То

мислех. Та, какво казвахте?

— Всъщност вие казвахте. Но се канех да добавя, че ако някога сте имали карта, името ви ще е запазено в архивите. Сега съхраняваме всичко на микрофилм. Май не е както в детските ви години.

— Да — съгласи се той. — Доста промени има в Дери… но и доста неща ми изглеждат все същите.

— Е, добре, просто ще проверя и ще ви издам дубликат. Безплатно.

— Великолепно — каза Бен.

И преди да добави някоя благодарствена дума, гласът отново процепи благоговейната тишина на читалнята — този път по-гръмко, изпълнен със злокобно веселие:

— Качвай се горе, Бен! Качвай се, тлъсто дупе шибано! Говори твоят живот, Бен Ханском!

Бен се изкашля.

— Безкрайно съм ви задължен — изрече той.

— О, дреболия. — Тя леко наклони глава и се взря в него. — Горещо ли е навън?

— Малко. Защо?

— Изглеждате ми…

— Бен Ханском го стори! — изкрещя гласът. Долиташе откъм рафтовете на горния етаж. — Бен Ханском уби децата! Хванете го! Дръжте го!

— … изпотен — довърши библиотекарката.

— Тъй ли? — идиотски се учуди той.

— След малко ще е готово — каза тя.

— Благодаря.

Мис Данър седна зад вехтата пишеща машина в края на бюрото.

Бен бавно се отдалечи, усещайки как сърцето гърми като тъпан в гърдите му. Да, потеше се; лепкави струйки бяха плъзнали по челото му, под мишниците, през космите на гърдите. Вдигна глава. От горния край на лявата стълба го наблюдаваше Пениуайз Клоунът. Цялото му лице беше омазано с бял грим. Кърваво червило разтягаше устата му в усмивка на убиец. Вместо очи зееха празни орбити. В едната си ръка той стискаше грозд балони, в другата държеше книга.

Не той, поправи се Бен. То. Ето ме, стоя сред ротондата на Общинската библиотека в този пролетен следобед на 1985 година, вече съм възрастен, а насреща ми се изправя най-страшният кошмар от детството. Насреща ми се изправя То.

— Качвай се, Бен — подвикна отгоре Пениуайз. — Няма да ти сторя нищо лошо. Нося ти книга! Книга… и балонче. Качвай се!

Бен отвори уста да отвърне: Луд ли си, че очакваш да се кача?… и изведнъж осъзна, че ако го стори, всички ще се втренчат в него и ще си помислят: Кой е пък тоя смахнат?

— О, знам, че не можеш да отговориш — подвикна Пениуайз и се изкиска. — Ама без малко да те подлъжа, нали? „Извинявайте, сър, имате ли «Принц Албърт» в кутия?… Имате, значи?… Ами що не вземете да го пуснете, горкия човечец?“ „Прощавайте, госпожо, изтича ли ви отпуската?… Да?… Ами кажете накъде е изтичала, че да я хванем.“

Клоунът на горната площадка отметна глава и избухна в писклив смях. Смехът отекваше, плющеше под свода на ротондата като ято черни прилепи и Бен само с огромно усилие на волята се удържа да не притисне ушите си с длани.

— Качвай се, Бен! — викна Пениуайз. — Да побъбрим. На неутрална територия. Какво ще речеш?

Няма да се кача, помисли Бен. Някой ден ще се докопам до тебе и мисля, че тогава няма да ти е сладко. Ще те убием.

Клоунът пак се запревива от смях.

— Да ме убиете? Да ме убиете? — изведнъж Бен разпозна с ужас гласа на Ричи Тозиър… всъщност не неговия глас, а Гласа на Пиканини: — Недей да ма убиваш, господарю, аз ша става добро негър, не го убивай туй черно момче, Камара!

И отново отекна пискливият кикот.

Разтреперан и пребледнял, Бен закрачи през кънтящата читалня. Усещаше, че след малко ще повърне. Спря пред една лавица и с трепереща ръка измъкна наслуки някаква книга. Вцепените му пръсти прелистиха страниците.

