То

на Майк не биха им доказали по-убедително, че То ги е белязало дълбоко и трайно… с белези, неизличени и до днес.

Над курабийката на Бевърли бликна кръв като от срязана артерия. Аленото фонтанче опръска ръката й, покапа върху бялата покривка, попи на ярко червено петно и плъзна наоколо розови пипала.

Еди Каспбрак нададе задавен вик и с отвращение се отблъсна от масата, размахвайки толкова стреснато ръце и крака, че едва не прекатури стола. От курабийката му се измъкваше като от пашкул грамадна буболечка с грозна, жълтокафява хитинова броня. Обсидиановите й очи сляпо се взираха напред. Когато скочи върху чинията на Еди, от гърба й се посипаха трошици — Бил ясно чу тихото им шумолене и този звук изпълни с кошмари сънищата му, когато полегна да дремне същия следобед. Щом се озова на свобода, буболечката сбра задни крачка, разтърка ги със сухо бръмчене и Бил осъзна, че това трябва да е някакъв ужасно уродлив щурец. Насекомото пролази до ръба на чинията и тупна по гръб върху покривката.

— О, Господи! — едва изпъшка Ричи. — О, Господи, Шеф Бил, това е око, мили Боже, това е око, мамка му, око…

Бил рязко врътна глава и видя как Ричи се взира в курабийката си, озъбен от погнуса. Част от лъскавата коричка на сладкиша бе паднала върху масата и от дупката гледаше изцъклено човешко око. По бледокафявия ирис и роговицата имаше полепнали трохи.

Бен захвърли своята курабийка — не целенасочено, а с трескавия жест на човек, който ненадейно се сблъсква с отвратителна изненада. Докато сладкишът се търкаляше по масата, Бил зърна вътре два изкъртени зъба, потъмнели от спечена кръв. Потракваха като семена в суха кратуна.

Отново погледна Бевърли и видя, че тя си поема дъх за писък. Беше вперила очи в насекомото, което бе изпълзяло от курабийката на Еди и сега лежеше по гръб върху покривката, потрепвайки безсилно с крачета.

Бил пристъпи към действие. Не мислеше, само реагираше. Интуиция, мина му през ума, докато се хвърляше напред и притискаше с длан устата на Бевърли, преди да е изпищяла. Ето, че действувам по интуиция. Майк трябва да се гордее с мен.

Вместо писък, от устата на Бевърли излетя само задавено: Мммммфф!

Еди издаваше познатите свистящи хрипове. Бил реши, че няма страшно, едно по-яко пръскане с дробосмукачката щеше да го оправи. Ще му мине като на куче, както би казал Фреди Файърстоун, и Бил се зачуди — не за пръв път — защо на човек му хрумват толкова идиотски мисли в най-тежките моменти.

Свирепо огледа останалите и от устата му излетяха думи от онова далечно лято — невероятно архаични, ала в същото време поразително уместни:

— Млък и трайко! Всички! Гък да не чувам! Млък и трайко!

Рич плъзна длан по устните си. Лицето на Майк бе станало мръсносиво, но той намери сили да кимне. Всички се отдръпнаха от масата. Бил не бе разчупил курабийката си, но сега видя как двете половинки помръдват бавно — напън и отпускане, напън и отпускане — докато личният му подарък се мъчи да излезе.

— Ммммммфф! — изпъшка отново Бевърли, гъделичкайки дланта му с дъха си.

— Млък и трайко, Бев — каза той и отдръпна ръка.

Очите сякаш бяха изпълнили половината й лице. Устните й трепереха.

— Бил… Бил, видя ли?

Тя пак плъзна поглед към масата и се загледа в щуреца. Насекомото явно умираше. Фасетъчните му очи гледаха Бевърли и след миг тя започна да стене.

— Пре-пре-престани — свирепо заповяда Бил. — Върни се на масата.

— Не мога, Били, не мога да пристъпя до това съще…

— Можеш! Т-трябва да можеш! — Иззад мънистената завеса долетяха бързи, леки стъпки по коридора. Бил се завъртя. — Всички! Връщайте се на масата! Говорете! Дръжте се нормално!

