изпровождаше Еди с подозрителен поглед.
Четири къщи по-нататък, от същата страна на булеварда, беше домът на Бауи — навярно една от причините Грета Бауи и Сали Мюлер да са тъй неразделни в прогимназията. И тази сграда имаше кулички над зелените керемиди… но за разлика от квадратните кулички на Мюлеровия дом, тия тук завършваха със странни високи конуси — малко като „магарешките калпаци“, с които увенчават в началните класове непослушните ученици. През лятото на ливадата отстрани винаги имаше изящни мебели — масичка с жълт плажен чадър над нея, плетени кресла, хамак между двете дървета. Зад къщата пък имаше игрище за крокет, Еди знаеше това, макар че Грета никога не го бе канила на гости. Докато отминаваше с небрежна походка (уж че отива нейде другаде), той понякога чуваше тракането на топки, смях и разочаровани стонове при „избиването“ на нечия топка. Веднъж бе зърнал как самата Грета с чаша лимонада в едната ръка и чукче за крокет в другата, стройна и по-прекрасна от всички фантазии на поетите (за деветгодишния Еди Каспбрак даже загорелият й гръб изглеждаше поразително красив), отива да търси „избитата“ си топка; топката бе отскочила от едно дърво, довеждайки по този начин Грета в полезрението на Еди.
От онзи миг той мъничко се влюби в нея — в сиянието на русите коси, които се лееха по раменете на бледосинята лятна рокля. Грета се озърна и отначало Еди помисли, че го е видяла, но явно не беше така, защото когато срамежливо вдигна ръка за поздрав, тя не му отговори, а само отпрати топката зад къщата и изтича след нея. Той продължи по-нататък, без да я кори за пренебрежението (искрено вярваше, че не го е забелязала), или пък за това, че никога не го кани на крокет в събота следобед — откъде накъде хубавата Грета Бауи ще кани хлапе като него: мършаво, астматично, с физиономия на удавен плъх.
При последното име мислите му внезапно секнаха, защото — за вълка говорим! — ето че стоеше пред товарния гараж на братя Тракър.
— Още си е тук — изрече той на глас и се разсмя. — Мътните да го вземат!
Заклетите ергени Фил и Тони Тракър имаха навярно най-красивата къща на Западния булевард — безукоризнено бяла викторианска сграда с просторна изумрудена ливада и огромни цветни лехи, из които пламтяха буйни багри (разбира се, грижливо поддържани) през цялата пролет и лято. Всяка есен асфалтираха алеята пред дома, та да си остава гладка и лъскава като черно огледало, а керемидите по островърхите стрехи имаха идеално зелен цвят, почти в тон с тревата долу. Понякога хората спираха колите си, за да правят снимки на удивителните старинни колонки около прозорците.
— Щом двама мъже си дават труд да поддържат толкова хубава къща, трябва да от обратните — бе промърморила една вечер майката на Еди толкова недоволно, че той не посмя да попита какво значи това.
Товарният гараж нямаше съвършено нищо общо с Тракъровия дом на Западния булевард. Беше ниска сграда от вехти, напукани тухли, чийто зацапан оранжев цвят потъмняваше надолу до пълна чернота от полепналия в основите слой сажди. Всички стъкла бяха еднакво мръсни, с изключение на едно от прозорчетата на канцеларията. Още преди Еди и дълго подир него хлапетата поддържаха там безупречно чисто кръгче, защото над бюрото на управителя висеше календарът на „Плейбой“. На път към игрището зад гаража нито едно момче не устояваше на изкушението да избърше стъклото с бейзболната си ръкавица и да зърне коя е разголената красавица на месеца.
От трите страни на гаража се простираха широки чакълести площадки. От време на време там се сбираха безредно камионите за далечни курсове — на Джими Питърс, на Кенуърт, на Рио — с огромни надписи отстрани: БРАТЯ ТРАКЪР. ДЕРИ-НЮТЪН-ПРОВИДЪНС-НЮ ЙОРК. Понякога бяха цели, друг път стояха само шасита или товарни каросерии, застинали безмълвно на задни колела и масивни дървени подпори.