— Това е последният ти шанс, Камара! — кресна гласът нейде високо зад гърба му. — Бягай от града. Бягай преди да е мръкнало. Довечера ще се заема с теб… и останалите. Прекалено си стар, за да ме спреш, Бен. Всички сте прекалено стари. Само за едно още ви бива — да умрете. Бягай, Бен. Искаш ли да видиш довечера ей-това?

Продължавайки да държи книгата с вледенени ръце, Бен се обърна. Не искаше да поглежда, но сякаш някаква невидима ръка го прихвана под брадичката и дръпна нагоре, нагоре, нагоре.

Клоунът бе изчезнал. Над лявата стълба стоеше Дракула, но не какъвто го показваха в киното; не беше Бела Лугоши, Кристофър Лий, Франк Лангела, Франсис Ледърър или Реджи Налдър. Престаряло човече с лице като топка сбръчкани корени. Беше смъртнобледо и имаше пурпурни очи, сякаш потопени в съсирена кръв. Устата му се отвори, разкривайки безброй ножчета за бръснене „Жилет“, забити накриво във венците; Бен сякаш надникна в убийствен огледален лабиринт, където всяка погрешна стъпка може да те среже на две.

— ХРУУУС-ХРУС! — изпищя човечето и челюстите щракнаха. От устните му блъвна фонтан черно- червена кръв. По белия му нагръдник се посипаха парчета от срязаните устни и бавно плъзнаха надолу, оставяйки лепкави кървави дири.

— Какво ли е видял Стан Юрис преди да умре? — кресна надолу вампирът от площадката и се разсмя с кървава, обезобразена уста. — Дали е видял принц Албърт в кутия? Или Дейви Крокет, царя на Дивия Запад? Какво е видял, Бен? Искаш ли да го видиш? Какво е видял? Какво е видял?

После пак прокънтя пискливият смях и Бен разбра, че след миг сам ще закрещи, да, нямаше сили да удържи писъка в гърлото си. От горната площадка се лееше страховит кървав дъжд. Една капка бе улучила артритичната китка на някакъв старец, който четеше „Уол Стрийт Джърнъл“. Невидима и недоловима, кръвта се стичаше между кокалчетата.

Бен си пое дъх, твърдо уверен, че писъкът ще излети след миг — невъобразим сред покоя на този мек дъждовен следобед, поразяващ като удар с нож… или безброй ножчета за бръснене.

Ала вместо това от гърлото му се раздадоха треперещи, разпокъсани думи — не писък, а сякаш глуха молитва:

— Куршуми, разбира се. От сребърния долар направихме куршуми.

Старецът с шофьорското каскетче рязко надигна глава от албума на Варгас.

— Глупости — заяви той.

Сега хората наистина се оглеждаха и някой изшътка сърдито.

— Извинявайте — изрече Бен с тих, треперещ глас. Смътно усещаше, че по лицето му се стича пот, а ризата му полепва по тялото. — Разсъждавах на глас…

— Глупости — повтори по-високо старецът. — От сребърен долар не могат да се направят куршуми. Масова заблуда. Книжни фантазии. Специфичната плътност на материала…

Изведнъж мис Данър се озова до него.

— Мистър Брокхил, пазете тишина — добродушно каза тя. — Хората четат…

— Тоя човек е болен — изтърси Брокхил и пак се наведе над албума. — Дай му аспирин, Керъл.

Керъл Данър погледна Бен и лицето й изтъня от тревога.

— Зле ли ви е, мистър Ханском? Знам, че не е учтиво да говоря така, но изглеждате ужасно.

— Аз… аз обядвах в китайски ресторант. Изглежда, не ми е понесло.

— Ако искате да полегнете, в кабинета на мистър Хенлън има кушетка. Можете…

— Не. Благодаря, но ще постоя.

Не искаше да лежи, а да избяга час по-скоро от Общинската библиотека. Озърна се към площадката. Клоунът бе изчезнал. Вампирът също. Но за ниския парапет от ковано желязо край площадката бе завързано