То

То полетя подир него и жълтозеленикавите му очи пламтяха. Дишаше с глухо ръмжене. Вонеше на канал и на още нещо — някакъв природен, но гнусен мирис като от гнили лешници. Тежката лапа замахна и Бен отчаяно се помъчи да кръшне настрани. Грамадните нокти раздраха тапетите и подгизналата мазилка зад тях. Бен чу неясно как Ричи крещи нещо, как Еди умолява Бевърли да стреля, да стреля. Но Бевърли не стреляше. Имаше само един-единствен шанс. Нищо; друг нямаше да й потрябва. Виждаше всичко ясно и отчетливо, както никога през живота си. Предметите изпъкваха релефни и близки; вече никога нямаше да види толкова пълно трите измерения на реалността. Имаше власт над всеки цвят, всеки ъгъл, всяко разстояние. Страхът изчезна. Изпитваше простата ловна наслада — сплав от твърда увереност и предстояща победа. Пулсът й се забави. Пръстите й отпуснаха истеричната си, трепереща хватка около прашката, после я хванаха твърдо и естествено. Тя въздъхна дълбоко. Имаше чувството, че дробовете й никога няма да се наситят. Смътно, неясно дочу някакъв пукот. Каквото и да беше, сега нямаше значение. С хладна безпристрастност тя отклони прицела наляво, очаквайки чудовищната глава на върколака да стигне точно пред обтегнатото V на ластика.

Лапите на върколака отново полетяха надолу. Бен опита да се гмурне под тях… но изведнъж се озова в ноктите. Непреодолима сила го дръпна напред като парцалена кукла. То отвори челюсти.

— Копеле…

Бен заби пръст в окото на чудовището. То изрева от болка и раздра ризата му. Бен сви корема си с всичка сила, но един от ноктите пробяга лъкатушно надолу, оставяйки диря от огнена болка. Кървав фонтан опръска панталоните му, гуменките, пода. Върколакът го запокити във ваната. Бен си блъсна главата в нещо, зърна безброй звезди, намери сили да седне и видя, че скутът му се пълни с кръв.

Върколакът отново се завъртя. Със същата безумна яснота Бен различи, че е обут с избелели джинси „Леви Строс“. Шевовете се бяха разпрали. От задния джоб висеше сополива червена кърпа, каквито носят железничарите. Върху гърба на сребристо-оранжевото училищно яке беше избродирано: ОБЩИНСКА ГИМНАЗИЯ ДЕРИ. ОТБОР ПО КЛАНЕ. И по-долу името — ПЕНИУАЙЗ. А по средата имаше грамаден номер 13.

Чудовището пак се хвърли към Бил. Той бе станал на крака и сега стоеше с гръб към стената, гледайки право в очите на То.

— Застреляй го, Бевърли! — изпищя отново Ричи.

— Бибип, Ричи — чу тя собствения си отговор да долита сякаш от две хиляди километра. Внезапно главата на върколака изникна точно насред чатала на прашката. Бевърли намести топчето върху едно от пламтящите зелени очи и пусна ластика. Ръцете й не трепереха; стреляше безгрижно и точно, както в онзи ден, когато се целеха по консервни кутии на бунището, за да разберат кой е най-добър.

Бен успя да помисли: О, Бевърли, ако и този път не улучиш, всички сме мъртви, а не искам да умирам в тази мръсна вана, обаче не мога да се измъкна.

Тя улучи. Изведнъж точно над средата на муцуната се появи ново кръгло око — само че не зелено, а черно; беше се целила в дясното око и топчето бе мръднало само на сантиметър.

Писъкът — почти човешки писък на изненада, болка, страх и ярост — бе оглушителен. Нещо болезнено зазвънтя в ушите на Бен. После идеалната кръгла дупка върху муцуната на То изчезна под кървав гейзер. Кръвта не течеше, а избиваше от раната на мощна струя. Аленият фонтан опръска лицето и косата на Бил. Няма значение, истерично помисли Бен. Не бой се, Бил. Все едно, никой няма да види петната, щом излезем оттук. Ако изобщо излезем.

Бил и Бевърли пристъпиха към върколака, а зад тях Ричи запищя пронизително:

— Застреляй го пак, Бевърли! Убий го!

— Убий го! — кресна Майк.

— Точно така, убий го! — звънна гласът на Еди.

