То

— Вече шест години опитваме от време на време — каза Бил. — Но през последните осем месеца прекратихме заради филма… „Таванската стая“.

— Знаеш ли, имаме кратко забавно предаване всеки следобед от пет и петнайсет до пет и половина — съобщи Ричи. — Казва се „Срещи със звездите“. Миналата седмица разправяха за тоя пусти филм — стандартни глупости от типа Щастливи Съпрузи Работят Рамо до Рамо. Слушах имената ви, но изобщо не се сетих за кого става дума. Смешно, нали?

— Много — кимна Бил. — Одра казваше, че каквито сме късметлии, ще вземе да забременее тъкмо преди снимките и десет седмици ще трябва да се пази да не повърне пред камерите. Но наистина искаме деца. И непрекъснато опитваме.

— Ходихте ли на прегледи? — запита Бен.

— Аха. Преди четири години, в Ню Йорк. Лекарите откриха в матката на Одра малко туморче и казаха, че трябва да го отстраним. Не пречело на оплождането, но можело да предизвика извънматочна бременност. Иначе и двамата сме наред.

— По дяволите, това не доказва абсолютно нищо — упорито повтори Еди.

— И все пак е повод за размисъл — промърмори Бен.

— А при теб няма ли нещичко, Бен? — запита Бил. С весела изненада осъзна, че от устните му едва не бе изскочил прякорът Камара.

— Не съм се женил, винаги внимавам и засега не са ми приписвали бащинство — отвърна Бен. — Иначе… човек никога не знае.

— Искате ли да чуете една весела история? — запита Ричи. Усмихваше се, но в очите му нямаше веселие.

— Естествено — каза Бил. — Винаги си бил голям веселяк, Ричи.

— От моя задник на твойта мутра, момчурляк — изтърси Ричи с Гласа на Ирландското ченге. Гласът беше изумителен.

Станал си невероятно добър, Ричи, помисли Бил. Едно време хич не те биваше за Ирландското ченге, колкото и да се напъваше. Освен един… или два пъти… кога

(мъртвешките светлини)

беше това?

— От моя задник на твойта мутра; на туй му викат съ-по-став-ка, драги ми момко.

Изведнъж Бен Ханском се хвана за носа и викна с пронизителен момчешки глас:

— Бибип, Ричи! Бибип! Бибип!

След миг Еди се разсмя и му заприглася. Бевърли се присъедини към двамата.

— Убаво де! — провикна се Ричи и сам се разкиска. — Убаво! Предавам се! Йесусе!

— Ох, ще умра — изпъшка Еди и рухна на стола, просълзен от смях. — Тоя път те сбарахме, Мръсна уста. Браво, Бен.

Бен се усмихваше, но изглеждаше леко озадачен.

— Бибип — повтори Бев и тихичко се изкиска. — Съвсем бях забравила. Винаги ти бибипкахме, Ричи.

— Никога не сте ценили истинския талант и толкоз — спокойно заяви Ричи. Както в старите дни, човек можеше да го изкара от равновесие, но той се изправяше незабавно като кукла неваляшка. — Това беше от твоите нововъведения в Клуба на Неудачниците, нали, Камара?

— Да, май така беше.

— Какъв мъжага! — възкликна Ричи с тъничък, разтреперан гласец и взе да бие метани над масата, при което едва не заби нос в чаената си чашка. — Какъв мъжага! Ей, дечица, туй се вика мъжага и половина!

— Бибип, Ричи — сряза го Бен и после се разсмя със звучен баритон, който нямаше нищо общо с тъничкия детски глас. — Изобщо не си се променил.

— Ама искате ли да я чуете тая история или не? — запита Ричи. — Не че е кой знае колко интересна. Бибипкайте както си щете. Аз си знам колко струвам. Пред вас стои човек, който е взимал интервю от Ози Осбърн.

— Разправяй — каза Бил.

