То

— Има ли кой да те докара, Беви?

— Да. Таткото на Бил Денброу обеща да направи една обиколка с колата.

В гласа на мисис Марш внезапно се вмъкна тревога.

— Да не би да си на среща, Беви?

— Не, разбира се — заяви Бев, гледайки от сенчестия хол към столовата, където другите се настаняваха около картона за „Монопол“. И съжалявам, че не съм, помисли тя. — Момчета, пфу! Просто тук има дежурство и всяка вечер някой родител откарва децата по домовете.

Това поне беше вярно. Всичко останало беше толкова безсрамна лъжа, че тя усети как се изчервява до уши в сянката.

— Добре — каза майка й. — Само питах за всеки случай. Защото ако татко ти те спипа да ходиш по срещи на тая възраст, ще побеснее. — Тя помисли малко и добави: — Аз също.

— Да, знам — каза Бевърли, продължавайки да гледа към столовата.

Наистина знаеше; и все пак ето я тук, в къща без родители — даже не с едно момче, а с цели шест. Забеляза тревожния поглед на Бен и му кимна с усмивка. Той се изчерви, но размаха ръка.

— С приятелки ли си?

Какви приятелки, мамо?

— Ами… Пати О’Хара е тук. И Ели Гайгер. Видях я да играе на долния етаж.

Срамуваше се от лекотата, с която лъжите се ронеха от устните й. Предпочиташе да разговаря с баща си. Щеше да примира от страх, но нямаше да се срамува. Лошо момиче си беше и толкоз.

— Обичам те, мамо — каза тя.

— И аз те обичам, Бев. — Майка й помълча и добави: — Пази се. Във вестника пише, че може да има нова жертва. Някакво момче на име Патрик Хокстетър. Изчезнало е. Ти познаваше ли го, Беви?

Тя притвори очи.

— Не, мамо.

— Добре… довиждане тогава.

— Довиждане.

Тя изтича при другите и около час играха „Монопол“. Стан печелеше непрекъснато.

— Евреите много ги бива да трупат пари — заяви Стан, докато слагаше хотел на Атлантик авеню и втора зелена къщичка на Вентнър авеню. — Цял свят го знае.

— Божичко, направи ме евреин — подвикна Бен и всички избухнаха в смях. Бен беше пред фалит.

От време на време Бевърли се озърташе през масата към Бил, забелязвайки чистите му ръце, сините очи, гладко сресаната червеникава коса. Докато той движеше по картона сребристата пионка с форма на обувчица, тя си помисли: Ако ме хване сега за ръката, навярно ще умра от щастие. В гърдите й припламна топлинка и тя сведе очи към ръцете си, за да скрие усмивката.

6.

Финалът на вечерта бе почти прозаичен. Бен взе чук и секач от таблото на Дзак и с няколко удара разби калъпите по прорязаните странични линии. Половинките се разтвориха с лекота. Отвътре изпаднаха две малки сребърни топчета. На едното смътно се различаваха цифрите 925. Върху другото Бевърли като че забеляза размити остатъци от косата на лейди Свобода. Дълго ги гледаха без да говорят, после Стан вдигна едното.

— Доста е дребничко — каза той.

— Такъв е бил и камъкът на Давид, когато излизал с прашката срещу Голиат — възрази Майк. — Струват ми се могъщи.

Бен неволно кимна. И той имаше същото чувство.

— Свъ-ххъ-ършихме ли? — запита Бил.

— Свършихме — потвърди Бен. — Дръж.

Той метна второто топче на Бил, който бе толкова изненадан, че едва не го изтърва.

Топчетата тръгнаха от ръка на ръка. Всички ги оглеждаха внимателно, изумени от тяхната заобленост, тежест, реалност. Когато се върнаха у Бен, той ги стисна в юмрук и се обърна към Бил.

— Какво ще ги правим сега?

— Дъ-дъ-дай ги на Б-бевърли.

— Не!

Бил я погледна. Лицето му беше спокойно, но строго.

— Б-б-бев, вече о-ххо-бсъждахме т-това и…

— Ще го направя — каза тя. — Ще изстрелям тия проклети топчета, когато му дойде времето. Ако дойде. Най-много да загинете всички заради мен, но ще го направя. Обаче не искам да ги нося у дома. Може

(баща ми)

нашите да ги открият. Ще стане голям скандал.

— Нямаш ли си тайно скривалище? — запита Ричи. — По дяволите, аз имам четири-пет.

— Имам скривалище — кимна Бевърли. Наистина имаше местенце под матрака, където криеше цигари, комикси, а напоследък модни и филмови списания. — Но не ми се рискува с толкова важно нещо. Задръж ги ти, Бил. Докато им дойде времето.

— Добре — тихо каза Бил и в този момент по алеята плъзнаха лъчите на фарове. — Олеле, по-хход- ранили са. Да се м-махаме оттук.

Тъкмо бяха насядали около масата, когато Шарон Денброу отвори кухненската врата.

Ричи врътна очи към тавана и се престори, че бърше потта от челото си; всички се разсмяха. Ричи пускаше Една По-Якичка.

След миг Шарон влезе в столовата.

— Татко ти чака да откара другарчетата ти, Бил.

— До-о-бре, м-мамо — каза Бил. — И б-без това вече п-п-привършвахме.

— Кой спечели? — запита Шарон и се усмихна сърдечно на децата. Помисли, че момичето ще стане истинска красавица. След година-две децата щяха да се нуждаят от надзор, когато компанията е смесена. Но навярно все още бе твърде рано, за да се плаши от грозната сянка на секса.

— Стъ-стан спе-ххе-чели — каза Бил. — Ех-ех-евреите много ги бива да т-трупат п-п-пари.

— Бил! — извика тя с ужас и се изчерви… а сетне се озърна изумена, защото всички, включително и Стан, избухнаха в смях. Изумлението се превърна почти в страх (макар че по-късно не посмя да сподели това с мъжа си в леглото). Из въздуха се носеше нещо като статично електричество, само че още по-мощно и страховито. Струваше й се, че ако докосне някое от децата, ще я разтърси убийствен удар. Какво им става? — отчаяно помисли тя и даже отвори уста да запита. Но Бил побърза да се извини (в очите му продължаваха да играят дяволити искрици), а Стан каза, че няма нищо, просто така си се шегували от време на време… и тя бе прекалено объркана, за да изрече каквото и да било.

Олекна й едва когато децата си тръгнаха, а собственият й странен, заекващ син отиде да си легне и загаси лампата.

7.

Денят, в който Клубът на Неудачниците най-сетне влезе в схватка с То, денят, в който То едва не си направи жартиери от карантията на Бен Ханском, беше 25 юли 1958 година. Горещ, душен и безветрен ден. Бен си го спомняше добре, защото с него дойде краят на жегата. След този ден настана прохладно и облачно време.

Около десет часа сутринта пристигнаха пред къщата на Нийбълт стрийт 29. Бил возеше Ричи върху багажника на Силвър, а Бен едва сместваше масивните си бутове по провисналата седалка на раздрънкан велосипед „Рали“. Бевърли се зададе по Нийбълт стрийт с дамско колело. Беше пристегнала косата си със зелена лента около челото и вятърът развяваше зад гърба й дългите червеникави кичури. Майк пристигна