вариант, започващ от мига, в който Хенри, Виктор и Бълвоча я настигнаха на улицата. Премълча за баща си — умираше от срам при спомена за станалото.
Когато разказът свърши, Бил помълча с приведена глава и ръце в джобовете, подпрял кормилото на Силвър върху гърдите си. Другите чакаха, хвърляйки тревожни погледи към ниския парапет край ръба на сипея. Бил размишлява дълго, но никой не посмя да заговори. В главата на Еди внезапно и леко изплува мисълта, че това може да е последният епизод. Точно такова чувство пропиваше безмълвния ден, нали? Чувството, че целият град си е обрал крушите и е заминал нанякъде, изоставяйки тук само празните сгради.
Ричи мислеше за внезапно оживялата снимка в албума на Джордж.
Бевърли мислеше за страшните, избледнели очи на баща си.
Майк мислеше за птицата.
Бен мислеше за мумията и мириса на отдавна изтляла канела.
Стан мислеше за подгизнали, почернели джинси и бледи, сбръчкани ръце, по които се стича вода.
— Ха-а-айде — каза най-сетне Бил. — Сли-ххи-изаме д-д-долу.
— Бил… — запъна се Бен. Лицето му бе потъмняло от тревога. — Бевърли казва, че Хенри наистина е
— Т-т-това не е
— Почакай, Бил — възрази Еди. — Ами ако не са
Бил се завъртя към него и поразеният Еди за пръв път видя колко морно и изпито изглежда лицето му — в това лице имаше нещо ужасяващо, но едва подир много, много години, докато задрямваше след срещата в библиотеката, щеше да разбере какво е било то: виждаше лицето на момче, тласнато до ръба на безумието — момче, което в крайна сметка може би нямаше повече власт над разума и решенията си, отколкото лудият Хенри. Ала истинският Бил не бе изчезнал, той надничаше през тия зверски, подплашени очи — един познат, гневен и решителен Бил.
— Д-добре де — каза той. — И кха-а-кво к-като
Никой не отговори. Гръмотевиците тътнеха все по-близо. Еди вдигна очи и видя как от запад се задават черни буреносни облаци. Скоро небето щеше да се продъни, както казваше понякога майка му.
— Чъ-чъ-чуйте сега кха-а-кво ще ви к-кажа. — Бил ги огледа отново. — Никой не е длъ-ххъ-ъжен д-да идва с мен, ако н-не иска. С-сами си ре-ешавате.
— Аз идвам, Шеф Бил — тихо каза Ричи.
— И аз — каза Бен.
— Дадено — рече Майк и сви рамене.
Бевърли и Стан потвърдиха едновременно. Еди кимна последен.
— Мисля, че не бива да идваш, Еди — обади се Ричи. — С тая ръка, знаеш, не си за веселба.
— Аз п-пък го и-ххи-искам — възрази Бил. — Стой до м-мене, Е-е-еди. Аз ще те п-п-пазя.
— Благодаря ти, Бил — каза Еди.
Изведнъж морното, обезумяло лице на Бил му се стори прекрасно — прекрасно и любимо. Обзе го неясно изумление.
— Да, Бил си има тайно оръжие — заяви Ричи. — Отровни газове. Като пръдне, ще им види сметката!
Бен и Майк се разсмяха тихичко. Еди само се усмихна.
Гръмотевицата отекна още по-близо. Всички трепнаха и се скупчиха един до друг. Вятърът се засилваше, подмяташе с тропот боклуците из канавката. Първите черни облаци плъзнаха по мъгливия слънчев диск, обгърнаха го с блед ореол и сенките се стопиха. Студеният вятър облъхна потната ръка на Еди. Той потрепери.
Бил се обърна към Стан и изрече нещо странно:
— Носиш ли си к-книжката с п-п-птиците?
Стан се потупа по джоба.
Бил отново ги огледа един по един.
— Д-да т-т-тръгваме.
Спуснаха се по сипея в индийска нишка, само Бил вървеше до Еди, както бе обещал. Той разреши на Ричи да свали Силвър по склона и когато стигнаха долу, двамата го прибраха на обичайното място под моста. После пак се събраха на група и огледаха Пущинака.
Сянката на идващата буря не беше истински мрак, не можеше да се нарече дори здрач. Но дневната светлина се бе променила и всички предмети изпъкваха с магическа, стоманена релефност — без сенки, ясни, като изваяни. С дълбока тръпка на тревога и ужас Еди осъзна защо тази светлина му се струва толкова позната — същия сумрак бе запомнил от къщата на Нийбълт стрийт 29.
През облаците пробяга крива, разклонена мълния — толкова ярка, че Еди неволно замижа. Той вдигна ръка към лицето си и откри, че устните му броят:
— Тая сутрин по радиото не казаха нищо за дъжд — тревожно се обади Бен. — Във вестника пишеше, че ще е облачно и горещо.
Майк се взираше в небето. Високите тежки облаци нахлуваха като стремителни кораби с черни килове сред синкавата мараня, която бе обгърнала небосвода от хоризонт до хоризонт, докато двамата с Бил привършваха обяда си.
— Бързо идва — каза той. — Никога не съм виждал буря да връхлита толкова бързо.
Сякаш за да потвърди думите му, горе изтрещя нова гръмотевица.
— Х-хайде — подкани ги Бил. — Д-да о-ххо-ставим играта на Е-е-еди в к-к-къщичката.
Закрачиха по пътеката, която бяха утъпкали през изминалите седмици след строежа на бента. Бил и Еди вървяха начело, плъзгайки рамене по широките зелени листа на шубраците. След тях идваха останалите. Вятърът налетя отново и дървесните корони зашушнаха. Откъм бамбуковия гъсталак се раздаде глух, призрачен пукот като зов на далечни тамтами във филм за джунглите.
— Бил? — тихо прошепна Еди.
— Какво?
— Мислех, че само на кино става така, обаче… — Еди смутено се разсмя. — Имам чувството, че някой ме гледа.
— А, няма кха-а-кво да се ч-ч-чудиш — кимна Бил. — Тъ-тъ-тук са.
Еди стреснато се огледа и прихвана картонената кутия още по-здраво. Той
11.
Стаята на Еди / 03:05 ч.
отвори вратата пред чудовище от филм на ужасите.
На прага стоеше окървавен призрак и този призрак не можеше да бъде никой друг освен Хенри Бауърс. Приличаше на пришълец от гроба. Лицето му беше застинало като шаманска маска в израз на кръвожадна ненавист. Дясната му ръка се притискаше към бузата и докато втрещеният Еди се мъчеше да си поеме дъх, ръката тласна напред хладното лъскаво острие.
Без да мисли — нямаше време; ако бе загубил секунда за размисъл, щеше да умре — Еди затръшна вратата. Тя блъсна ръката на Хенри, отклони ножа и острието профуча бясно само на два пръста от гърлото на жертвата.
Ръката на Хенри изхрущя между вратата и рамката. Той нададе глух вик. Пръстите му се разтвориха. Ножът тупна на пода. Еди го подритна и оръжието отлетя под телевизора.
Хенри се хвърли върху вратата с цялата си тежест. Еди беше с петдесетина килограма по-лек и