— Убий го! — изрева Бил и устата му се изкриви в трепереща дъга. Косата му беше обсипана с жълтеникаво-бял гипсов прах. — Убий го, Бевърли, То не бива да се измъкне!

Няма вече боеприпаси, несвързано помисли Бен, останахме без топчета. Какво дрънкате, как ще го убием? Но сетне погледна Бевърли и разбра. Ако сърцето му вече не беше изцяло нейно, в този миг би й го отдал завинаги. Тя отново обтягаше ластика. Свитите й пръсти прикриваха истината, че прашката е празна.

— Убий го! — изкрещя Бен и тромаво се преметна през ръба на ваната. Усети, че джинсите и бельото му са подгизнали от кръв. Нямаше представа колко тежка е раната. След първото парване болката бе отслабнала, но течеше ужасно много кръв.

Зеленикавите очи на върколака примигваха насреща им, изпълнени с колебание и болка. По предницата на якето му се стичаха потоци кръв.

Бил Денброу се усмихна. Усмивката беше кротка, дори нежна… но очите му си оставаха студени.

— Не трябваше да започваш с моя брат — каза той. — Хайде, Бевърли, пращай тоя педераст в пъклото.

Колебанието напусна очите на чудовището — То повярва. Завъртя се с могъщ, изящен устрем и се гмурна в тръбата. Преобразяваше се в движение. Ученическото яке се сля с козината и загуби цвят. Черепът му се издължи като омекнал, полуразтопен восък. Формите му се промениха. За миг Бен помисли, че е съзрял истинската форма на То… и дъхът му спря, а сърцето застина в гърдите му.

— Всички ви ще избия! — прогърмя глас от канала. Беше дрезгав, яростен, нечовешки. — Всички ви ще избия… ще избия… избия… избия…

Думите отслабваха, заглъхваха, отдалечаваха се, чезнеха… и най-сетне се сляха с тихия машинен тътен, долитащ от каналите.

Изведнъж къщата сякаш улегна с мощен и в същото време беззвучен пукот. Но Бен знаеше, че не уляга — по някакъв странен начин се свиваше до предишните си нормални размери. Изчезваше незнайната магия, с която То бе разтегнало до безкрай къщата на Нийбълт стрийт 29. И сградата отскачаше обратно като отпуснат ластик. Сега беше само къща, воняща на влага и гнило; празна къща, в която понякога идваха скитници и лумпени да пият, да бъбрят и да нощуват на сушина.

То бе изчезнало.

Тишината след него им се стори оглушителна.

10.

— Т-т-трябва да с-се и-ххи-змъкваме оттук — каза Бил. Той пристъпи напред и сграбчи протегнатата ръка на Бен, който се мъчеше да стане.

Бевърли стоеше до канала. Сведе очи и студът изведнъж напусна тялото й, прогонен от гъстата руменина, която я обля от глава до пети. Преди малко явно бе въздъхнала наистина дълбоко. Оказваше се, че смътният пукот е идвал от копчетата на блузата й. Бяха изчезнали до едно. Блузата зееше широко и малките й гърдички стърчаха на показ. Тя побърза да се закрие.

— Ръ-ръ-ричи — подвикна Бил. — Ела да п-помогнем на Б-б-бен. Много е те-те-те…

Ричи изтича към тях, последван от Стан и Майк. С общи усилия четиримата изправиха Бен на крака. Еди се приближи до Бевърли и неловко я прегърна със здравата си ръка.

— Беше чудесна — каза той и Бевърли се разплака.

Бен залитна, направи две широки крачки към стената и побърза да се подпре преди да е паднал отново. Виеше му се свят. Сивата пелена ту закриваше света, ту пак се отдръпваше. Драйфаше му се до премала.

После силната, сигурна ръка на Бил обгърна раменете му.

— Мъ-мъ-много ли е з-зле, К-к-камара?

Бен се насили да наведе очи към корема си. Откри, че тия две прости действия — да превие врат и да се разгърди — изискват повече смелост, отколкото му бе трябвала, за да влезе в къщата. Очакваше да види половината си черва увиснали отпред като кърваво виме. Вместо това откри, че кървавият поток е изтънял и капе едва-едва. Върколакът го бе порнал здравата, но раната очевидно не беше смъртоносна.

Ричи застана до тях. Огледа дълбоката бразда, която лъкатушеше по гърдите и стигаше до средата на корема, после вдигна тревожни очи към лицето на Бен.