То

ядеш. Че то ако тръгне така, утре ще вземат да те учат и какъв бензин да не купуваш.

— Нечист бензин да не наливаш — каза Стан и се разсмя. Ричи и Еди изобщо не схванаха кое е смешното.

— Ама признай, Стан, че наистина е шантава работа — разпали се Ричи. — Една наденица да не можеш да изядеш само защото си евреин.

— Тъй ли? — запита Стан. — У вас ядете ли месо в петък?

— Не, разбира се! — възмутено отвърна Ричи. — В петък не бива да се яде месо, защото… — Той се ухили. — Да бе, схванах ти тънкия намек.

— Католиците наистина ли отиват в ада, ако ядат месо в петък? — запита Еди с жив интерес, без да подозира, че допреди две поколения в рода му е имало само ревностни полски католици, който по-скоро биха предпочели да тръгнат голи по улиците, отколкото да хапнат месо в петък.

— Виж какво ще ти кажа, Еди — заяви Ричи. — Не вярвам Господ да ме прати в пъклото само задето в петък съм се разсеял и съм си направил сандвич с наденица, обаче има ли смисъл да се рискува? А?

— Сигурно няма — съгласи се Еди. — А пък цялата работа ми изглежда толкова…

Щеше да каже „толкова глупава“, но изведнъж си спомни историята, която бе чул преди години от мисис Портли в неделното училище — тогава още беше в първи клас на Малките християни. Според нейния разказ веднъж едно лошо момче откраднало късче причастие от подноса и го скрило в джоба си. Отнесло го у дома и го хвърлило в тоалетната, просто за да види какво ще стане. Моментално — поне според думите на мисис Портли пред слисаните Малки християни — водата в тоалетната станала яркочервена. Това била Кръвта Христова и момчето я видяло, защото било извършило нещо много лошо, наречено БОГОХУЛСТВО. Поличбата го предупреждавала, че като хвърля тялото Господне в тоалетната, обрича безсмъртната си душа на адски мъки.

Дотогава Еди харесваше причастието (първото си причастие бе получил само преди година). Вместо вино методистите използуваха гроздов сок, а тялото Господне бе представяно с кубчета мек, пресен хляб. Харесваше му мисълта, че приема храна и питие като религиозен акт. Но след разказа на мисис Портли страхопочитанието му пред ритуала бе изместено от нещо далеч по-могъщо и злокобно. Невинното посягане към късчето хляб се превърна в героична постъпка и той винаги се боеше, че в този миг може да го порази гръм… или още по-лошо — хлябът между пръстите му внезапно да се преобрази в топче съсирена кръв и под църковния свод да отекне безплътен глас: Недостоен! Недостоен! Обречен на адски мъки! Често след причастието гърлото му се стягаше, дъхът му започваше да хрипти и той очакваше с паническо нетърпение кога най-сетне ще мине благословията, та да изтича навън и да си пръсне лекарство.

Не ставай смешен, казваше си той, когато поотрасна малко. Онова е било само приказка, пък и мисис Портли не е светица — мама разправя, че тя е разведена и всяка седмица ходи да играе Бинго в Бангор, а истинските християни не играят хазарт, това е само за езичниците и католиците.

Разсъжденията изглеждаха напълно логични, ала не носеха успокоение. Разказът за причастието, което превърнало водата в кръв, го тормозеше непрестанно, гризеше го и понякога даже не му даваше да заспи. Една нощ му хрумна, че има само един начин да се отърве веднъж завинаги: да открадне парченце хляб, да го хвърли в тоалетната и да види с очите си какво ще стане.

Но за подобен експеримент не му достигаше смелост; разумът му не можеше да устои пред зловещото видение на кръвта, която се разлива из водата като обвинителен облак, обричащ грешника на вечни мъки. Не можеше да устои срещу силата на магическото заклинание: Вземете и яжте: това е Моето тяло; това е Моята кръв, която се пролива за прощаване на греховете.

Не, така и не посмя да направи експеримента.

— Предполагам, че всички религии са смахнати — каза Еди.

Но могъщи, неволно добави мисълта му, могъщи като някаква магия… само че дали и това не бе БОГОХУЛСТВО? Той се замисли за чудовището, което бяха срещнали на Нийбълт стрийт и за пръв път откри безумното съвпадение — та нали върколакът също бе изскочил от тоалетната.