Братята се стараеха да използуват задната площадка колкото е възможно по-рядко, защото бяха страстни поклонници на бейзбола и обичаха детските игри. Фил Тракър сам караше камион, затова момчетата почти не го срещаха, но Тони Тракър, мъжага с грамадни ръчища и не по-малко грамаден търбух, поддържаше счетоводните книги, тъй че Еди (който никога не играеше — майка му би го претрепала, ако чуеше, че играе бейзбол, търчи насам-натам, гълта прахоляк с деликатните си дробчета и рискува да си навлече я счупен крак, я контузия или Бог знае още какво) бе свикнал да го вижда наоколо. Постепенно гласът му бе станал за Еди част от самата игра — по късно на мястото му щеше да дойде гласът на коментатора Мел Алън. Грамаден, ала и някак призрачен с искрящо бялата си риза сред летния вечерен здрач, из който плъзват първите светулки, Тони Тракър крещи гръмовно:
Никога не ги наричаше по имена, спомни си Еди. Винаги бяха ей, Рижия, ей, Русия, ей, Очилатия, ей, Дребосък. Топката неизменно се превръщаше в топ’та. А вместо бухалка в коментарите на Тони Тракър се вмъкваше някаква си „държалка“, тъй че се получаваше: „Ей, Подкова, захапи яко държалката, че инак все си изтървал топ’та.“
Широко усмихнат, Еди продължи нататък… и усмивката му помръкна. Над дългата тухлена сграда, където някога приемаха поръчки, поправяха камиони и складираха товари по за ден-два, днес тегнеше безмълвие. През чакъла бяха избуяли плевели и на страничните площадки не се виждаше нито един камион… само към края се беше килнало потъмняло, ръждиво ремарке.
Когато се приближи, забеляза зад стъклото на прозореца табела ЗА ПРОДАН.
Тони навярно се беше гътнал от сърдечен удар; човекът мъкнеше поне четиридесет кила наднормено тегло. А пък сърцето трябва да се щади. Поетите могат да дрънкат романтични приказки за разбити сърца и Бари Манилоу да пее за тях колкото си ще (двамата с Майра имаха всичките му плочи), но лично за своето Еди предпочиташе по една хубава електрокардиограма всяка година. Ясна работа, сърцето на Тони беше прещракало като евтин часовник. Ами Фил? Вероятно транспортна злополука. Еди, който сам си изкарваше залъка зад волана (или поне доскоро; напоследък возеше само знаменитостите, а през останалото време киснеше в канцеларията), знаеше какво означава транспортна злополука. Може би старият Фил бе изхвръкнал от заледения път на остър завой в Ню Хампшър или край Хейнсуил Уудс в северните райони на Мейн, или пък в някой дъждовен пролетен ден спирачките му бяха отказали на дългото надолнище към Хейвън южно от Дери. Да, можеше да го е сполетяло това или кой знае още какво от нещата, ставащи в печалните кънтри-балади с разни товарни шофьори, които носят високи каубойски шапки и все си мислят кого да измамят. Вярно, зад бюрото е скучно и самотно, но Еди неведнъж бе седял зад волана с единствената компания на инхалатора върху таблото (плюс камара хапчета в жабката) и знаеше, че цветът на истинската самота е мътночервен — цветът на автомобилни стопове, отразен в мокрия черен асфалт.
— Дявол да го вземе, как минава времето — въздъхна едва чуто Еди Каспбрак, без дори да усети, че го е казал на глас.
Размекнат и нещастен — сам не би повярвал доколко е привикнал с подобно чувство — Еди закрачи с луксозните си мокасини по хрущящия чакъл и мина зад ъгъла на сградата, за да погледне площадката, където бе наблюдавал безброй бейзболни мачове като хлапе — в ония времена хлапетата сякаш бяха деветдесет на сто от световното население.
