То

не съм виждал през живота си… сигурно никой не е виждал. — Той избърса устата си с опакото на китката. — Вътре са стотици. — Гледаше другите и ъгълчето на устните му трепереше. — Опашките им… бяха преплетени, Бил. Омотани на кълбо. — Той се намръщи от отвращение. — Като змии.

Всички гледаха вратичката. Скимтенето долиташе иззад нея приглушено, но отчетливо. Плъхове, помисли Бен, гледайки пребледнялото лице на Бил и пепелявата физиономия на Майк зад него. Всички се боят от плъхове. И То знае това.

— Х-х-хайде — подкани ги Бил. — Т-тук на Нъ-нъ-нийбълт стрийт к-к-купонът тече де-ххе-нонощно.

Тръгнаха по коридора. Тук се смесваха неприятните миризми на прогнила мазилка и урина. През мръсните стъкла виждаха улицата и велосипедите си. Колелетата на Бев и Бен стояха на сгъваемите си подпорки, а Бил беше подпрял своето до стъблото на грохнал от старост клен. Бен имаше чувството, че велосипедите са на хиляди километри, сякаш ги гледаше през обърнат наопаки телескоп. Пустата улица с разбити остатъци от асфалт, мътното влажно небе, равномерното пухтене на маневриращ локомотив… всичко това му се струваше като сън, халюцинация. Истината бе в този мизерен коридор, изпълнен със зловоние и сенки.

В единия ъгъл имаше купчинка кафяви стъкълца — останки от разбита бирена бутилка.

В другия ъгъл се валяше мокро и подуто порнографско списание джобен формат. Жената на корицата се привеждаше над облегалката на стол и повдигаше полата си, за да разкрие мрежести чорапи и черни дантелени гащички. За Бен снимката не изглеждаше особено секси и той не се смути от това, че Бевърли също я вижда. От влагата кожата на жената бе пожълтяла, а гънките по мократа хартия покриваха лицето й с бръчки. Похотливата й усмивка се бе превърнала в гримаса на мъртва курва. (След години, когато разказът на Бен стигна до тази подробност, Бевърли изведнъж изпищя и стресна останалите — те не слушаха историята, а я преживяваха наново. „Тя беше! — извика Бев. — Мисис Кърш! Тя беше!“)

Докато Бен гледаше списанието, състарената уличница му намигна от корицата. После завъртя задник с безсрамно, подканващо движение.

Облян в студена пот, Бен извърна глава.

Бил отвори една врата отляво и всички го последваха в сводеста стая — може би някогашна всекидневна. Под фасонката висеше съдран зелен панталон. Също като мазето, тази стая изглеждаше твърде голяма и дълга — почти колкото товарен вагон. Прекалено дълга за толкова малка къща, както я бяха видели отвън…

Да, но това беше отвън, заговори нов глас в главата на Бен. Звучеше шеговито, малко пискливо и изведнъж той осъзна с убийствена сигурност, че чува самия Пениуайз; Пениуайз му говореше по някакво невъобразимо телепатично радио. Отвън нещата винаги изглеждат по- дребни, отколкото са в действителност, нали, Бен?

— Махай се — прошепна той.

Ричи се завъртя. Лицето му беше напрегнато и бледо.

— Каза ли нещо?

Бен поклати глава. Вече не чуваше гласа. И така беше по-добре. Но сега

(отвън)

започваше да разбира. Тази къща беше специално място, нещо като гара — едно от може би многото места в Дери, през които То излизаше на бял свят. Тази воняща, прогнила къща, където всичко изглеждаше някак сбъркано. Не само че беше прекалено просторна; и ъглите бяха погрешни, и перспективата ставаше безумна. Бен стоеше на прага между всекидневната и коридора, а другите се отдалечаваха от него по пода, който внезапно бе станал необятен като Баси парк… ала с отдалечаването те сякаш растяха вместо да се смаляват. Подът започваше да се накланя и…

Майк се обърна.

— Бен! — подвикна той и Бен различи тревогата по лицето му. — Не изоставай! Ще те загубим!

Едва чу последната дума. Тя заглъхна, като че другите отлитаха в далечината с бърз влак.