— Леле братче, май всичко живо е заспало — каза Ричи, захвърляйки небрежно в канавката клечката от сладоледа. — Някога да сте виждали такава пустош? Да не би целият град да е отскочил на пикник до Бар Харбър?

— Хъ-хъ-хей, м-момчета! — подвикна изотзад Бил Денброу. — По-ххо-чакайте!

Еди се завъртя, щастлив както винаги да чуе гласа на Шеф Бил. Видя го да се задава със Силвър откъм ъгъла на Костело авеню, изоставяйки Майк далече назад, макар че неговият велосипед беше чисто нов.

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — изрева Бил.

Сред оглушителния трясък на игралните карти, закрепени по калниците с щипки за пране, той се понесе към тях с около тридесет и пет километра в час. После настъпи контрата, стисна спирачките и се плъзна по асфалта, оставяйки зад гумите изумително дълга черна диря.

— Абре, Пелтек! — възкликна Ричи. — Как си ба, м’че? Да ти каем ’начи… ’начи… как си, мойто м’че?

— До-ххо-обре съм — каза Бил. — Да сте виждали Бен или Бъ-бъ-бевърли?

В това време пристигна и Майк. По лицето му се стичаха капчици пот.

— Каква скорост вдига това колело? — запита той.

Бил се разсмя.

— Н-не знам тъ-тъ-точно. Д-доста е бъ-ххъ-ързо.

— Не съм ги виждал — каза Ричи. — Сигурно се мотаят долу. И пеят в дует. „Чшш-бум, чшш-бум, я-да- да-да-да… ти си моята нежна мечта.“

Стан Юрис гърлено измуча, като че се канеше да повърне.

— Просто завижда — съобщи Ричи на Майк. — Евреите не могат да пеят.

— Бъ-бъ-бъ…

— Бибип, Ричи — довърши Ричи вместо Бил и всички се разсмяха.

Отново поеха към Пущинака. Майк и Бил тикаха велосипедите си. Отначало разговорът беше оживен, после взе да замира. Поглеждайки Бил, Еди забеляза на лицето му тревожно изражение и си помисли, че навярно и той е потиснат от тишината. Знаеше, че преди малко Ричи просто се бе пошегувал, но градът наистина изглеждаше тъй, сякаш всички се бяха изнесли към Бар Харбър… или накъдето и да било. По улицата не се мяркаше нито една кола; минувачите бяха изчезнали, не зърнаха поне някоя бабичка да куцука с пазарска количка от магазина към къщи.

— Голямо мъртвило, а? — подхвърли Еди, но Бил само кимна.

Пресякоха Канзас стрийт и вече наближаваха Пущинака, когато изведнъж видяха Бен и Бевърли да тичат насреща им с викове. Еди се смая от вида на Бевърли; обикновено тя беше чиста и спретната, винаги с измита коса, вързана на опашка зад тила. А сега изглеждаше омазана с всевъзможни боклуци. В широко разтворените й очи блестеше ужас. На бузата й тъмнееше дълга драскотина. Блузата й беше разкъсана, а по джинсите лепнеше кора от засъхнала кал.

Бен подтичваше зад нея с пухтене и коремът му се подмяташе нагоре-надолу.

— Не бива да слизате в Пущинака — изпъшка Бевърли. — Момчетата… Хенри… Виктор… те са там някъде… нож… той има нож…

— Н-намали о-ххо-боротите — прекъсна я Бил, поемайки командуването с лекота, почти без да осъзнава, че го прави. После погледна дотичалия Бил. Шишкото беше изчервен като домат и масивната му гръд подскачаше на мощни тласъци.

— Тя казва, че Хенри е полудял, Шеф Бил — съобщи Бен.

— Е, майната му, той пък кога ли е бил нормален? — запита Ричи и плю през зъби.

— Млъ-ххъ-ъквай, Р-ричи — нареди Бил и пак се обърна към Бевърли. — Ра-хха-зказвай.

Еди тайно плъзна ръка към джоба си и докосна инхалатора. Не знаеше какво се задава, но вече усещаше, че няма да е добро.

С неимоверни усилия да говори спокойно, Бевърли успя да изложи съкратен вариант на събитията —