То

— Не знам — изрече той и когато се озърна, за да види дали някой не го е чул как си приказва сам, разбра, че е завил от Канзас стрийт по Костело авеню. Преди малко бе казал на другите, че в тукашното си детство е бил щастлив само сред Пущинака… ала не беше съвсем вярно, нали? Имаше още едно място. Случайно или съзнателно, бе стигнал до това място — Общинската библиотека.

Една-две минути постоя пред сградата без да вади ръце от джобовете. Не се бе променила; и днес изпитваше детското възхищение от нейните очертания. Както става понякога с умело проектираните каменни здания, библиотеката объркваше окото на наблюдателя с привидни противоречия: тежката, солидна външност някак се уравновесяваше от изящните арки и стройните колони; изглеждаше масивна като банков сейф и същевременно крехка и чиста (да, наистина беше крехка за градско здание, особено пък построено към края на миналия век, а прозорците с тънки железни рамки бяха елегантно заоблени). Тия противоречия я спасяваха от грозотата и Бен не се учуди, когато в душата му потрепна любов към старата сграда.

По Костело авеню също нямаше особени промени. Като се озърна, Бен видя Общинския съвет и неволно се запита дали градският пазар още си е на старото място — там, където Костело Авеню правеше плавен завой към Канзас стрийт.

Почти без да забелязва, че мокри елегантните си ботуши, той закрачи през ливадата пред библиотеката, за да огледа стъкления коридор между главната сграда и детския отдел. Тук също нищо не бе променено и като спря край провисналите клони на една плачеща върба, Бен се загледа как хората сноват по прехода. Изпълни го някогашното радостно възхищение и той за пръв път забрави истински какво се бе случило в края на срещата. Спомни си как в детството идваше точно на това място, само че през зимата — пробиваше си път през през сняг до кръста и стоеше тук по десет-петнайсет минути. Идваше по мръкнало и тъкмо контрастите го привличаха, приковаваха го неподвижен, докато пръстите му се вкочаняваха и снегът се топеше в зелените му гумени ботуши. Наоколо се разливаше акварелен здрач, над пурпурния свят плъзваха ранните зимни сенки, на изток небосводът ставаше пепеляв, а на запад тлееше като жарава. Ставаше студено, температурата спадаше до десетина градуса под нулата, а нерядко и повече, ако вятърът вееше откъм замръзналия Пущинак.

Но само на тридесет метра от него хората сновяха напред-назад по ризи. Само на тридесет метра от него неоновите лампи създаваха тунел от ярка бяла светлина. Групички дечурлига притичваха със смях, влюбени гимназисти се държаха за ръце (ако ги видеше, библиотекарката им нареждаше да престанат). Имаше някаква магия, добра магия, и той още бе твърде малък, за да я обясни с толкова прозаични неща като електричество и парно отопление. Магията бе този грейнал цилиндър от светлина и живот, свързал двете здания като пъпна връв, магията бе да гледа как хората крачат по него сред мрачното заснежено поле, неподвластни на мрак и студ. Това ги правеше прекрасни и божествени.

Накрая си тръгваше (както сега) и заобикаляше към главния вход (както сега), но винаги спираше за един сетен поглед назад (както сега), преди масивният каменен ръб на сградата да закрие крехкото вълшебство.

Скръбно усмихнат от болката на носталгията, която пристягаше сърцето му, Бен изкачи стъпалата към входа на библиотеката и спря за миг на тясната веранда зад колоните, където беше прохладно и в най- горещия ден. После отвори желязната врата и навлезе в тишината.

Силата на спомена едва не го зашемети, когато пристъпи под мекото осветление на висящите стъклени глобуси. Не беше физическа сила — като плесница или юмрук в зъбите. По-скоро напомняше онова причудливо чувство за раздвоение и прегъване на времето, което хората, по липса на по-добър израз, наричат deja vu — вече видяно. Бен го бе изпитвал и друг път, но никога с толкова замайваща сила; спрял за секунда-две край вратата, той се чувствуваше буквално изгубен във времето и нямаше ясна представа на колко години е. Тридесет и осем или единадесет?

Посрещаше го все същата тръпнеща тишина, нарушавана сегиз-тогиз само от нечий шепот, от глухия тътен на библиотечния печат по картони и известия за закъснели книги, от глухото шумолене на прелиствани вестници и списания. И днес осветлението му харесваше както някога. През високите прозорци падаха косо слънчеви лъчи, сиви като перата по гълъбово крило в дъждовен следобед, и светлината им беше някак задрямала, приспивна.

