То

балонче. Върху издутата гумена ципа ясно личаха думите: ПРИЯТЕН ДЕН! ДОВЕЧЕРА ЩЕ УМРЕШ!

— Донесох ви библиотечната карта — каза мис Данър и колебливо докосна ръката му. — Искате ли я?

— Да, благодаря. — Бен пресекливо си пое дъх. — Много се извинявам за безпокойството.

— Няма нищо — каза тя. — Дано да не е отравяне.

— Не става — обади се приведеният над албума мистър Брокхил, без да вади лулата от устата си. — Чиста литературна измислица. Куршумът ще бие накриво.

И пак без да знае какво ще излети от устата му, Бен изрече:

— Да, не куршуми, а топчета. От самото начало разбрахме, че не можем да направим куршуми. Бяхме още деца, знаете. Хрумна ми да…

Някой отново изшътка.

Брокхил огледа Бен с изненада, накани се да отвърне нещо, но премълча и се вглъби в рисунките.

Върнаха се до бюрото и Керъл Данър му подаде малка оранжева карта с печат ОБЩИНСКА БИБЛИОТЕКА ДЕРИ. Леко развеселен, Бен осъзна, че за пръв път през целия си живот се записва в читалня за възрастни. Като хлапе имаше лимоненожълта карта.

— Сигурен ли сте, че не искате да полегнете, мистър Ханском?

— Благодаря, вече съм по-добре.

— Наистина ли?

Той намери сили да се усмихне.

— Наистина.

— Вярно, по-добре изглеждате — кимна тя, но в гласа й звучеше съмнение, сякаш го казваше от учтивост, без сама да си вярва.

После мис Данър пъхна една книга в съвременния микрофилмов прибор за регистрация и Бен едва удържа пристъпа на истеричен смях. Това е книгата, която грабнах от лавицата, когато клоунът взе да се прави на Пиканини, помисли той. Решила е, че искам да я заема. За пръв път след двайсет и пет години заемам книга от Общинската библиотека, а даже не знам заглавието. Не ми пука, честно казано. Важното е да се измъкна оттук, нали? Друго не искам.

— Благодаря — каза той и пъхна книгата под мишница.

— Винаги сте добре дошъл, мистър Ханском. Сигурен ли сте, че не искате аспирин?

— Напълно сигурен. — Той се поколеба. — Случайно да знаете какво е станало с мисис Старет? Барбара Старет. Тя завеждаше детския отдел.

— Тя почина — каза Керъл Данър. — Преди три години. От сърдечен удар, доколкото знам. Тъжно. Беше сравнително млада… петдесет и осем или петдесет и девет, мисля. В деня на погребението мистър Хенлън затвори библиотеката.

— О — прошепна Бен и в сърцето му сякаш зейна празнота. Ето какво е да се завърнеш в бащин дом, както казва песента. Торта със сладка глазура и горчива плънка под нея. Хората са те забравили, или са умрели, или вече са плешиви, беззъби. Понякога ги заварваш изкуфели. О, животът е прекрасен. Как си, мой човек?

— Съжалявам — каза библиотекарката. — Обичахте я, нали?

— Всички деца обичаха мисис Старет — отвърна Бен и с тревога усети, че сълзите напират в очите му.

— А вие…

Ако още веднъж запита дали съм сигурен, май наистина ще се разплача. Или ще изкрещя. Или не знам какво.

Той погледна часовника си.

— Наистина трябва да бягам. Благодаря, бяхте много мила.

— Приятен ден, мистър Ханском.

Да, непременно. Защото довечера ще умра.

Той махна с ръка и закрачи към изхода. Мистър Брокхил го изгледа подозрително.

Озърна се към площадката над лявата стълба. Балонът още се рееше там, вързан за дантелата от ковано желязо. Но сега надписът гласеше:

АЗ УБИХ БАРБАРА СТАРЕТ!

ПЕНИУАЙЗ КЛОУНЪТ

Бен завъртя глава. Сърцето отново блъскаше в гърлото му. Излезе навън и светлината го замая — високо горе облаците се разкъсваха и през тях падаха лъчите на топлото майско слънце, под които тревата изглеждаше невероятно зелена и сочна. Бен усети как обръчът около гърдите му се отпуска. Изпита чувството, че е захвърлил в библиотеката някакъв непосилен товар… после погледна неволно взетата книга и зъбите му изтракаха рязко, болезнено. „Булдозер“ от Стивън У. Мидър — една от книгите, които носеше в деня, когато се хвърли в Пущинака, за да избяга от Хенри Бауърс и неговите приятели.

И щом се сети за Хенри, различи върху корицата бледа следа от подкована подметка.

Прехвърли страниците с треперещи пръсти и погледна най-отзад. Библиотеката работеше с микрофилмова регистрация; бе го видял с очите си. Но от вътрешната страна на задната корица все още бе залепен книжен плик с картонче в него. Върху картончето бяха изписани имена, а до тях имаше печат за датата на връщане. Бен се вгледа.

ИМЕ НА ЧИТАТЕЛЯ ДА СЕ ВЪРНЕ ДО ПОСОЧЕНАТА ДАТА

Чарлс Н. Браун 14 МАЙ 58

Дейвид Хартуел 1 ЮНИ 58

Джоузеф Бренан 17 ЮНИ 58

А на последния ред — собственото му име, изписано непохватно с молив:

Бенджамин Ханском 9 ЮЛИ 58

Върху картончето, върху титулната страница, върху обреза на книгата — навсякъде беше ударен отново и отново печат с тлъсто червено мастило, което приличаше на кръв: ЗА УНИЩОЖАВАНЕ.

— Мили Боже — прошепна Бен. Не знаеше какво друго да каже, тия думи като че обхващаха цялото положение. — О, мили Боже, мили Боже.

Застанал под топлите слънчеви лъчи, той внезапно се запита какво ли е сполетяло другите.

2. Еди Каспбрак хваща топката

Еди слезе от автобуса на ъгъла на Канзас стрийт и Кошут. Улица Кошут слизаше около половин километър надолу и изведнъж свършваше пред порутения стръмен бряг на Пущинака. Сам не знаеше защо е решил да напусне автобуса тъкмо тук; Кошут не му напомняше абсолютно нищо, а и никого не бе познавал в тоя край на Канзас стрийт. Просто мястото му се стори подходящо. Друго не знаеше, но засега стигаше и толкова. Бевърли вече бе слязла на една от спирките по Долна главна улица. Майк бе потеглил с колата си към библиотеката.

Докато гледаше подир малкия и някак абсурден автобус Мерцедес, Еди се запита какво всъщност търси тук, на някакъв затънтен ъгъл в затънтено провинциално градче, почти на осемстотин километра от Майра, която несъмнено се тревожи до сълзи за него. За миг го обзе болезнен шемет. Докосна джоба на якето и си спомни, че е оставил драмамина в хотела заедно с другите лекарства. Обаче имаше аспирин. По-скоро би излязъл без гащи, отколкото без аспирин. Глътна на сухо две хапчета и пое по Канзас стрийт със смътното намерение да отскочи до Общинската библиотека, или пък да пресече към Костело авеню. Небето вече се проясняваше и навярно нищо не би му попречило да продължи чак до Западния булевард, за да се порадва на старите викториански къщи в единствения истински красив квартал на Дери. Понякога в детството си правеше точно това — тръгваше небрежно по Западния булевард, уж че отива нейде другаде. На пресечката с Уичъм стрийт беше къщата на семейство Мюлер — червена сграда с две кулички на покрива и жив плет отпред. Имаха си градинар, който винаги