То

сам, а около пет минути след него по тротоара се зададоха Стан и Еди.

— К-к-как е ръката, Е-е-еди?

— А, търпи се. Боли, ако я притисна насън. Донесе ли всичко?

В кошницата на Силвър лежеше пакет, омотан с брезент. Бил го разгърна. Подаде прашката на Бевърли, която направи гримаса, но не каза нищо. В брезента имаше и тенекиена кутийка от бонбони. Бил я отвори и показа двете сребърни топчета. Всички ги огледаха мълчаливо, струпани един до друг на повехналата морава пред Нийбълт стрийт 29 — морава, приютила само плевели. Бил, Ричи и Еди вече бяха виждали къщата; останалите я оглеждаха с любопитство.

Прозорците приличат на очи, помисли Стан и плъзна ръка към книжката в джоба си. Докосна я за късмет. Беше „Птиците в Северна Америка“ от М. К. Хенди. Приличат на мръсни, слепи очи.

Вони, помисли Бевърли. Усещам го — но не с носа, не с обонянието.

Майк си помисли: Също като онзи път, в развалините на стоманолеярната. Точно същото усещам… сякаш То ни кани да влезем.

Няма грешка, това е едно от неговите места, помисли Бен. Като дупките на морлоците, през които влиза и излиза. И То знае, че сме тук. Чака да влезем вътре.

— О-ххо-още ли сте готови? — запита Бил.

Те обърнаха към него пребледнели, сериозни лица. Мълчаха. Еди измъкна пипнешком инхалатора от джоба си, лапна пръскалката и с тих стон вдъхна мощната струя.

— Дай малко — обади се Ричи.

Еди го изгледа стреснато, очаквайки някаква подигравка.

Ричи протегна ръка.

— Без майтап, мой чорап. Може ли да си пръсна?

Еди размърда здравото си рамо — странно, неестествено движение — и му подаде инхалатора. Ричи натисна спусъка и вдъхна дълбоко.

— Точно това ми трябваше — каза той, докато връщаше инхалатора. Кашляше лекичко, но очите му се избистриха.

— И на мен — каза Стан. — Може ли?

Един по един Неудачниците си пръснаха от лекарството. Когато инхалаторът обиколи всички, Еди го прибра в задния си джоб, откъдето стърчеше само пръскалката. После пак се обърнаха към къщата.

— Живеят ли хора на тая улица? — тихо запита Бевърли.

— Насам няма никой — каза Майк. — Отдавна. От време на време сигурно се навъртат скитници. Нали ги знаете, дето пътуват с влаковете. — Той погледна Бил. — Как мислиш, Бил, дали То се явява и на възрастните?

— Н-не знам — каза Бил. — Може нъ-нъ-някои да го виждат.

— Де да можехме да намерим такъв — мрачно промърмори Ричи. — Тая работа всъщност не е за деца, нали ме разбирате?

Бил го разбираше. Когато по телевизията братята Харди изпаднеха в беда, Фентън Харди тутакси пристигаше да ги освободи под гаранция. Пак таткото оправяше всичко в „Научните приключения на Рик Брант“. По дяволите, даже Нанси Дрю си имаше татко, който за нула време дотичваше на помощ, щом лошите я вържеха в някоя изоставена мина.

— Трябва ни поне един възрастен — морно въздъхна Ричи, гледайки затворената къща с олющена боя, мръсни прозорци и сенчеста веранда. За миг Бен усети как общата решителност се разколебава.

Но в този момент Бил каза:

— Е-ххе-лате н-насам. Гъ-гъ-гледайте.

Заобиколиха откъм лявата страна на верандата, където дъсчената решетка беше изкъртена. Трънливите подивели рози все още растяха там… и сред тях се чернееха мъртвешки храстите, които То бе докоснало на излизане през прозорчето.

— Само с едно пипване е сторило това? — прошепна ужасената Бевърли.

Бил кимна.

— С-с-сигурни ли сте о-ххо-още, м-момчета?

За миг никой не отговори. Не бяха сигурни; колебаеха се, макар да разбираха от лицето на Бил, че той ще продължи и без тях. Ала освен решителност по лицето на Бил имаше и срам. Както сам казваше, Джордж не беше техен брат.

Ами всички останали деца, помисли Бен. Бети Рипсъм, Черил Ламоника, малкият Клемънтс, Еди Коркоран (може би), Рони Гроган… та дори и Патрик Хокстетър. То убива деца, по дяволите, деца!

— Аз съм с теб, Шеф Бил — каза той.

— Майната му, и аз — каза Бевърли.

— Естествено — обади се Ричи. — Да не мислиш, че ще те оставим да обереш целия майтап, Пелтек?

Бил ги изгледа, преглътна мъчително и кимна. После подаде тенекиената кутийка на Бевърли.

— Сигурен ли си, Бил?

— Си-ххи-игурен съм.

Тя кимна, изпитвайки едновременно ужас пред непосилната отговорност и огромна радост от доверието му. Отвори кутийката, извади топчетата и пъхна едното в десния джоб на джинсите си. Другото намести в прашката и я отпусна да виси на ластика. Усети как хладното топче постепенно се затопля в юмрука й.

— Да вървим — каза тя с леко треперещ глас. — Да вървим, преди да ме е хванало шубето.

Бил кимна, после погледна Еди.

— Ще мо-ххо-ожеш ли, Е-е-еди?

Еди тръсна глава.

— Ясна работа. Миналия път бях сам. Сега съм с приятели. Нали така?

Той ги огледа и се поусмихна. Лицето му беше плахо, крехко и изумително красиво.

Ричи го тупна по гърба.

— Убаво думаш, сеньоррр. Кой са опитва да ти крадва тоз фъшкалатор, Панчо ша го убива. Ама ша го убива бавно.

— Страхотен си, Ричи — изкиска се Бевърли.

— П-п-под ве-ххе-ерандата — нареди Бил. — Вси-и-ички зад мен. П-после в ма-хха-азето.

— Ами ако слезеш пръв и оная твар се метне върху теб, какво да правя? — запита Бевърли. — През тебе ли да стрелям?

— Ако се на-на-налага — кимна Бил. — Ама пре-ххе-поръчвам п-п-първо да минеш о-ххот-страни.

При тия думи Ричи се разкиска като луд.

— Ако т-т-трябва, ще обиколим цялата к-к-къща. — Бил сви рамене. — Може п-пък да не намерим ни- ххи-ищо.

— Вярваш ли? — запита Майк.

— Не — лаконично отвърна Бил. — То е т-т-тук.

И Бен мислеше същото. Къщата на Нийбълт стрийт 29 сякаш бе обгърната в отровен облак. Не се виждаше… но се усещаше. Той облиза пресъхналите си устни.

— Го-ххо-отови ли сте? — запита Бил.

Всички извиха глави към него.

— Готови сме, Бил — потвърди Ричи.

— Да в-в-вървим тогава — каза Бил. — Стой п-п-плътно зад мен, Б-бевърли.

Той коленичи, пропълзя през съсухрените розови храсти и навлезе под верандата.

8.

Придвижваха се в следния ред: Бил, Бевърли, Бен, Еди, Ричи, Стан, Майк. Листата под верандата