Той се озърна към Майк и видя, че сега Майк изглежда по-радостен — или поне по-спокоен — отколкото в началото на срещата. Дали защото откриваше, че е започнало почти несъзнателно сплотяване, леко и естествено навлизане в старите роли — нещо безкрайно рядко при среща на приятели от детинство? Навярно, каза си Бил. Ако за употребата на магия е необходима някаква предварителна подготовка, то може би тази подготовка неизбежно ще дойде сама по себе си. Мисълта не бе твърде успокояваща. Караше го да се чувствува като човек, вързан за носа на бойна ракета.

Май и на него трябваше да му бибипнат.

— Е, добре — каза Ричи. — Мога да разправям дълго и печално, или пък в стил музикална комедия, но ще избера средното положение. След като пристигнах в Калифорния, срещнах едно момиче и много се харесахме. Заживяхме заедно. Отначало тя взимаше противозачатъчни хапчета, но от тях й призляваше. Мислеше да си сложи спирала, обаче аз не се навих — тъкмо бяха взели да пишат из вестниците, че можело да има вредни последствия. Често говорехме за бебета и твърдо решихме, че не ни трябват, дори и да се оженим. Не бива, значи, да докарваме ново човешко същество в тоя освинен, обречен, пренаселен свят… и дъра-дъра-дъра-дъра, дай да заредим една бомба в тоалетната на Банк ъф Америка, пък после да си се приберем в кочината, да палнем по един хашиш и да поспорим за разликите между маоизма и троцкизма. Ясно ви е положението. А може би съдя прекалено строго. Дявол да го вземе, бяхме млади и вярвахме в идеали. В крайна сметка взех, че си „клъцнах кабелите“, както се казва на вулгарно-изискан жаргон в Бевърли Хилс. Операцията мина леко и без странични ефекти. Случва се и по-зле, знаете. На един мой приятел му се подуха топките колкото гуми на Кадилак модел 59-та. За рождения ден се канех да му подаря дисаги с тиранти — специална кройка — обаче дотогава му мина.

— Иначе щеше да го сториш с такт и достоинство, както винаги — подметна Бил и Бевърли прихна отново.

Ричи се усмихна широко и открито.

— Благодаря ти, Бил, за щедрата подкрепа. Доколкото си спомням, в последната ти книга се споменава за чукане около двеста пъти. Броил съм ги.

— Бибип, Ричи — тържествено изрече Бил и всички се разсмяха. Бил просто не можеше да повярва, че само преди десет минути са разговаряли за убити деца.

— Продължавай, Ричи — каза Бен. — Окъсняхме.

— Санди живя при мен две години и половина — продължи Ричи. — На два пъти едва не се оженихме. Но в крайна сметка не го сторихме и май си спестихме доста страдания и разните главоболия с подялба на имуществото. Тя получи предложение от голяма адвокатска кантора във Вашингтон, а на мен горе-долу по същото време ми се отвори работа като неделен дискожокер в една радиостанция. Не беше кой знае какво, но поне стъпвах на стълбичката. Тя заяви, че това е най-големият шанс в живота й, че вече не понася Калифорния и ако я задържам, значи съм най-безчувственият егоистичен мъжкар в Съединените Щати. Отговорих, че и аз имам шанс. От дума на дума, изпокарахме се, рекохме си каквото не трябваше и Санди ме заряза. Около една година по-късно реших да опитам обратната операция. Нямах някаква особена причина, пък и бях чел, че шансовете за възстановяване на семенните канали са слаби, но си рекох: какво пък толкова, дай да пробвам.

— Имаше ли стабилна връзка? — запита Бил.

— Не… тъкмо това е най-смешното — навъси се Ричи. — Просто една сутрин се събудих с тая… отде да знам, с тая прищявка да си направя операция.

— Трябва да си откачил — подхвърли Еди. — Обща упойка. Сериозна операция. После цяла седмица да лежиш в болницата.

— Да, и докторът това разправяше — отвърна Ричи. — А аз му казах, че не ме интересува, съгласен съм. Сам не зная защо. Докторът попита дали съм наясно, че последствията от операцията ще бъдат болезнени, а шансът в най-добрия случай е петдесет на петдесет. Казах, че съм наясно. Той се съгласи и аз го запитах