То

Бил видя, че другите се оглеждат стреснато, готови да хукнат слепешком, без посока. И ако го стореха, наистина щяха да загинат.

— Б-б-бен! — рязко изрече той.

Бен се озърна към него.

— Бил, трябва да бягаме. Те…

Още два камъка излетяха от храстите. Единият улучи Стан по бедрото. Той извика — не толкова от болка, колкото от изненада. Бевърли отскочи от другия. Камъкът тупна долу и се търкулна към отворената врата на къщичката.

— П-по-ххо-омниш ли п-п-първия ден, к-к-когато до-ххо-ойдохме тук? — изкрещя Бил през трясъка на гръмотевиците. — Кхо-о-гато с-с-свърши уч-ч-чилището.

— Бил… — извика Ричи.

Бил повелително размаха ръка към него, без да откъсва очи от замръзналия на място Бен.

— Помня, как да не помня — жално отвърна Бен, въртейки очи на всички страни. Храстите буйно се люшкаха като прииждащ океански прилив.

— Дръ-дръ-дренажът — каза Бил. — П-п-помпената станция. Т-т-там тря-хха-абва да от-т-т-тидем. Отведи ни там!

— Ама…

 — О-ххо-тведи ни т-там!

Камъните се посипаха като картеч и за миг Бил зърна сред храстите лицето на Виктор Крис — изплашено, замаяно и кръвожадно в същото време. После в скулата му се вряза камък и Майк на свой ред го подпря, за да не падне. За момент очите му се замъглиха. Бузата му изтръпна. Мъглата се разсея на бавни, болезнени тласъци и той усети как кръвта се стича по лицето му. Избърса бузата си, примижа от болка, огледа окървавената длан и я изтри в крачола на джинсите. Налетелият вятър бясно развяваше косата му.

— Ще видиш ти как се хвърлят камъни, пелтек скапан! — ревна Хенри с дивашки смях.

— О-ххо-тведи ни! — изкрещя Бил. Сега разбираше защо бе пратил Еди да повика Бен; трябваше да стигнат до онази помпена станция, точно до нея, а само Бен знаеше как да я открие сред множеството шахти, стърчащи на неравни интервали по бреговете на Кендъскиг. — Тъ-тъ-там е м-м-мястото! П-п-пътят на-хха-вътре! П-п-пътят към То!

— Бил, не можеш да знаеш! — извика Бевърли.

Той се обърна и яростно изкрещя към нея — към всички:

 — Знам!

Бен постоя неподвижно и облиза устни, гледайки Бил. После се втурна през поляната към реката. Ослепителна пурпурно-бяла мълния проряза небето и Бил залитна от страховития трясък. Грамаден камък профуча край носа му и улучи Бен по задника. С болезнен вой шишкото притисна длан към удареното място.

— Йе-хааа, дебелак! — изрева Хенри със същия протяжен, дивашки смях. Храстите се люшнаха, запращяха и врагът изскочи на открито тъкмо в мига, когато дъждът престана да се шегува и се превърна в порой. Водни струи се стичаха по косата на Хенри, по веждите, по бузите. Широка усмивка разкриваше зъбите му чак до кътниците. — Ще видиш ти как се хвърлят ка…

Майк бе открил парче дъска, останало от строежа на къщичката и го хвърли с всичка сила. Парчето се преметна два пъти и цапардоса Хенри по челото. Той изпищя, тежко седна на тревата и се хвана за удареното място като човек, комуто току-що е хрумнала страхотна идея.

— Бъ-бъ-бягайте! — викна Бил. — След Б-б-бен!

От храстите пак долетя пращене и докато Неудачниците се втурваха подир Бен, на поляната изскочиха Виктор и Бълвоча. Хенри се изправи и оглави потерята.

Двадесет и седем години по-късно Бен щеше да си спомни всички останали събития от онзи ден, ала дори и тогава бягството през храстите щеше да му се яви само като сбор от несвързани сцени. Помнеше как натегналите мокри клони го шибаха през лицето и ръсеха отгоре студени струи; помнеше как мълниите святкаха една след друга и грохотът им прерастваше в монотонен оглушителен рев; помнеше как наближиха реката, как Хенри ги викаше да се бият и крясъците му сякаш се сливаха с бученето на Кендъскиг. От време на време Бен забавяше крачка и Бил веднага започваше да го блъска по гърба.