Закрачи през широкия под с почти изличени червено-черни шарки по линолеума, опитвайки както някога да стъпва по-тихо — отделът за възрастни имаше висок свод и всички звуци отекваха под купола.

Видя, че спиралните железни стълби към рафтовете на горния етаж все още са си на мястото, от двете страни на полукръглото библиотекарско бюро, но забеляза и малкия замрежен асансьор, монтиран през някоя от двайсет и петте години откакто двамата с майка му бяха напуснали градчето. Поолекна му — бе открил пукнатина в потискащото усещане за deja vu.

Докато пресичаше залата, Бен се чувствуваше като натрапник, като шпионин от чужда страна. През цялото време очакваше библиотекарката зад бюрото да надигне глава, да го погледне и да извика с ясен, звънък глас, който ще стресне читателите и ще привлече всички очи към него: Ти! Да, ти! Какво търсиш? Нямаш работа тук! Ти идваш Отвън! Ти идваш от Някога! Връщай се там, откъдето си дошъл! Връщай се незабавно, преди да повикам полицията!

Тя надигна глава. Беше млада, красива и за един невероятен миг Бен имаше чувството, че фантазията ще се сбъдне, а когато срещна погледа на бледосините й очи, сърцето му подскочи в гърлото. Сетне библиотекарката безразлично се извърна и той отново овладя нозете си. И да беше шпионин, засега оставаше неразкрит.

На път за коридора към детския отдел, той мина под желязната спирала на една от тесните, убийствено стръмни стълбички и с насмешка осъзна (но чак след като го стори), че е хлътнал в още един стар коловоз на детските си навици. Беше вирнал глава с някогашната хлапашка надежда да види на стъпалата момиче с пола. Спомняше си (сега си спомняше) как на осемгодишна възраст веднъж погледна безпричинно нагоре и надзърна право под памучната пола на хубава гимназистка с чисти розови гащички. Както внезапният слънчев проблясък по гривничката върху глезена на Бевърли Марш през последния учебен ден на 1958 бе забил в гърдите му острието на нещо по-първично от обикновената обич, тъй и видът на розовите гащички го бе улучил право в сърцето; спомняше си как цели двайсет минути седя на една маса в детската читалня, без да вижда разгърнатата историческа книга пред себе си, как мислеше за неочакваната гледка, как бузите и челото му пламтяха, а пенисът му се бе втвърдил като клонче в панталона — клонче, впиващо корени нагоре из корема. Представяше си, че са женени, живеят в къщичка край града и се отдават на удоволствия, за които нямаше ни най-малка представа.

Чувствата бяха отминали също тъй внезапно, както се появиха, но от онзи ден нататък той не пропускаше да погледне нагоре при всяко минаване под стълбата. Повече не бе видял нищо интересно или вълнуващо (веднъж зърна дебела стара дама да слиза тромаво надолу, но побърза да извърне очи от тая гледка, засрамен като крадец), ала навикът си оставаше — ето че пак му се поддаваше, макар и възрастен.

Бавно закрачи по остъкления коридор, забелязвайки нови промени: жълти лепенки над електрическите ключове призоваваха ОПЕК ОБИЧА ДА ПРАХОСВАТЕ ЕНЕРГИЯ, ПЕСТЕТЕ ВСЕКИ ВАТ! Когато влезе в миниатюрния свят с дървени масички и столчета, където чешмичката за питейна вода едва му стигаше до бедрото, на отсрещната стена висяха в рамки не Дуайт Айзенхауер и Ричард Никсън, а Роналд Рейгън и Джордж Буш. Помисли си, че когато завършваше пет клас, Рейгън още е бил киноартист, а Джордж Буш е наближавал трийсетте.

Но…

Отново го заля чувството за deja vu. Нямаше сили да го отблъсне и този път изпита немия ужас на човек, който след половин час безпомощно пляскане из водата осъзнава, че брегът е все тъй далече и почва да се дави.

Беше час за приказки. В ъгъла десетина дечица седяха кротко в полукръг на малките столчета и слушаха.

— Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? — изрече библиотекарката с дебелия, ръмжащ глас на трола от приказката и Бен помисли: Когато вдигне глава, ще видя, че е мис Дейвис, да мис Дейвис ще е и няма да изглежда състарена нито с ден откакто…

Но когато библиотекарката наистина вдигна глава, той зърна млада жена — много по-млада дори от тогавашната мис Дейвис.