Бевърли го изгледа умолително, но Бил поклати глава. После седна на стола и го придърпа към масата, като се мъчеше да не гледа курабийката. Тя се издуваше като някакъв невъобразим гноен цирей. И продължаваше бавно да пулсира. А можех да я захапя, безсилно помисли той.

Еди пак лапна инхалатора и лечебната мъгла плъзна в дробовете му с тъничко съскане.

— И според теб кой ще спечели купата? — обърна се Бил към Майк с идиотска усмивка.

Точно в този миг Роза изникна иззад завесата и ги огледа с учтиво недоумение. С крайчеца на окото си Бил забеляза, че Бевърли е седнала. Браво, момиче, помисли той.

— „Чикагските мечки“ изглеждат във форма — каза Майк.

— Наред ли е всичко? — запита Роза.

— А-абсолютно — каза Бил и посочи с палец към Еди. — Нашият приятел имаше пристъп на астма. Взе си лекарството. Вече е по-добре.

Роза загрижено се взря в Еди.

— Оправям се — изхъхри той.

— Искате ли да разтребя?

— След мъничко — отвърна Майк с широка фалшива усмивка.

— Вкусно ли беше?

Тя отново плъзна поглед по масата. Над бездънното спокойствие в очите й потрепваше лека тревога. Не забеляза щуреца, окото, зъбите и странно пулсиращата курабийка на Бил. Не видя и кървавото петно на покривката.

— Всичко беше много вкусно — каза Бевърли и се усмихна далеч по-естествено от Бил и Майк. Тази усмивка като че успокои Роза, убеди я, че и да е имало нещо нередно, не е виновна нито тя, нито кухнята. Мъжко момиче, помисли Бил.

— А късметите как бяха? — запита Роза.

— Ами… не знам за другите — каза Ричи, — но моят ми напълни окото.

Бил чу тихичко скърцане. Сведе очи и видя, че от курабийката му се подава членесто краче. Драскаше по чинията.

А можех да я захапя, отново помисли той, но се насили да изрече с усмивка:

— Чудесни късмети.

Ричи гледаше чинията на Бил. От натрошените останки на курабийката бавно изпълзяваше грамадна сиво-черна муха. Бръмчеше глухо, немощно. По покривката се стичаше жълтеникава гной. Наоколо се разнесе мирис — тежката сладникава воня на възпалена рана.

— Е, щом не желаете нищо за момента…

— Засега не — каза Бен. — Чудесен обяд. Просто… просто необикновен.

— Тогава няма да ви досаждам — каза тя и се промъкна през завесата.

Мънистата още се люшкаха, когато всички отскочиха от масата.

— Какво е това? — дрезгаво запита Бен, гледайки чинията на Бил.

— Муха — обясни Бил. — Муха-мутант. Дължа я на един писател, мисля, че се казваше Жорж Ланжелаан. Написал е разказа „Мухата“. Имаше и филм по него — доста слаб филм. Но разказът ме скапа от страх. Вече няма съмнение — То пак подхваща старите номера. Напоследък често си мисля за тая история с мухата, защото се каня да напиша подобен роман. Смятам да го озаглавя „Крайпътни буболечки“. Знам, че звучи м-малко глупаво, обаче…

— Извинявайте — замаяно изрече Бевърли. — Мисля, че ще повърна.

И преди някой да се изправи, тя изтича навън.

Бил тръсна салфетката си и закри мухата с размерите на малка лястовичка. Изобщо не би могла да се побере в толкова дребна курабийка… но точно оттам бе излязла. Мухата избръмча веднъж-дваж под салфетката и замлъкна.

— Исусе! — безсилно промълви Еди.

— Да се пръждосваме час по-скоро — каза Майк. — Ще изчакаме Бев във фоайето.

Докато стояха край касата, Бевърли излезе от дамската тоалетна. Изглеждаше бледа, но по-спокойна.