Ричи. — Мисля, че прекъсна връзката само за да има последната дума, иначе щеше да бъбри цял ден. Знам си стоката. След една седмица наминах при доктора и го попитах не може ли да ми разкаже по-подробно какви са шансовете за самовъзстановяване на каналите. Той рече, че разговарял с колеги по въпроса. За тригодишния период от 1980 до 1982 в калифорнийския клон на Американската медицинска академия били регистрирани двайсет и три подобни случая. Шест от тях се оказали просто неумели операции. В други шест подозирали измама или шантаж — опит да се изкопчи някоя тлъста сума от докторите. Значи… единадесет случая за три години.

— От колко операции? — запита Бевърли.

— Двадесет и осем хиляди шестстотин и единадесет — спокойно отговори Ричи.

Мълчание около масата.

— Оттогава насам съвсем си разпасах пояса — каза Ричи, — обаче няма и помен от дечурлига. Голяма хилка, нали, Едс?

Еди упорито повтори:

— Това все още не доказва…

— Да — прекъсна го Бил, — не доказва нищо. Но определено навежда на разсъждения. Въпросът е какво да правим тепърва. Ти обмислял ли си, Майк?

— Разбира се, че съм обмислял — отвърна Майк, — но нищо не можех да реша преди да се съберем и да поговорим като сега. Нямаше начин да предвидя как ще протече срещата. — Той помълча и ги огледа замислено. — Имам една идея, но преди да ви я кажа, искам да се споразумеем дали имаме работа тук или не. Готови ли сме да предприемем отново онова, което извършихме някога? Още ли искаме То да загине? Или просто ще си поделим сметката и тръгваме кой откъдето е дошъл?

— Изглежда, че… — започна Бевърли, но Майк поклати глава. Не беше свършил.

— Трябва да разберете, че шансовете ни за успех са непредсказуеми. Знам, че са слаби, както знам и това, че щяха да са малко по-добри, ако Стан беше с нас. Не много големи, но все пак по-добри. Без Стан нашият някогашен кръг се разкъсва. Искрено казано, при това положение не вярвам, че То може да бъде унищожено или даже прогонено за известно време, както миналия път. Като деца ние сътворихме идеалния кръг по някакъв странен начин, който не разбирам и до днес. Мисля, че ако решим да действуваме, ще трябва да се помъчим да сътворим по-малък кръг. Не знам дали е възможно. Нищо чудно да си въобразим, че сме успели и сетне — когато вече е твърде късно — да открием, че… че е твърде късно.

Майк ги огледа отново. Уморените му очи бяха хлътнали дълбоко сред тъмното лице.

— Затова мисля, че трябва да гласуваме. Да останем и да опитаме пак, или да си отидем. Това са двете възможности. Тук ви доведе силата на едно старо обещание, за което не знаех дали ще си спомните, но само с него не мога да ви удържа. Нищо хубаво не би излязло от това.

Той погледна Бил и в този миг Бил разбра какво се задава. Боеше се, но нямаше сили да го спре и се предаде със същото облекчение, каквото навярно изпитва самоубиецът, когато откъсва ръце от волана на автомобила и затваря очи. Майк ги бе събрал. Майк бе изложил фактите… и сега сваляше короната на водач. Смяташе да я прехвърли на онзи, който я носеше през 1958 година.

— Какво ще кажеш, Шеф Бил? Гласуваме ли?

— Преди да гласуваме — каза Бил — п-п-питам дали всички разбират за какво става дума. Ти май щеше да казваш нещо, Бев.

Тя поклати глава.

— Добре. Според мен въ-ъ-просът е дали да останем и да се бием, или да зарежем всичко. Кой иска да останем?

Може би цели пет секунди никой не помръдна и Бил си припомни как понякога на търговете цената изведнъж отскача до небесата и поразените конкуренти буквално се вкаменяват; не смеят да се почешат или да прогонят муха от носа си — току-виж някой сметнал жеста за наддаване с още пет или двайсет и пет бона.

Спомни си за Джорджи — Джорджи, който не пречеше никому, който само искаше да излезе след цяла седмица домашна скука, Джорджи с грейнало лице, стиснал в едната ръка книжното корабче, докато закопчава жълтия дъждобран с другата, Джорджи, който му благодари… после изведнъж се навежда и целува горещата, трескава буза на Бил: Благодаря ти, Бил. Корабчето е чудесно.

Усети как в гърдите му се надига някогашната ярост, ала сега беше възрастен и виждаше нещата по- широко. Не ставаше дума само за Джорджи. Из главата му се нижеше ужасяваща върволица от имена: Бети Рипсъм, залепнала в смразената кал, Черил Ламоника, извадена от водите на Кендъскиг, Матю Клемънтс, грабнат от детското си велосипедче, деветгодишната Вероника Гроган, намерена в канализацията, и всички останали, и Бог знае колко от безследно изчезналите.

Бавно вдигна ръка и каза:

— То трябва да бъде убито. Нека този път го убием наистина.

За миг ръката му увисна самотно във въздуха, като ръката на единственото дете, което знае отговора и целият клас го мрази. После Ричи въздъхна, вдигна ръка и промълви:

— Майната му. Не може да е по-страшно от интервюто с Ози Осбърн.

Бевърли вдигна ръка. Отново се бе изчервила, само че на ярки петна по скулите. Изглеждаше невероятно въодушевена и в същото време изплашена до смърт.

Майк вдигна ръка.

И Бен.

Еди Каспбрак се беше притиснал към облегалката на стола, сякаш искаше да потъне в нея и да изчезне.