Изведнъж го обзе паника и той хукна напред. Вратата се захлопна зад гърба му с глух трясък. Изкрещя… и нещо сякаш профуча във въздуха точно зад него, плъзна по ризата му. Той се озърна, но не видя нищо. Ала това не промени твърдата му увереност, че е имало нещо.

Догони приятелите си. Беше задъхан, потен и готов да се закълне, че е пробягал цял километър… но когато хвърли поглед през рамо, до стената нямаше и три метра.

Майк стисна рамото му до болка.

— Да знаеш как ме уплаши, мой човек! — възкликна той. Ричи, Стан и Еди ги гледаха с недоумение. — Изглеждаше дребен — обясни Майк. — Като че беше на два километра от мен.

— Бил!

Бил се озърна.

— Трябва да внимаваме и никой да не се отделя — изпъхтя Бен. — Тая къща… тя е като панаирджийски лабиринт или нещо подобно. Ще се загубим. Мисля, че То иска да се загубим. Да се разделим.

Бил го изгледа и прехапа устни.

— Добре — каза той. — Дви-ххи-ижим се в п-п-пакет. Никой да не и-ххи-зостава.

Другите кимнаха боязливо и се струпаха край отсрещната врата. Стан опипваше книгата в задния си джоб. Еди стискаше инхалатора, отпускаше го и пак стискаше като слаботелесно хлапе, което се мъчи да натрупа мускули с топка за тенис.

Бил отвори вратата към нов, по-тесен коридор. От набъбналата мазилка се лющеха ивици стари тапети с розови храсти и елфи в зелени наметки. По тавана се разливаха жълтеникави старчески петна. През прозореца в дъното на коридора се процеждаше мръсна светлина.

Ненадейно коридорът се издължи. Таванът литна нагоре като ракета и взе да се смалява с безумна бързина. Вратите растяха подир него, разтягаха се като дъвка. Лицата на елфите изтъняха, станаха зловещи и сега вместо очи по тях се чернееха окървавени дупки.

Стан изпищя и закри очите си с длани.

— Т-т-това не е и-ххи-ИСТИНА! — изкрещя Бил.

— Истина е! — пищеше Стан, притискайки очите си със здраво стиснати юмруци. — Истина е и ти го знаеш, Господи, полудявам, това е лудост, това е лудост…

— Гъ-гъ-ГЛЕДАЙ! — изрева Бил не само на Стан, но и на всички други.

Замаяният Бен видя как Бил се приведе, стегна мускули и внезапно подскочи нагоре с изпъната лява ръка. Юмрукът му не срещна нищо, абсолютно нищо, но в тишината се раздаде трясък. Облак гипсов прах се посипа от мястото, където нямаше никакъв таван… и изведнъж таванът се появи. Коридорът отново си беше най-обикновен коридор — тесен, схлупен и мръсен. Стените вече не се разтегляха към безкрая. Бил ги гледаше и разсеяно бършеше гипсовия прах от окървавената си ръка. Върху омекналата мазилка на тавана отчетливо личеше отпечатъкът от юмрука му.

— Н-н-не е и-ххи-истина — обяви той на Стан и всички други. — С-с-само маска. К-като за п-п-празника на Вси све-ххе-тии.

— За тебе може и да е маска — глухо каза Стан.

Лицето му беше изкривено от смайване и ужас. Озърташе се недоверчиво, сякаш не знаеше къде се намира. И като го гледаше, като долавяше бликналия от порите му кисел мирис, Бен усети как радостта от победата на Бил отстъпва място на предишния страх. Стан беше на път да превърти. Скоро щеше да изпадне в истерия, може би да се разпищи… и какво щяха да правят тогава?

— За тебе — повтори Стан. — Но ако аз бях опитал, нищо нямаше да излезе. Защото… ти си имаш мъртъв брат, Бил, а аз нямам нищичко.

Той се огледа — първо към всекидневната, където се бе сгъстила мрачна, кафява атмосфера, толкова плътна и мъглива, че едва различаваха вратата, през която бяха влезли; после към коридора — светъл, ала и някак мрачен, мръсен, непоносимо безумен. По прогнилите тапети танцуваха елфи сред розови храсти. Слънчевите лъчи играеха по прозореца в дъното и Бен знаеше, че ако стигнат дотам, ще видят умрели мухи… натрошени стъкла… а после какво? Може би подът щеше да се продъни и да ги стовари в мъртвешкия