Ами ако не я намеря? Ако не успея да намеря точно тази помпена станция?

Горещият въздух раздираше дробовете му, оставяйки в гърлото привкус на кръв. Под ребрата му се врязваше пареща болка. Задникът му тръпнеше от удара. Бевърли бе казала, че Хенри иска да ги убие и сега Бен вярваше в това, о, да, вярваше и още как.

Изскочи на брега толкова внезапно, че едва не се прекатури през ръба. Успя да запази равновесие, после подровеният от пролетните наводнения бряг се срути и той се запремята надолу към буйното течение. Анцугът му се запретна отзад и по кожата му полепна рядка, глинеста кал.

Бил скочи до него и го дръпна на крака.

Един по един останалите изникнаха от крайбрежните храсталаци. Последен се появи Ричи, здраво прегърнал Еди през кръста. Мокрите очила едва се крепяха върху крайчеца на носа му.

— Къ-къ-къде? — изкрещя Бил.

Бен се огледа наляво, после надясно, усещайки как времето изтича с убийствена бързина. Реката вече прииждаше и кипналите струи бяха придобили зловещ, гранитносив цвят под притъмнялото небе. Вятърът бясно люшкаше гъсталака от храсти и хилави дръвчета по стръмните брегове. Чу хлипащото дишане на Еди.

 — Къ-къ-къде?

— Не зн… — започна той, сетне видя килнатото дърво и малката пещерка под него. Там се бе скрил през онзи първи ден. Беше задрямал и когато се събуди, чу Бил и Еди да щъкат насам-натам. А след това големите момчета дойдоха… видяха… победиха. Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте.

— Там! — викна той. — Нататък!

Отново блесна светкавица и този път Бен я чу — пращящо бръмчене като от претоварен трансформатор на електрически локомотив. Мълнията улучи дървото и синкаво-бели електрически пламъци пръснаха възлестата му основа на дълги трески като великански клечки за зъби. Дънерът рухна в реката с оглушителен трясък и нагоре избухна гейзер от пяна. Бен ахна от изумление и вдъхна мирис на нещо жарко, сухо и диво. Огнена топка се търкулна по кората на падналото дърво, припламна още по-ярко и изгасна. Гръмотевицата избухна не над тях, а около тях, сякаш стояха в епицентъра на взрива. Дъждът плющеше с бясна сила.

С безмилостен удар по гърба Бил го изтръгна от унеса и съзерцанието.

 — Бъ-бъ-БЯГАЙ!

С провиснала пред очите коса, Бен зашляпа покрай брега. Стигна до дървото — пещерката под корените бе изчезнала — и вкопчвайки нокти в мократа кора се прекатери през него, без да обръща внимание на драскотините по ръцете си.

Бил и Ричи преметнаха Еди през дънера, а Бен опита да го подхване от другата страна. Двамата се търкулнаха на брега. Еди изстена.

— Добре ли си? — викна Бен.

— Май че да — кресна в отговор Еди, ставайки на крака.

Той измъкна инхалатора с треперещи пръсти и щеше да го изтърве, ако Бен не бе подпрял ръката му. Еди му благодари с поглед и побърза да налапа пръскалката.

Ричи скочи до тях, след него пристигнаха Стан и Майк. Бил помогна на Бевърли да се изкатери по дървото, а Бен и Ричи я прихванаха докато скачаше оттатък със сплъстена коса и почернели мокри джинси.

Бил последен се покатери на дънера и преметна крака. Видя бандата на Хенри да се задава по течението и изкрещя:

— Къ-къ-камъни! Хвърляйте камъни!

Брегът предлагаше изобилие от боеприпаси, а поваленото дърво беше чудесна барикада. След броени секунди седмината обсипаха с камъни Хенри и приятелите му. Враговете наближаваха дънера, тъй че